Реката и водопадът при нея

Края колкото и нежелан да беше поне от мен настъпи.Чувствах се ужасно изтощена сякаш през тялото ми беше преминал ураган,но нежен.Ураган който ме кара да полудея.
-Каква вечер,а?
Усмихнах се леко аз.Не очаквах нещата да приемат такъв обрат и да се стигне до този момент. Представях си я като една от поредните и скучни вечери за мен,но не и тази.Тази щеше да попадне в една друга съвсем различна графа.

Ривън последва непознатия мъж, който продължаваше да носи Джакимовея на ръце, така все едно тялото й му принадлежи. Рив все още не осъзнаваше, че това го дразни, но пък и бе достатъчно зает заради притеснението, което продължаваше да расте всяка изминала секунда, за да се замисли върху това дали ревнува.
Погледът на чернокоското не изпускаше и за секунда непознатия, мислейки си как Джаки сега трябва да е в неговите ръце. Ами ако този мъж не можеше да се справи с нея? Все пак той бе благородник или поне така изглеждаше. От къде Рив можеше да бъде сигурен, че мъжа - планина може да се справи с Джаки, да й помогне? И къде, всъщност я носеше?
Когато мъжа постави девойката внимателно на земята, близо до реката и водопадът, Ривън усили крачката си и за няколко секунди се оказа приклекнал до безжизненото тяло на Джаки. Погледна мъжа пред себе си за секунда и без да казва каквото и да било, плъзна пръст по шията на благородничката, за да се увери сам, че е добре. И когато пулсът й се разля по разранените му от тренировки, пръсти, през Рив премина огромна вълна на облекчение. Чак след това, чернокоското започна да се замисля върху това какво се е случило и най - вече защо. Очевидно Джакимовея не бе приела особено добре присъствието на чернокоското на бала, като се имаше в предвид, че сега лежеше в безсъзнание в краката на двамата мъже.
- Кой, да му се невиди, си ти? - чак сега Ривън бе осъзнал какво му бе казал непознатия преди малко. Той бавно повдигна глава, без да отлепя пръст от шията на Джаки, мислейки си, че ако го стори, може да я загуби. Да бе странно, но пък бе факт.
-Ти кой си?! - попита с пренебрежение Рив, връщайки погледа си обратно върху бледото лице на Джакимовея. Очите й бяха плътно затворени, а миглите й съвсем леко потрепваха. Дали сънуваше нещо!? Чернокоското се надвеси над лицето на момичето, плъзгайки ръка по нежната кожа на лицето й и прошепна - Хайде, Джаки, събуди се.

