Пет Ное 08, 2013 6:16 am by 
Съобщение [Страница 1 от 2]
2 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 9:09 am
Дейлън Старк Валерион
Admin
Това беше неочаквано.
Как така неочаквано, беше си доста повече от това.
И въпреки това Дейл като че ли не се впечатли. А може би просто в ума му се бе появило нещо, което не бе особено препоръчително да излиза на показ? Това, погледнато от малко по-различен ъгъл, беше прекалено странно за него, имайки се предвид начина, по който изразяваше емоциите си. Вярно, бе актьор и това донякъде правеше ситуацията още по-сложна. Е, не се вписваше в състава на някоя огромна и чудата театралана трупа, но със сигурност притежаваше не по-малко талант от всеи един от превзетите й участници. И въпреки това каменното изражение, изписало се на лицето му веднага след появата на непознаото момиче... Думата "странно" далеч нямаше да успее да се справи с тежката задача да го опише...
Той удостои кратките и объркани думи на момичето, което се бе държало с него даже по-любезно, отколкото той заслужаваше само с една напълно искрена на пръв поглед усмивка. Нещата рядко бяха такива, каквито изглеждаха - един от първите уроци, които бе научил. Явно днес бе твърдно решен да се придържа към него.
Поредното неочаквано нещо за тази вечер. Някой, който не знаеше за какво става въпрос, току-виж бе решил, че има състезание. Състезание между 'странните моменти'. Доста необичайно, като се замисли човек, но какво изобщо в историята на Дейлън можеше да се нарече нормално? Та тя спокойно би могла да заеме някое от първите места в класация за сценарий на изпълнен с интриги и приключения филм.
Някакво странно чувство, отчаяно размахващо ръце пред лицето му, опитвайки се да му напомни за присъствието си му казваше, че няма за какво да се тревожи. Да, това му беше ясно. Но защо му се струваше, че този разговор нямаше да протече по-обичайният начин... Какво толкова можеше да му каже това момиче?!
И нима я познаваше? Колкото и да напрягаше мозъчесото си, лениво свило се на топка и подремващо някъде в дълбините на съзнанието му, той не успяваше да си спомни за момента, в който се бе запознал с нея. Само един бърз поглед към съмнителната й външност потвърди твърдението, което се оформяше в ума му. Не, със сигурност не я бе виждал - нещо му подсказваше, че ако поне веднъж през кратките години на досегашния си бе имал шанса да я срещне, този момент и досега щеше да изпъква в съзнанието му. Имаше нещо особено в нея... И ако не друго, поне щеше да разбере какво може да му се струва толкова странно в едно обикновено, грешка, не съвсем обиковено, момиче с аристократски произход.
А нашият герой като че нямаше никакво намерение да проговори. За пореден път тази вечер думите пристигаха в главата на Дейлън със закъснение... Защо ли имаше чувстото, че някаква част в мозъка му се бе пречупила и в момента той застрашаваше всичко наоколо с избухването, което скоро можеше да си причини?
Мълчанието бе пропило въздуха около имението и безмилостно се увиваше около новите си жертви. Непознатата изглежда чакаше отговора на мълчаливия си събеседник. Докато той от своя страна усърдно обмисляше какво да каже, надявайки се, че тя нямаше да го изпревари, уморила се от тишината, която бе обгърнала всичко наоколо.
"Като в шахматнните партии, които играеха Старк и Ерон", спомни си внезапно. Всичко тази вечер бе някак нагласено - точно като в онази странна игра, която той най-накрая бе овлядял. Не можеше да предивиш края а битката, но още от самото начало всеки от играчите знаеше как ще се развие двубоят няколко хода напред.
И сега бе неговият ред. Нямаше право на провал, не и сега.
– С радост ще ви изслушам - една лека усмивка успя да победи така добре обмислените му планове и преди да направи каквото и да било, за да предотврати появата й, тя вече бе изкривила острите чети на лицето му. - Но преди това... Много съжалявам, ако паметта ми ми е изневерила, но не мога да си дали ви познавам.
