Около имението

Neptune · 26 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 8:27 am

Neptune

Брой мнения : 419

Нямаше начин да е истина...
Просто знаех, тя...тя трябваше да ме обича, по дяволите!
Тя все още ме желаеше, женеше се защото...мамка му, не знам каква е причината, но не бе любов.
В това съм убеден! По-скоро мечтая да съм.
Добре де, знам че това бе просто едно мое желание, силна утопия, но не ми бе забранено да мечтая, нали?
Мечтите са безплатни, казваха хората, а моето лично допълнение бе, че ако не се оправдаят, по-късно ги заплащаш с много болка.
Думите й продължаваха да звучат, твърдейки все същото.
Какво трябваше да значи това...защо, защо...защо трябваше да ми напомня, че ще се жени за този идиот.
Та той надали я познаваше, не че аз бях прекарал векове с нея, но няколко часа ми бяха напълно достатъчни....нали.
Нали!?
Не, не можеше да се познават дълго време преди това, тя...тя бе казала...не, просто не бе възможно да е влюбена в него!
Какво имаше, какво нямах аз!
Щях да сторя всичко, за да й докажа...
За да й докажа какво!?
Силната емоция в мен изведнъж се спря. Яростния вихър от желание замря, а на негово място се настани празнотата.
Не можех да й дам нищо. Да, точно така. Аз бях пират. Пират. Капитан на кораб. Жесток и незаслужаващ цвете като нея. Трябваше да се сетя по-рано. Но как? Болката не ми даваше да мисля, оковаваше разума ми във веригите си и го раздираше на острите шипове по себе си.
"Защо"...този път го каза по-различно и привлече вниманието ми, което и без това през последните седмици си бе насочено към нея.
Сега ме затрудни. Тази дума си я повтарях от мига в който я срещнах и така и не намирах сносен отговор.
- Аз...
Не можех да продължа. Какво трябваше да й кажа? Ума ми не можеше да измисли едно нормално изречение. Дори мислите ми бяха объркани!
Отдръпнах се назад, а тялото ми несъзнателно зае отбранителна позиция.
Явно прекалено импулсивните ми реакции и помисли, бяха ме лишили от способността да действам разумно, ето затова и не можех да се позная.
Сега обаче се почувствах по-различно. Въпроса й, макар и вероятно не целящ това, успя да ме върне върху твърдата земя, което не зная дали бе добре или не.
- Исках да те поздравя и да ти върна това...
Ръката ми се стрелна към другата, а пръстите ми ловко извадиха "пръстена" с който бяхме влезли в свещен съюз един пред друг.
- Разбрах, че се омъжваш и предположих, че трябва да...го направя.
Не можех дори да изразя себе си по начина който исках. Знам, че щях да съжалявам много, но точно в този момент не исках да мисля за това.
- Вероятно за теб е без значение, но аз не искам да сме..."свързани" в мига когато кажеш "да" на някой друг.
Думите ми се лееха от устата без да мисля дори какво изричам. Така бе по-добре. Студенината която изразявах нямаше да й покаже как всъщност се чувствам.

Алис Старк Валерион · 27 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 9:40 am