Хиляди, не милярди малки снежинки се спускаха от небето и нежно танцуваха във въздуха, като балерини с небрежно разпуснати коси. Всяка една от тях достигаше земята и се стапяше, а тези, които докосваха кожата ми ме караха да потръпвам едва доловимо.
Въпреки невероятния студ, който бе сковал тялото ми и силната болка в гърдите, която не ми позвпляваше да дишам, ясно можех да се насладя на красотата, която ми носеха трептящите из въдуха песечинки.
Бледа усмивка се лъзна по устните ми когато усетих нечие присъствие до себе си. Сякаш до мен имаше Ангел, чието лице умирах да зърна, но студа и болката ме бяха сковали и не ми даваха възможност да обърна глава към Него. А така исках, просто да го зърна и да се оверя, че всичко е така красиво както го виждах.
- Къде съм? - чух собствения си глас. Немощен и отслабнал, а самия факт че говорех ми донесе непоносима болка и стягане в гърлото.
- Някъде където не ти е мястото. - отвърна ми мъжки глас.
Моят Ангел! Вече ясно можех да нарисувам лика му в главата си. Непокорната черна коса, дяволития поглед, самодоволната усмивка и омайната мирзима на море, която винаги носеше със себе си.
Отново изпитах неописуемо желание да завъртя глава и за миг да го зърна. Желанието започна учесточена битка с болката и сковаността, но за жалост двама се оказаха по-добри от един в битката.
- Тук ми харесва. Ти си тук. - продължих с немощен глас все още взирайки се в снежинките, които падаха от небето.
- Но аз съм и там. - прошепна Ангела.
Свъсих вежди недоволно когато някой или нещо се надвеси над мен и снежинките спряха да се докосват до кожата ми. Впрегнах всеи мускул и всяка фибра за да фокусирам образа пред лицето си, но не успях.
Ангела плъзна пръсти по бузата ми и сладка топлина се разнесе по цялото ми тяло...
- Хайде, Джаки, събуди се. - до крехкия слух на момичето достигна мъжки глас, който й се стори изключително познат. В съзнанието й все още се въртяха неясни образи от съня й преди малко, но колкото и да се напрягаше не можеше да се сети за нещо конкретно. Сякаш спомена за съня бавно избледняваше и си отиваше без тя да успее да се докосне до него отново.
Очите й трепнаха едва и след това се отвори бавно и внимателно, сякаш момичето очакваше да види нещо неприятно пред погледа си, което да я принуди отново да затвори очи и никога повече да не ги отвори.
Чувстваше гърлото си сухо и дращещо. Нещо спираше притока на въздух до дробовете й и беше обедена, че е стегнатия корсет, в който бе приклещена. Жадуваше да поеме хубаво глътка въздух, която да спре болката в гърдите й.
Джаки успя да фокусира образите пред себе си и с мъка задържа една ахване и го изтика обратн в гърлото си, преди то да се е откъснало от устните й и да покаже очудването й от ситуацията.
Неясни картини на нейния Ангел се заблъскаха в главата й когато останови, че от едната й страна седи Ривън и колкото и да не искаше да си признае, беше щастлива, че го вижда. От другата й страна, като робот-мечка беше Никълъс.
- Какво се случи? - попита Джакимовея и стсна очи, защото дори и това малко и нищожно действие й донесе болка. - Къде съм? - продължи да пита и двамата, но в същност не можеше да откъсне поглед от Ривън и неясния облик на Ангела й, който бе надвисил като сянка над него.

Ривън имаше чувството, че са минали векове, докато Джаки отвори красивите си, сини очи. За момент се зачуди дали така се е чувствал и принцът от "Спящата красавица", но после пропъди глуповатите мисли от главата си и се съсредоточи върху единствената си мисъл в момента - аристократката да се събуди. Протегна ръката си бавно, за да я докосне за пореден път, но когато погледа на непознатия се впи в лицето му, помагайки на чернокоското да осъзнае какво глупости върши, Рив дръпна рязко пръстите си, поставяйки ги върху шията й, правейки се че намества дантелата от роклята й.
-Какво!? - почти извика Ривън, когато видя как го гледа мнимия познат на Джаки. След което пиратът наведе поглед, извъртайки очи и добави -Ще се простуди... - Е, мъжът пред Рив го изгледа възможно най - злобно, карайки чернокоското да се чуди защо въобще се е заел да обяснява каквото и да било на този... никой! Да, от тук нататък си имаше име - господин Никой. И преди Ривън да е казал още някоя глупост, за радост и на двамата присъстващи, Джакимовея отвори очи. Бавно и несигурно, но ги отвори. Най - накрая. Като че ли сърцето на Ривън отново възстанови нормалното си биене и пулсът му се успокои. Не знаеше защо, но нямаше да си прости ако той бе отговорен за влошаването на Джаки. Все пак той бе този, който я накара да припадне... Което не отговаряше на въпроса - Защо точно припадна?
Ривън се надвеси леко над нея, надявайки се че е успял да закрие гледката на синеочката към огромната, плюшена мечка, която се взираше недоумяващо в него и на лицето му плъзна усмивка на задоволство.
- Какво се случи? - гласът на Джаки бе нисък, показващ изтощението й. И когато тя за пореден път притвори очи, сърцето на Ривън като че ли спря. За миг си бе помислил, че отново е припаднала. Ако бе така, то със сигурност не й дестваше добре на здравето. - Къде съм? - в момента, в който Ривън чу гласът на Джаки шмугващ се измежду мислите му, за пръв път от години, реши че е време да иде на църква. Дори си обеща, че ако сега Джаки се оправи - ще отиде.
-Хей, не се опитвай да говориш, току що припадна! - настоя Ривън, плъзгайки ръка по нейната, усещайки студенината на пръстите й. Самата мисъл, че тялото й може да е студено накара Рив да изтръпне и той съвсем инстинктивно свали черното си сако, оставяйки по снежно бяла, разкопчана риза. Точно в момента не можеше да извие глава към Ник, но почти усещаше неодобрителния му поглед върху си.
Пиратът направи нещо, за което по - късно щеше искрено да се разкайва - покри Джаки със сакото си, съвсем леко повдигайки главата й, така че да се обглене върху колената му.