Не беше въпрос. И Дейлън определено нямаше намерение да каже нищо повече. Но бе достатъчно... и той бе убеден, че момичето срещу него го осъзнава повече от добре.
Как така неочаквано, беше си доста повече от това.
И въпреки това Дейл като че ли не се впечатли. А може би просто в ума му се бе появило нещо, което не бе особено препоръчително да излиза на показ? Това, погледнато от малко по-различен ъгъл, беше прекалено странно за него, имайки се предвид начина, по който изразяваше емоциите си. Вярно, бе актьор и това донякъде правеше ситуацията още по-сложна. Е, не се вписваше в състава на някоя огромна и чудата театралана трупа, но със сигурност притежаваше не по-малко талант от всеи един от превзетите й участници. И въпреки това каменното изражение, изписало се на лицето му веднага след появата на непознаото момиче... Думата "странно" далеч нямаше да успее да се справи с тежката задача да го опише...
Той удостои кратките и объркани думи на момичето, което се бе държало с него даже по-любезно, отколкото той заслужаваше само с една напълно искрена на пръв поглед усмивка. Нещата рядко бяха такива, каквито изглеждаха - един от първите уроци, които бе научил. Явно днес бе твърдно решен да се придържа към него.
Поредното неочаквано нещо за тази вечер. Някой, който не знаеше за какво става въпрос, току-виж бе решил, че има състезание. Състезание между 'странните моменти'. Доста необичайно, като се замисли човек, но какво изобщо в историята на Дейлън можеше да се нарече нормално? Та тя спокойно би могла да заеме някое от първите места в класация за сценарий на изпълнен с интриги и приключения филм.
Някакво странно чувство, отчаяно размахващо ръце пред лицето му, опитвайки се да му напомни за присъствието си му казваше, че няма за какво да се тревожи. Да, това му беше ясно. Но защо му се струваше, че този разговор нямаше да протече по-обичайният начин... Какво толкова можеше да му каже това момиче?!
И нима я познаваше? Колкото и да напрягаше мозъчесото си, лениво свило се на топка и подремващо някъде в дълбините на съзнанието му, той не успяваше да си спомни за момента, в който се бе запознал с нея. Само един бърз поглед към съмнителната й външност потвърди твърдението, което се оформяше в ума му. Не, със сигурност не я бе виждал - нещо му подсказваше, че ако поне веднъж през кратките години на досегашния си бе имал шанса да я срещне, този момент и досега щеше да изпъква в съзнанието му. Имаше нещо особено в нея... И ако не друго, поне щеше да разбере какво може да му се струва толкова странно в едно обикновено, грешка, не съвсем обиковено, момиче с аристократски произход.
А нашият герой като че нямаше никакво намерение да проговори. За пореден път тази вечер думите пристигаха в главата на Дейлън със закъснение... Защо ли имаше чувстото, че някаква част в мозъка му се бе пречупила и в момента той застрашаваше всичко наоколо с избухването, което скоро можеше да си причини?
Мълчанието бе пропило въздуха около имението и безмилостно се увиваше около новите си жертви. Непознатата изглежда чакаше отговора на мълчаливия си събеседник. Докато той от своя страна усърдно обмисляше какво да каже, надявайки се, че тя нямаше да го изпревари, уморила се от тишината, която бе обгърнала всичко наоколо.
"Като в шахматнните партии, които играеха Старк и Ерон", спомни си внезапно. Всичко тази вечер бе някак нагласено - точно като в онази странна игра, която той най-накрая бе овлядял. Не можеше да предивиш края а битката, но още от самото начало всеки от играчите знаеше как ще се развие двубоят няколко хода напред.
И сега бе неговият ред. Нямаше право на провал, не и сега.