Алис Старк Валерион

Брой мнения : 352

Ядосана.Почувствах се ядосана.Объркването остана на заден план.
-Знаеш ли защо се омъжвам?-нима му дължах обяснение.
Да, по дяволите, исках да му кажа толкова много неща..Че не съм го забравила, че не искам да надявам халка, вплитаща ме в съюз с някой друг.Защото сърцето ми биеше за някой, а този някой винаги ме нараняваше.
Първият път на кораба, когато ми каза, че нямаме бъдеще...част от мен си отиде.
Седмици наред го чаках.Чаках сините му очи, чаках ...и още части от мен продължаваха да умират..нефункционираха.
Той ми върна пръстена..колко още можеше да се откъсне от мен..нима имаше още?
Пръстите ми напипаха халката, която ми бе дал.Издърпах ръката му и при онова познато докосване на кожата му, цялата настръхнах.Пуснах пръстена и ето, че вече не бе останало нищо от мен..
Едно от нещата, в които се бях убедила бе, че той не обичаше приказките.За разлика от мен.
-Помниш ли какво ми каза?Онази нощ...-преглътнах заседналата буца-“Алис, нали знаеш, че ние нямаме бъдеще”.Помня думите ти толкова ясно..И всеки път, когато ме обхванат съмнения относно годеникът ми, си ги спомням.Всеки път ме жегват все по-остро от предишния...
Пронизващите му очи все още бяха впити в моите.
-Не го искам...не искам да съм негова, защото аз вече принадлежа на..някой, който не съзнава колко болка ми причинява..
Сладка болка...Да обичаш...
Насочих се към вратата и знаех, че едва ли ще го видя повече.
Щях да се разпадна..ако изрека онова проклето “да”.
Защо съдбата бе тъй безмилостно жестока.Не можех да се обърна, ако застанех лице в лице с него щях да се разколебая.Беше ми подарил най-хубавото чувство..да обичаш.
-Женя се за него ...заради Дейлън...не, че за теб е важно.

Neptune · 28 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 11:28 am

Neptune

Брой мнения : 419

Понякога се чудя дали съм мазохист.
Да си причинявам нещо подобно. Сам да впивам в кожата си онези гадни шипове на оковите по китките и глезените ми, да затягам още повече примката, готова да секне въздушния поток към белите ми дробове.
Може би наистина съм от онези хора, които се наслаждават на болката, а и не сам, те самия си я причиняваха.
Странното обаче е на мен това не ми доставяше абсолютно никакво удоволствие, не ме караше да притварям очи от наслада. Напротив, правеше точно обратното и не знам защо изобщо си го причинявах.
Алис...можех да повтарям това толкова дълго, че дори всеки човек на света не би успял да издържи да ме слуша, вероятно затова го таях в сърцето си, без да казвам на никого.
Пороя от думи, заваля като дългоочакван дъжд. Знаех, че няма да издържи, молех се да чуя дори малка част от това което каза, но този път речта й успя да ме изненада и да накара очите ми да останат в пълно невидение за истината.
Какво по дяволите говореше!
Мига в който ръцете ни се докоснаха, накара света да спре, въздуха не се раздвижваше повече, а всички звукове, до сега като фон на разговора ни, замряха заедно с всичко останало.
Лишен от сила да кажа каквото и да, не успях да я спра, не успях да не й разреша да се отдалечи от мен...за пореден път.
Не, не можех да го позволя отново, не и този път!
Сега вече щях да сложа край!
След последните й думи, тялото ми се понесе напред, а ръцете ми обгърнаха тънката й талия.
Кого бях залъгвал, не можех да я оставя, за нищо на света!
Очите ми се впиха нейните, а устните ми де доближиха буквално на милиметри от нейните.
Тялото ми замръзна в това положение, забранявайки ми да сторя каквото и да е.

Алис Старк Валерион · 29 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 11:50 am