Имаше нещо, което правеше цялата създала се за Джаки ситуация изключително странна. Момичето усърдно напрягаше всеки мускул на тялото си, всяка мозъчна клетка и всяка съществуваща в огранизма й клетка, към една единствена задача, но дори това в момента й се виждаше непоносимо.
Какво се беше случило? Единственото, което аристократката можеше да си спомни, бе как вижда сладкия образ на Ривън насред балата зала, докато бе приклещена в лапите на Ник и в следващия момент недостига на въздух заради кореста се бе оказал решаващ и тя просто усети как се свлича бавно, на забавен каданс, на пода. И после красивият сън, който колкото и да се напрягше просто не можеше да си спомни, а сега се събуждаше...някъде, в компанията на Никълъс и Ривън, от който не можеше да отдели поглед дори и да се опитваше.
Непокорните й сини очички, просто не искаха да се подчинят на заповедите, които направо им крещеше и да се насочат на другаде.
-Хей, не се опитвай да говориш, току що припадна! - гласът на Ривън достигна до нежния й слух, а начина, по който се разля в ушите й бе така сладък и омен, че Джаки за момент придоби физиономия на захласнато момиче. Когато успя да се окопити силно се надяваше гримасата на "хлапачка" да е останала незабелязана, най-вече от Роботът-мечка, който седеше от дясната й страна и гледаше към Ривън, сякаш някой му бе откраднал закуската.
За момент Джаки си представи как се превръща в гигантска пържола. Крехка и сочна седеше кротко в една чиния, а от двете й страни бяха Ник и Ривън, единия от които беше с голям лигавник и добре наострен нож и голяма вилица...естествено този някой беше именно Мечокът.
Глупавите мисли на момичето бързо излетяха когато усети ръката на пирата да се плъзга по нейната. Хиляти приятни тръпки се спуснаха бавно по гръбната й, карайки всяка фибра на тялото й да изтръпне и всеки косъм да се наелектризира. Ривън я загърна със сакото си и преди да успее да го осъзнане, главата на Джаки се намираше на коленете му.
Аромата на море бързо я обгърна и в главата й рязко се открои един момент от съня й.
Моят Ангел! Вече ясно можех да нарисувам лика му в главата си. Непокорната черна коса, дяволития поглед, самодоволната усмивка и омайната мирзима на море, която винаги носеше със себе си.
Джакимовея пое рязко въздух.
- Боже. - прошепна едва чуто.
Задъха се, болката в гърдите й нарастна, притока на въздух секваше все повече с всяка изминала секунда. Погледа й се замъгли.
- Не мога да....да...ди-шам. - прошепна немощно тя борейки се с невидимата ръка, която бе сграбчила гърлото й.
Паник атака? Вероятно, но всичко беше само, защото не можеше да си обясни какво се случва в сърцето й и какво, по дяволите, искаше то...