– С радост ще ви изслушам - една лека усмивка успя да победи така добре обмислените му планове и преди да направи каквото и да било, за да предотврати появата й, тя вече бе изкривила острите чети на лицето му. - Но преди това... Много съжалявам, ако паметта ми ми е изневерила, но не мога да си дали ви познавам.
Не беше въпрос. И Дейлън определено нямаше намерение да каже нищо повече. Но бе достатъчно... и той бе убеден, че момичето срещу него го осъзнава повече от добре.
3 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 9:46 am
Jenny Flint
Тръгнахме към по-тихо място демек към градините или околностите на имението.Никак не харесвах тишината,която бе настанала,просто ме побъркваше.Но в случая предпочитах да си държа езика зад зъбите.Предпочитах малко подлудяваща тишина отколкото да проваля плана,колкото и да не обичах да изпълнявам заповеди.
Все още не можех да си спомня името на мъжа,с когото бях танцувала,но го почнавах,това поне бе сигурно.Е,и следкато не го помнех,защо му помагах?!Надявах се това да е час от целия план за ограбването на аристократите.Не че мен ме интересуваше особено плячката,по-скоротук ме бе довела тръпката.Но колкото повече мислех за това толкова повече се съмнявах,че ще се измъкна от тук жива.Къде се бях набутала и аз?!Та дори нямах фълшиво име на някоя аристократка..,да не говорим за другите подробности.
-За съжеление,мисля че сме пропуснали възможността да се запознаем.-Казах като погледа ми бе забит право в краката ми.Ходенето с тази рокля ставаше все по-трудно и по-трудно.Бързо се усетих,че това може би не беше точното нещо да правя в този момент и бързо върнах погледа си на него.-Но нека се представя...Аз съм Джени Флинт.
Ма на мен нещо май ми бе повреден мозъка.Как можах да си изтърса изтинското име?!В момента ако имах възможността бих се промушила с някоя сабя,но за моя радост (за момента) моята не беше при мен.Сега оставаше само да се надявам,че той не е чувал името ми никъде.Като се започне от пиратските ми подвизи,та до роднините ми на този остров,на който бях живяла до 7 годишна възраст.Силно се съмнявах да свърже името ми с пирати,не бях чак толкова известна,а колкото до семейството ми тук...Баба ми бе умряла преки колко?Пет-шест години?Едва ли я познаваше,а в такъв случай,едва ли познаваше и мен.
Хайде,хайде.Трябваше да се измъкна от тази ситуация.Къде беше пирата с черна маска...сериозно ли не можех да си спомня кой е?!А това се превръщаше в катастрофа.Ето това е една от причините,поради която мразя да лъжа!Но какви ми бяха възможностите сега..едиственото,което можех да направя,или което си мислих,че мога да направя,е да продължа да ходя и да се надявам,че мъчението ми ще свърши бързо.
Все още не можех да си спомня името на мъжа,с когото бях танцувала,но го почнавах,това поне бе сигурно.Е,и следкато не го помнех,защо му помагах?!Надявах се това да е час от целия план за ограбването на аристократите.Не че мен ме интересуваше особено плячката,по-скоротук ме бе довела тръпката.Но колкото повече мислех за това толкова повече се съмнявах,че ще се измъкна от тук жива.Къде се бях набутала и аз?!Та дори нямах фълшиво име на някоя аристократка..,да не говорим за другите подробности.
-За съжеление,мисля че сме пропуснали възможността да се запознаем.-Казах като погледа ми бе забит право в краката ми.Ходенето с тази рокля ставаше все по-трудно и по-трудно.Бързо се усетих,че това може би не беше точното нещо да правя в този момент и бързо върнах погледа си на него.-Но нека се представя...Аз съм Джени Флинт.