Алис Старк Валерион

Брой мнения : 352

Силните му ръце се оказаха пречка.Трябваше да достигна крайната си цел.Да застана там отпред, да сведа глава и ...
Само един дъх разстояние.За втори път всичко замръзна.Само дъждът и равномерното му дишане ми напомняха, че стрелките на часовника продължават да се движат, че грамадното туловище на чудовището наречено “време” не е спряло да мърда напред.
Какво се очакваше да сторя?Да впия устни в неговите?
Та това не беше редно...Все пак на поканата за сватбата не пишеше неговото име..не той бе този, който Дейлън смяташе за удачен избор...Ама аз кога бях започннала да мисля за мнението на брат си?Той не беше тук..
Внезапно нещо ми прищракна.Вишъс нямаше да остане със скръстени ръце.Щеше да започне да ме търси рано или късно.
И вместо да направя това, което съзнанието ми крещеше, извърнах глава, забивайки поглед в нищото.Отчаяно копнеех за устните му..но винаги имаше “но”.
-Нептун-изрекох името му бавно-Какво правиш?Върнах ти пръстена..аз...ще стана негова жена...
Самоунищожавах се.С всяка изминала секунда ставах все по-объркана..Все повече започвах да се замислям върху последиците и ...
Рязко завъртях глава.Не можех да го изгубя....не и преди да си припомня онова вълшебно усещане, че съм цяла.Всички парченца, на които се бях разпаднала, полетяха и се събраха.
За пръв път от седмици дишах свободно.Толкова жадно устните ми алчно изпиваха всичко, от което се нуждаех.
Вдигнах ръка и ..замрях насред движението.Исках да я плъзна зад врата му, но..нещо ме спря.Действителността...
Тази лепкава гадост размали всичко..Ах, само как успяваше да избере най-подходящия момент...Ами сега?Каква ли реакция щях да получа.
Опитах се да се отскубна от ръцете му..Трябваше да отстъпя иначе..иначе воала щеше да отлети, заедно с всички планове за съвместен живот с комодора...
А аз не исках ли точно това?

Neptune · 30 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 12:12 pm

Neptune

Брой мнения : 419

Какво очаквах?
Да долепи устните си в моите, а езика ми да се плъзне, галейки нежно нейния. Допринасяйки за експлозията на целия свят и пълната загуба на контрол на малкото останал разум у мен.
Да, правилно се бях изразил...Мечтите са безплатни, но не се ли сбъднат, ги заплащаш с много болка.
Наистина бе така.
Всичко в мен спря, но не по онзи приятен начин, както когато ме докосна, а коренно различно и убиващо всяка жива клетка в организма ми.
Усещах го, отново знаех това, но повече нямаше да позволя на огромните зъби да се впиват в кожата ми, раздирайки я на хиляди парченца. Нямаше да се подам на страданието, не и пред нея.
Грозната болка щеше да почака докато остана сам, сега няма право да ридая...всъщност съвсем не го заслужавах. Та кой съм аз...никога не съм се имал за нещо повече от останалите, затова и напуснах дома, но противоречиво на това станах капитан на кораб, при това жесток и безскрупулен капитан.
Тя бе права...щеше да се омъжи и да забрави завинаги за мен...нали това исках?
Не, по дяволите!
Кога съм желал това?
Ръката ми трепна, но тя се отдръпна от мен...отдалечи се.
Тялото ми не бе способно да помръдне, не можех да я върна...не трябваше.
Очите ми се притвориха, загледах се в мократа земя.
Кал бе заляла цялата площ и превърнала всичко в терен за кални битки. Живота ми приличаше на тази земя, същата на която бях стъпнал в момента. Всичко бе кафяво и мръсно, неприятно, гадно, но тук таме се виждаха заблуждаващи очите проблясъци от валящата вода.
Просто илюзия.
Не казах нищо...не исках, не можех, не трябваше.
Ала и не знаех какво да сторя, не исках да оставам тук повече!
Желаех да съм някъде далеч и щях да се махна веднага след като намеря сили.
Бих останал, за да се уверя, че наистина вече няма да е моя, но нямах доверие на себе си, че ще оставя онова копеле живо.
Ръката ми стисна златния пръстен в юмрук, а дясното ми око потрепери леко.
Поех дълбоко въздух, едва сдържайки събралата се ярост в дробовете си.
Безмълвно се обърнах, а краката ми закрачиха напред, вървейки без посока, несъзнателно поемайки пътя към кораба, където се чувствах най-безопасно и спокойно.

Алис Старк Валерион · 31 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 12:30 pm

Алис Старк Валерион

Брой мнения : 352

Обърна се и... тръгна..Също както бе дошъл.А какво очаквах?Нещо различно..да бе...
И най-вероятно нямаше да забравя тази целувка, защото бе..последната.
-Така ли ще си тръгнеш?Ще ме оставиш?-нима имаше смъсал от думи
Въздъхнах тежко.
Край.Вече не бе останало нищо от мен..Не дишах, не чувствах..Крачка и ръката ми се спря върху дръжката на вратата.
Не го оставяй!
Бях му казала, че това е моят живот.Комодорът...който най-вероятно вече губеше търпение.
-Спри!-извиках след Нептун
Дали не бе твърде късно...Ръката ми се стрелна към воала и ...вече го нямаше.Едно движение и белият тюл се озова в калта.
-Спри!-извиках отново
Обърнах се рязко.Капитанът все още бе с гръб към мен.Имах нужда само от една негова дума, за да прекратя този фарс.
-Думите са малките спасителни въжета, които могат да оправят всичко, стига да им позволиш...Да си отидеш няма да оправи нещата.Нима искащ това?Да се скриеш в каютата и да се опиташ да забравиш?Искаш аз да сложа халката и да се правя на примерна съпруга..да забравя онова, което сме преживели?...По даволите, Нептун, защо ми го причиняваш?!Не искам, чуваш ли ме, не искам да се омъжа.-едва ли имаше смъсъл..той се бе отишъл нали?
Крачка в негова посока.И акво щях да правя?Дори да го настигнех...а той искаше ли да бъде настигнат?Едва ли..
Сините му очи щяха да останат завинаги в съзнанието ми.Заедно с мелодията разнесла се от пияното, в онази далечна нощ, преди толкова много време.Заедно с устните му..заедно с онова, което преживяхме.
-Спри!-за последен път извиках след него

Neptune · 32 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 12:53 pm

Neptune

Брой мнения : 419

Хиляди удари.
Имах чувството, че сърцето се бе съкратило повече пъти, отколкото през целия ми живот и продължи да го прави в продължение на няколко секунди...това беше преди, в онази нощ. Тогава, когато имаше смисъл от това негово действие.
Сега обаче, не намирах сила да вдишам дори, за да ми отдам нужния кислород. Ала биологичното в мен надделя и малак струя въздух изпълни белите ми дробове, докато крачех обратно по широката алея.
Дъжда забиваше студените си, огромни капки в мен, а вятъра се усукваше върло около безсилното ми тяло.
Ръката ми все още стискаше златния пръстен, преди значещ за мен наистина много неща, а сега символ на болката и трагедията ми.
В главата ми бе пълен ад. Всякакви мисли, напълно безцелно се стрелкаха из него, някои опарвайки невроните и изпращайки сигнал за болка по обратния път, към сърцето ми, което стоеше свито, някъде там в ъгъла.
Бях сляп за пътя пред мен и напълно разчитах на усета си, който в момента не проявяваше никакво желание да се покаже.
Гласа й достигна до мен...
Възможно ли бе сега аз да си въобразявам.
Нямаше да се учудя ако болното ми съзнание успее да породи тези умолителни викове, само и само, за да се чувствам малко по-добре.
Затова и не се обърнах, не се заслушах, а просто продължих напред.
"тя" сигурно вече бе вътре и се усмихваше на онзи нещастник, готова да му се врече в любов...
Желая им щастие, в такъв случай!
Едно нещо ми направи впечатление, впивайки се в ума ми "не искам да се омъжа", всичко останало някак бе пренебрегнато от него, а сега така ми се искаше да се бях вслушал!
Тялото ми спря при последния й повик, но не намерих сили да се обърна.
Не можех, иначе щях да загубя всякаква увереност, която съумях да събера за последните стотни от секундата.
Нямах думи с които да се изразя...исках да й кажа много неща.
От това, че наистина много желая, но не мога да се върна, до това, че не бива да кара бъдещия си мъж да чака, говорейки с утрепка като мен.
Да, той бе за нея, не аз!
Ръката ми се отпусна, а златния, гравиран пръстен тупна в калта. Сега вече в нея наистина имаше едно съкровище, за разлика от моя живот, лишен от такова.
Не сторих нищо, а просто продължих да правя малки и равномерни крачки, отдалечавайки се от човека с кого можехме само да се нараняваме един друг, нищо повече.