Ма на мен нещо май ми бе повреден мозъка.Как можах да си изтърса изтинското име?!В момента ако имах възможността бих се промушила с някоя сабя,но за моя радост (за момента) моята не беше при мен.Сега оставаше само да се надявам,че той не е чувал името ми никъде.Като се започне от пиратските ми подвизи,та до роднините ми на този остров,на който бях живяла до 7 годишна възраст.Силно се съмнявах да свърже името ми с пирати,не бях чак толкова известна,а колкото до семейството ми тук...Баба ми бе умряла преки колко?Пет-шест години?Едва ли я познаваше,а в такъв случай,едва ли познаваше и мен.
Хайде,хайде.Трябваше да се измъкна от тази ситуация.Къде беше пирата с черна маска...сериозно ли не можех да си спомня кой е?!А това се превръщаше в катастрофа.Ето това е една от причините,поради която мразя да лъжа!Но какви ми бяха възможностите сега..едиственото,което можех да направя,или което си мислих,че мога да направя,е да продължа да ходя и да се надявам,че мъчението ми ще свърши бързо.
4 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 10:15 am
Neptune
Можех да призная че очаквах да се съгласи и въпреки това лека тръпка на удовлетворение запълни гърдите ми и се усмихнах самодоволно.
Радвах се че не се налага да използвам сила, а и по този начин нямаше да привлечем толкова много внимание, макар че самото ни "измъкване" само по себе си бе доста...очевидно.
Надявах се богаташчетата да се бяха захласнали напълно по украсата или знам ли, дори музиката ако щеш, каквото и да е, важното бе, никой да не ни бе видял или проследил.
Безмълвно я оставих да ме изведе някъде и какво предполагах избра удобно място, навън...точно там щеше да бъде невероятно лесна плячка...жалко, обичах предизвикателствата.
Не изминаха секунди след като мисълта ми мина през ума ми и вече съжалявах.
Навън имаше някого, единственото което успях да видя бяха два силуета, но ми бе достатъчно, за да се разгневя.
Какво си мислеха тези идиоти че правят навън, нали уж танцуваха и подобни лигави истории.
С видимо изнервено изражение хванах дамата за рамото и я спрях преди да се бе показала пред тях.
- Тук е опасно, няма ли друго място...наблизо да имате изглед към морето, пристанище или просто нещо подобно..- гласа ми отново тих и дрезгав прозвуча едва доловимо в мрака и присвих очи в надежда да не ни бяха чули, ала тези на Алис бяха твърде подозрителни..
- Моля те, искам...искам да ти призная нещо, но не мога..не и когато има опасност някой да ми изскочи насреща,проваляйки целия ми план.
Хм идеята ми да не изричам лъжи ми допадаше, така поне не можеше да ме обвини че я мамя, а и гласа ми бе далеч по-съблазнително мек.
Радвах се че не се налага да използвам сила, а и по този начин нямаше да привлечем толкова много внимание, макар че самото ни "измъкване" само по себе си бе доста...очевидно.
Надявах се богаташчетата да се бяха захласнали напълно по украсата или знам ли, дори музиката ако щеш, каквото и да е, важното бе, никой да не ни бе видял или проследил.
Безмълвно я оставих да ме изведе някъде и какво предполагах избра удобно място, навън...точно там щеше да бъде невероятно лесна плячка...жалко, обичах предизвикателствата.
Не изминаха секунди след като мисълта ми мина през ума ми и вече съжалявах.
Навън имаше някого, единственото което успях да видя бяха два силуета, но ми бе достатъчно, за да се разгневя.
Какво си мислеха тези идиоти че правят навън, нали уж танцуваха и подобни лигави истории.
С видимо изнервено изражение хванах дамата за рамото и я спрях преди да се бе показала пред тях.
- Тук е опасно, няма ли друго място...наблизо да имате изглед към морето, пристанище или просто нещо подобно..- гласа ми отново тих и дрезгав прозвуча едва доловимо в мрака и присвих очи в надежда да не ни бяха чули, ала тези на Алис бяха твърде подозрителни..