Алис Старк Валерион · 33 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 7:52 pm

Алис Старк Валерион

Брой мнения : 352

Думите ми изглежда имаха резултат.Той спря заедно със сърцето ми.Значи щеше да се върне, щеше да ми попречи да направя глупост да се оженя за някой, който не познавам и то при положение, че вече принадлежах на друг.Значи бях спасена...
Или не.
Златният пръстен проблясна зловещо и се изгуби в калта.Нима той бе спрял да ме обича?Нали сам го бе казал, че нямаме бъдеще...а защо тогава някаква част от мен продължаваше да крещи, че всичко ще се оправи?Че той изпитва нещо...?
Нали го казах..нали казах, че не искам този брак...тогава защо си тръгваше?Защо ми го причиняваше?
и защо студените сълзи започнаха да режат кожата ми?Аз не плачех...бях силна.Когато животът ти започне да си правиш шеги, се научаваш да ги посрещаш с гордо вдигната глава.Но не и сега...
Щях да се омъжа.Щах да създам семейство с комодора.И може би наистина щях да съм пияната съпруга, която той гони през двора и единствената причина щеше да си остане мъката..Тя щеше да ме бута към бутилката..единствения лек за разбити сърца.
Не беше в плана Нептун да се появява.Той ме беше забравил.Това се опитвах да си внуша вече толкова много време.Не можеше да ме обича още..И все пак той бе казал, че ако кажа "да" на друг, няма да сме свързани вече..Но за не бях изрекла проклетата дума.Това значеше ли, че все още е мой...
По дяволите, защо капитанът не уважаваше най-доброто средство за комуникация, а именно думите.За жалост или пък не, аз не можех без тях....
Този път не той бе този, който препречваше пътя.Застанах лице в лице с него.
-Кажи ми го!Кажи ми, че не ме обичаш!Само няколко думи!Така ли ще оставиш нещата?!-извиках и стоварих ръката си върху гърдите му.После и другата и после още веднъж и още веднъж.Нямаше смисъл от това мое действие.Ала точно сега исках само това.
-Това ти е задето ме остави..това, защото се появи така, това, защото не ме спираш.Няма друг Нептун.Няма никой друг в живота ми..Но ти отчаяно се опитваш да промениш този факт...
Още веднъж и още веднъж, ръцете ми замряха...Вече нямах сили за нищо.
Мокра, кална, без воал, останала сама със сълзите си..лице в лице с онзи, който твърдеше, че ме обича, а сега си отиваше.Така ли щеше да свърши...И само защото той не казваше нищо...