- Моля те, искам...искам да ти призная нещо, но не мога..не и когато има опасност някой да ми изскочи насреща,проваляйки целия ми план.
Хм идеята ми да не изричам лъжи ми допадаше, така поне не можеше да ме обвини че я мамя, а и гласа ми бе далеч по-съблазнително мек.
5 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 10:30 am
Алис Старк Валерион
Шо за глупости ми говореше той?
-Има охрана навсякъде.Кой може да ти изскочи насреща и защо да го прави+-попитах го и язвителна нотка се прокрадна в интонацията ми
Май беше ред да го сритам.Все пак подозирахх, че е пират.Вярвах ли на интуицията си?Отговорът изплува в съзнанието ми, още преди да спра да си задавам въпроса.
-Кой си ти и какво търсш тук?Не ме лъжи.Очевидно е, че не си тук , за да танцуваш...
да викам за помощ?Глупаво.При положение, че едва ли някой щеше да ме чуе.А какво ми оставаше?Да побягна?Добър вариянт.Но както казах координацията ми не беше от най добрите и ризкувах да се сдобия с някой обелен нос и наранено достойнство.А него обичах най-много
Дои времето не беше на моя страна.бе сутдено.Пътръпнах лико и зачаках отговор.Богледът ми шареше между него и небето,което загатваше,че скоро ще има буря..
И тогава го чух.Дейлън .Беше тук.Никога в живота си не се бях радвала толкова на гласа му.Не беше сам...
Ох!Само това ми трябваше.щеше да реши,че го прекъсвам.Е, не ,че не правех точно това...
Спрях се преди да изрека името му.
Погледнах отново маскирания и прецених, че няма от какво да ме е страх..въобразявах си.Той не беше опасен.Не можеше да бъде.
-Е, ще отговориш ли на въпроса ми?
-Има охрана навсякъде.Кой може да ти изскочи насреща и защо да го прави+-попитах го и язвителна нотка се прокрадна в интонацията ми
Май беше ред да го сритам.Все пак подозирахх, че е пират.Вярвах ли на интуицията си?Отговорът изплува в съзнанието ми, още преди да спра да си задавам въпроса.
-Кой си ти и какво търсш тук?Не ме лъжи.Очевидно е, че не си тук , за да танцуваш...
да викам за помощ?Глупаво.При положение, че едва ли някой щеше да ме чуе.А какво ми оставаше?Да побягна?Добър вариянт.Но както казах координацията ми не беше от най добрите и ризкувах да се сдобия с някой обелен нос и наранено достойнство.А него обичах най-много
Дои времето не беше на моя страна.бе сутдено.Пътръпнах лико и зачаках отговор.Богледът ми шареше между него и небето,което загатваше,че скоро ще има буря..
И тогава го чух.Дейлън .Беше тук.Никога в живота си не се бях радвала толкова на гласа му.Не беше сам...
Ох!Само това ми трябваше.щеше да реши,че го прекъсвам.Е, не ,че не правех точно това...
Спрях се преди да изрека името му.
Погледнах отново маскирания и прецених, че няма от какво да ме е страх..въобразявах си.Той не беше опасен.Не можеше да бъде.
-Е, ще отговориш ли на въпроса ми?
6 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 10:40 am
Neptune
Защо трябваше да се усложнява всичко...а да,може би защото сам казах че обичам предизвикателствата...е ето ти сега едно, при това залагащо на карта не само твоя живот.
Очите й ме приковаха за миг и бях благодарен на морската пяна че ги отмести от мен, давайки ми време да помисля...
Каквото и да кажех не можех да се измъкна, щеше да разбере кой съм и...мамка му, не можех да си позволя подобна грешка, не и сега, не и на тази важна мисия.
Очите затърсиха място, някъде където нямаше да сме видими за движещата се двойка, но не открих такова...да!
Сякаш появилия се отново влажен вятър успя да ободри съзнанието ми и да ме накара да проумея как да я отдалеча.
Хванах я силно и я приближих до тялото си, внимавайки да не й причиня болка.
- Вие сте умна дама...какво виждате, приема няма да остане "чист", разбира те ме, нали!?
Казах аз с притеснен и тих глас и се вгледах в очи те й.
- Самият аз се страхувам да остана тук,какво остава за милейди като вас..знаете любимото им...слаби и беззащитни дами, възможно е да греша че са тук, а и както казахте има охрана навсякъде, но аз наистина искам да ви кажа нещо...важно е, за мен и..за нас.
Вложих абсолютно цялата си искреност и емоционалност с надеждата, този път да се съгласи.
Очите й ме приковаха за миг и бях благодарен на морската пяна че ги отмести от мен, давайки ми време да помисля...
Каквото и да кажех не можех да се измъкна, щеше да разбере кой съм и...мамка му, не можех да си позволя подобна грешка, не и сега, не и на тази важна мисия.
Очите затърсиха място, някъде където нямаше да сме видими за движещата се двойка, но не открих такова...да!
Сякаш появилия се отново влажен вятър успя да ободри съзнанието ми и да ме накара да проумея как да я отдалеча.
Хванах я силно и я приближих до тялото си, внимавайки да не й причиня болка.
- Вие сте умна дама...какво виждате, приема няма да остане "чист", разбира те ме, нали!?
Казах аз с притеснен и тих глас и се вгледах в очи те й.
- Самият аз се страхувам да остана тук,какво остава за милейди като вас..знаете любимото им...слаби и беззащитни дами, възможно е да греша че са тук, а и както казахте има охрана навсякъде, но аз наистина искам да ви кажа нещо...важно е, за мен и..за нас.
Вложих абсолютно цялата си искреност и емоционалност с надеждата, този път да се съгласи.
7 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 10:56 am
Алис Старк Валерион
-Нас ли?От кога има нас?-трябваше да престана с въпросите
Заприличвах на някое дете.
Но имаше прекалено много емоция в думите му.
-и какво се очаква да направя?-попитах , примирено
Малки камбанки забиха в рационалната часта на мозака ми.От думите му се разбираше, че пирати има.Тогава защо той си мълчеше, а не кажеше на някой.на брат ми например.И тази черна лента.Защо я носеше?
-Ох!Каквото и да правите, правете го по-бързо , преди да съм размислила и да съм се разкрещяла!-превключих отново на учтивата форма
Твръде много ми се насъбра.Ала сега като седях лице в лице с него ми се прииска да направя нещо.
-Искам да видя лицето ви.-н прозвуча като молба , по-скоро заповед
Нямаше да мръдна докато той не изпълни желанието ми.Магарешкият ми инат си каза думата.Какно винаги разобеждаване в такива ситуации не съществуваше.
Протегнах ръка без да чакам отговор и я плъзнах зад врата му.
Заприличвах на някое дете.
Но имаше прекалено много емоция в думите му.
-и какво се очаква да направя?-попитах , примирено
Малки камбанки забиха в рационалната часта на мозака ми.От думите му се разбираше, че пирати има.Тогава защо той си мълчеше, а не кажеше на някой.на брат ми например.И тази черна лента.Защо я носеше?
-Ох!Каквото и да правите, правете го по-бързо , преди да съм размислила и да съм се разкрещяла!-превключих отново на учтивата форма
Твръде много ми се насъбра.Ала сега като седях лице в лице с него ми се прииска да направя нещо.
-Искам да видя лицето ви.-н прозвуча като молба , по-скоро заповед
Нямаше да мръдна докато той не изпълни желанието ми.Магарешкият ми инат си каза думата.Какно винаги разобеждаване в такива ситуации не съществуваше.
Протегнах ръка без да чакам отговор и я плъзнах зад врата му.
8 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 11:07 am
Neptune
Упорита...