Neptune · 34 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 9:10 pm

Neptune

Брой мнения : 419

Тя трябваше да ме остави, по дяволите!
Единствено това щях да понеса за последен път. Тя имаше план за живота си, а аз не, защо проявяваше глупостта да ми докаже това което извика преди малко.
Защо!?
Защо й трябваше да ме настига, крещейки в лицето ми тези думи, които само преди минути биха ме накарали да отплавам някъде далеч с нея, да бъдем само двамата.
Защо й трябваше да забива юмруци във вече и без това разбитите ми гърди, в момента напълно обезчувствени.
Да, точно така.
Не изпитвах нищо. Нито към нея, нито към каквото и да друго. Не знам. Не знам защо. Явно просто резултат от всичко което ми се случи напоследък.
Някои ще кажат че съм слаб и не мога да се изправя пред нея с онова изразно средство на което тя изглежда наистина държеше и желаеше да види от мен.
Други щяха да кажат, че съм прекалено тънкообиден и не заслужавам момиче като нея, защото само ще й се цупя и мълча насреща.
Не знам кои от тях биха били прави, но съм убеден в мотивите които изповядвах.
Бях й казал още онази нощ.
Ние нямаме бъдеще.
А това, че подхранва мислите и бляновете за него, допълнително щеше да сгорчава дните й.
Не бяхме един за друг. Не само аз за нея. Тя самата също не бе за мен. Нуждаех се от покорна и кротка жена, която да се подчинява на желанията ми, а тя от мъж с име. Точно така с "име". Такъв като комодора. Той щеше да я направи щастлива, дори да не го съзнава сега. Един ден щеше да разбере.
- Забрави че съществувам.
Точна така. Това бе единственото което можеше да стори.
Не трябваше изобщо да идвам. Не знам какво съм си мислел че ще постигна с това мое действие. Ето сега напълно обърках нещата. Но поне заминавайки си от живота й, щях да ги оправя...за в бъдещето.
Пренебрегвайки все пак зародилото се някъде дълбоко в мен, желание страстно да впия устни в нея, отдръпнах назад високото си тяло.
А ръцете ми останаха отпуснати до него, безсилни като самия мен.
Трябваше да тръгна...искаше ми се нещата да не стоят по този начин.
Искаше ми се да имаше смисъл в думите които можех да й кажа, но не. Напразно щях да хабя въздух и да я обърквам още повече, трябваше да й кажа онова което иска да чуе.
- Не мога да те обичам, Алис Старк Валерион.
Океане, можех да изредя куп причини да й кажа точно обраното, но по-късно това щеше да я нарани.
Сега бе момента в който трябваше да си тръгна, но ми трябваше един миг поне, да видя изражението й, за да мога да го запомня, да знам, че ако остана с нея, само и единствено болка ще й причинявам.

Алис Старк Валерион · 35 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 9:36 pm

Алис Старк Валерион

Брой мнения : 352

Ето го и краят.
-Не мога да те обичам, Алис Старк Валерион.
Ръката ми сама се вдигна и сама докосна бузата му.Шамарът трябва да призная си го биваше.Вярно ръката започваше да ме боли, но важен бе крайният резултат.А именно зачервената му кожа.
-Пират.Ти наистина си пират.Лъжец и измамник.Знаеш ли, надявам се следващата ти "жертва" да го осъзнае по-бързо от мен.Не, надявам се да нямаш следваща жертва.Защото не пожелавам на никого това страдание..А аз реших, че си различен, че си дошъл, за да ме спреш.Само слабите казват "не мога"!-започнах да отстъпвам клачка напред, което автоматично го накара да предприеме отстъпление, а именно крачка назад.-Не можел да ме обича!Тогава защо по даволите, се появяваш!Защо не остана в някоя кръчма, защо не потърси друга глупачка, която да ти се върже!И това, че мълчиш, само влошава нещата.Защото да, аз ще отида там, ще кажа "да" и ще те забравя.А ти?Ще се качиш на кораба и ще продължиш да живееш с последствията от велбикото ти мълчане.Успяхте капитане.Наситина надминахте себе си!
Край на сълзите.Да, по дяволите, обичах го, но той знаеше как да развали нещата.И го беше направил.Исках го.Толкова алчно исках да е до мен, да хване ръката ми и да ме повлече към кораба.Ала той не го направи.А единствените думи, които застанаха между нас ме пометох.
Вече е бях цяла...А нима трябваше?Толкова много ли се искаше, за да водиш нормален живот.Предполагах, че ще се справя без душа.За какво ми беше, следкато единственият, който някога щях да обичам, се постара да ме наръга многократно.
И дали имаше смисъл от думите ми?Едва ли..
Най-вероятно изобщо не ме слушаше, най-вероятно го бях загубила още в онзи миг, в който ме предаде на брат ми.А аз така ревностно вярвах, че нещата ще се получат, че ще намерим начин да сме заедно.
Още веднъж ръката ми сама се надигна, колебливо, но все пак достигна до бузата му.
-Ти не знаеш какво искаш.Ако знаеше, нямаше да казваш " не мога"!Тази дума излезе от речника ми още щом препречи прага и ми каза "не".Само страхливците правят така..а аз вярвах, че си всичко друго, но не и страхливец Нептун!