Да определено тази дама бе така и това колкото и да ми харесва, точно в този момент можеше да ме вбеси, макар на повърхността, на лицето ми, да не се изразиха никакви емоции, освен...нищо.
Просто я гледах, изслушвайки внимателно думите й, а когато едната й ръка се плъзна по врата ми, предизвиквайки някакви странни емоции у мен, успях просто да отворя по-широко очи, зениците ми се разшириха и отново онова плашещо синьо зае място в тях.
Трепнех в очакване сама да свали маската ми и знаех че тогава вече нямаше да има спасение и не само аз, а всички щяхме да се озовем в опасност, хванати неподготвени.
Ала ръката й не трепна дори, просто остана така на врата ми, докосвайки настръхналите ми пори.
Това бе шанс, момент да измисля как да я разсея...
Този път изненадвайки дори и самия себе си, се наведох, понеже бях твърде висок, и докоснах властно устните й, усещайки парещия й дъх по кожата си.
Не исках тя да прекрати целувката ни, понеже можеше да е нещо от рода на шамар или писък, а и двете биха ме издали, затова просто отдалечих бавно устни от нейните и поставих пръсна си нежно на тях.
- Тихо..-прошепнах аз и присвих очи умолително
- Видя ли какво искам да ти кажа, а сега, умолявам те на колене милейки, нека отидем някъде...насаме, давам ви думата си на благородник че няма да ви нараня, повярвайте ми.
Говорех тихо, този път накъсано поради учестения ми дъх и ако сега не ми повярваше, то надали имах някаква надежда изобщо.
Да определено тази дама бе така и това колкото и да ми харесва, точно в този момент можеше да ме вбеси, макар на повърхността, на лицето ми, да не се изразиха никакви емоции, освен...нищо.
Просто я гледах, изслушвайки внимателно думите й, а когато едната й ръка се плъзна по врата ми, предизвиквайки някакви странни емоции у мен, успях просто да отворя по-широко очи, зениците ми се разшириха и отново онова плашещо синьо зае място в тях.
Трепнех в очакване сама да свали маската ми и знаех че тогава вече нямаше да има спасение и не само аз, а всички щяхме да се озовем в опасност, хванати неподготвени.
Ала ръката й не трепна дори, просто остана така на врата ми, докосвайки настръхналите ми пори.
Това бе шанс, момент да измисля как да я разсея...
Този път изненадвайки дори и самия себе си, се наведох, понеже бях твърде висок, и докоснах властно устните й, усещайки парещия й дъх по кожата си.
Не исках тя да прекрати целувката ни, понеже можеше да е нещо от рода на шамар или писък, а и двете биха ме издали, затова просто отдалечих бавно устни от нейните и поставих пръсна си нежно на тях.
- Тихо..-прошепнах аз и присвих очи умолително
- Видя ли какво искам да ти кажа, а сега, умолявам те на колене милейки, нека отидем някъде...насаме, давам ви думата си на благородник че няма да ви нараня, повярвайте ми.
Говорех тихо, този път накъсано поради учестения ми дъх и ако сега не ми повярваше, то надали имах някаква надежда изобщо.
9 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 11:21 am
Алис Старк Валерион
Целувка?Как се бе стигнало до това?
Дали не го направи само за да не сваля маската му?
Стига с тези въпроси!Трябваше да престана.Имах нужда да правя глупости.Да съм предишната спонтанна Алис.
-Добре, заведи ме ....тъм където трябва-казах убедено
Думите просто излязоха от устата ми-Не можех да ги спра.И все още мислех за целувката.Той не ме познаваше,а го беше направил...хората не правеха така.Първо отиваха на раходка, после пиеха чай/мразех чай/ и накрая след дълго ухажване от страна на кавалера и дълго мигане на парцали от страна на дамата, идваше целувката.Копняна и от двамата.А сега?ами той просто ме бе заговорил, извел навън и накрая целянал.
Нещо не се връзваше.