Neptune · 36 Re: Около имението Пет Фев 25, 2011 4:26 am

Neptune

Брой мнения : 419

Нямаше ли да си тръгне.
Точно както се очаква. Всъщност вече отдавна трябваше да го е сторила. Отдавна трабваше да ме е оставила, както и аз нея.
Думите ми трябваше да причинят болка у нея, не ярост.
Трябваше. Трябваше. Трябваше.
Нужно ли е на света да има толкова много "трябва". Не може ли просто да е "искам" или нещо доближаващо се до него.
Вероятно не, а това само ме затрудняваше.
Силната плесница накара бузата ми да се зачерви, а очите ми да останат в пълна покруса.
Не бях очаквал точно това, не и сега. При други обстоятелства, да, но сега....не.
Лицето ми остана безизразно, но изненадата се четеше в ирисите ми. Колкото и да исках, не можех да го прикрия.
Крачка назад за миг ме отдалечи от яростнто и изречение и острите думи, ала тя ме последва, което допълнително скъси разтоянието помежду ни.
По дяволите!
Какво целеше с тези думи!? Какво искаше от мен!? Да изрека всичко което минава през ума ми, нима бе възможно!
Признавам й, че бе права, залсужавах подобно отношение, затова и не се възпротивявах на действията й.
Нарече ме страхливец...
Едно от малкото неща които можеха да ме провокират, по принцип, но не и сега.
В този случай нямаше да отричам.
Да, страхувах се!
Плахотата в мен бе породена именно от нея. Тя бе причината за това и много други чувства формиращи дива вихръша в гърдите ми.
Радвах се, че смята себе си за жертва, макар вътрешно да се раздирах от омразата която се зараждаше в нея.
Ала...нали това целях. Да ме забрави, а вариянта поднасящ омраза заедно с това, ми се струваше дори по-сигурен. Така нещата се подреждаха почти идеално за нея, а за мен...е, аз, както тя сама каза, щях да нося последствията от мълчанието си.
Устните ми се разтвориха в опит да изрека нещо, ала въздуха не ми достигна и просто замълчах, загледан в яркия проблясък на очите й. Бялата рокля, пристяхаше с коресет гърдите й, които в момента се движеха силно учестено нагоре-надолъ, подтиквани от яростта която бях породил аз.
Дъжда се бе засилил, а вятъра развихрил още повече. Меката й коса вече бе напълно мора, а бялата булчинска рокля съвсем не приличаше на такава. Мислите ми отведоха съзнанието ми на място съвсем различно то това, някъде далеч, където нямаше титли и хората бяха без имена. Тогава бяхме заедно, но не и в реалността.
- Сама го каза, ще ме забравиш. Не искам нищо повече от теб, не искай и ти!
В тялото ми навлизаше някакъв нов хормон, докарваш погледа ми до лудост. Някак бях успял да загубя контрол...ами ако й кажех, ако разбереше мотивите ми. Така вероятно ли бе да разбере и да се съгласи с мен...надали! Тогава защо изобщо да го правя, нямаше смисъл...никога не е имало.
- Страхливец съм, да!- ума ми зараждаше хиляди изречение, готови да изхвърчат от устата ми, но не можех да ги изрека!
- Заеш ли какво, остави ме, по дяволите, толкова ли е трудно! Върви се омъжи и забрави за мен!
Този път надминах себе си, дори в онази нощ, когато разховаряхме, не помня да бях събрал сила за толкова думи.
- Доволна ли си, още ли искаш да говоря, още! Може би тогава ще ме разбереш и какво от това, ще заживеем щастливо на брега, а брат ти ще ми вдигне култ, нали? О,да вече го виждам, седи срещу мен на масата и обсъждаме заедно новите упранически планове. Каква семейна идилия!
Минавах всякакви граници, давах й онова което искаше, но така нямаше да оправя нещата, напротив, давах й напразни надежди, а това не биваше да се случва.
Тялото ми се извъртя с гръб към нейното, не можех да я гледам в очите, ала не намирах сили да си тръгна, щеше отново да ме нарече страхливец, като какъвто действах.
- Надявам се да си доволна, успя да ме накараш да се ядосам, вероятно това целеше. Не аз, а ти си играеш с мен, а това е иронично! Ума ми не побира как съм бил сляп да го позволя.

Алис Старк Валерион · 37 Re: Около имението Пет Фев 25, 2011 8:00 am

Алис Старк Валерион

Брой мнения : 352

Никога не го бях чувала да говори толкова много..
-Винаги ли ще си намираш оправдания?!Брат ми..какво значение има брат ми?!Става въпрос за мен и теб....И не аз съм тази, която си играе с теб.Спомняш ли си как ме отвлече?Спомняш ли си какво стана след това?Кой с кого си играе Нептун?Хукнах след теб.На собствената си сватба аз съм с друг мъж, мъж, който не си дава сметка колко болка ми причинява...И когато казах на този мъж какво чувствам, че не съм го забравила, той продължава да свежда глава пред трудностите.Да твърди, че е страхливец...да намества дори брат ми...И защо...?Толкова отчаяно съжаляваш за всичко, което се случи помежду ни, че идваш собственоръчно да се увериш, че вече не те поммня, че не очаквам нищо от теб..Но очевидно си разбрал, че не е така и се опитваш да ме накараш да забравя.Но аз съм като малките деца.Когато ме накарат да не пправя нещо, цялото ми същество се съсредоточава в него и прави именно обратното.
Като всяка развалина, имах и няколко бонуса.
Бялата рокля спокойно можеше да се нарече кална.Студеният мокър плат бе плътно прилепнал и зъзнех.Но не само това бе причината да не си тръгна.Общата ни черта с магаретата.Инатът.Да постигна духовен мир преди да стана милата съпруга-това бе фиксидеята ми в момента.
Добре, щом това искаше, щях да направя всичко, за да го забравя.Щях да се опитам да не поглеждам към морето.Тъй болезнено напонящо ми за сините му очи, тъй болезнено напомнящо ми за пиратите като цяло.Щях да се опитам да изтикам всеки спомен.Всяка целувка, която ми бе дал..Нямаше да е трудно нали?От мен не бе останало нищо..защо спомените да правеха изключение?
Явно днес Алис Старк Валерион се отиваше..
На нейно място щеше да се появи Алис Старк Райдър и само омразага щеше да ме свърза с пиратите.
Защото един от тях ме бе погубил.
Какви ги говорех?!Не можех да го мразя.Колкото и да го исках.Защото това би бил най-лесният изход.Ако Нептун застанеше в колонката с неща като рибеното малсо, нямаше да си правя труда да съм тук.Нямаше да има болка.
Болка...
Нали сама казах, че вече не дишам.Мъртвите не би трябвало да изпитват нещо нали?Или още не бях мъртва?
Защо една част от мен продължаваше да живее?Защо просто не изгаснеше и не прекратеше всичко?

Sponsored content

Около имението

26 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 8:27 am

Neptune

27 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 9:40 am

Алис Старк Валерион

28 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 11:28 am

Neptune

29 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 11:50 am

Алис Старк Валерион

30 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 12:12 pm

Neptune

31 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 12:30 pm

Алис Старк Валерион

32 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 12:53 pm

Neptune

33 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 7:52 pm

Алис Старк Валерион

34 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 9:10 pm

Neptune

35 Re: Около имението Чет Фев 24, 2011 9:36 pm

Алис Старк Валерион

36 Re: Около имението Пет Фев 25, 2011 4:26 am

Neptune

37 Re: Около имението Пет Фев 25, 2011 8:00 am

Алис Старк Валерион

38 Re: Около имението

Sponsored content