-А лицето ти?Няма ли да ми го покажеш?-попитах отново
Нямаше смисъл, знаех отговора.Просто го последвах.
Оставях брат си, но и цял куп задължения.
-А и къде отиваме?Забравих..не трябваше да питам-поправих се бързо
всиичката тази потайност ми идваше в повече.Мащар неизвестното да ве привличаше, се нуждаех и от дневната доза сигурност.
Олеле.Звучаах като Дейлън.Побърквах се нали?
Дали не го направи само за да не сваля маската му?
Стига с тези въпроси!Трябваше да престана.Имах нужда да правя глупости.Да съм предишната спонтанна Алис.
-Добре, заведи ме ....тъм където трябва-казах убедено
Думите просто излязоха от устата ми-Не можех да ги спра.И все още мислех за целувката.Той не ме познаваше,а го беше направил...хората не правеха така.Първо отиваха на раходка, после пиеха чай/мразех чай/ и накрая след дълго ухажване от страна на кавалера и дълго мигане на парцали от страна на дамата, идваше целувката.Копняна и от двамата.А сега?ами той просто ме бе заговорил, извел навън и накрая целянал.
Нещо не се връзваше.
-А лицето ти?Няма ли да ми го покажеш?-попитах отново
Нямаше смисъл, знаех отговора.Просто го последвах.
Оставях брат си, но и цял куп задължения.
-А и къде отиваме?Забравих..не трябваше да питам-поправих се бързо
всиичката тази потайност ми идваше в повече.Мащар неизвестното да ве привличаше, се нуждаех и от дневната доза сигурност.
Олеле.Звучаах като Дейлън.Побърквах се нали?
10 Re: Около имението Пет Дек 17, 2010 9:52 pm
Дейлън Старк Валерион
Admin
Jenny Flint написа:
- Spoiler:
Все още не можех да си спомня името на мъжа,с когото бях танцувала,но го почнавах,това поне бе сигурно.Е,и следкато не го помнех,защо му помагах?!Надявах се това да е час от целия план за ограбването на аристократите.Не че мен ме интересуваше особено плячката,по-скоротук ме бе довела тръпката.Но колкото повече мислех за това толкова повече се съмнявах,че ще се измъкна от тук жива.Къде се бях набутала и аз?!Та дори нямах фълшиво име на някоя аристократка..,да не говорим за другите подробности.
-За съжеление,мисля че сме пропуснали възможността да се запознаем.-Казах като погледа ми бе забит право в краката ми.Ходенето с тази рокля ставаше все по-трудно и по-трудно.Бързо се усетих,че това може би не беше точното нещо да правя в този момент и бързо върнах погледа си на него.-Но нека се представя...Аз съм Джени Флинт.
Ма на мен нещо май ми бе повреден мозъка.Как можах да си изтърса изтинското име?!В момента ако имах възможността бих се промушила с някоя сабя,но за моя радост (за момента) моята не беше при мен.Сега оставаше само да се надявам,че той не е чувал името ми никъде.Като се започне от пиратските ми подвизи,та до роднините ми на този остров,на който бях живяла до 7 годишна възраст.Силно се съмнявах да свърже името ми с пирати,не бях чак толкова известна,а колкото до семейството ми тук...Баба ми бе умряла преки колко?Пет-шест години?Едва ли я познаваше,а в такъв случай,едва ли познаваше и мен.
Хайде,хайде.Трябваше да се измъкна от тази ситуация.Къде беше пирата с черна маска...сериозно ли не можех да си спомня кой е?!А това се превръщаше в катастрофа.Ето това е една от причините,поради която мразя да лъжа!Но какви ми бяха възможностите сега..едиственото,което можех да направя,или което си мислих,че мога да направя,е да продължа да ходя и да се надявам,че мъчението ми ще свърши бързо.
Е, ако до преди малко всичко би могло да се обясни само с откъслечни думички като 'странно', 'неестествено', 'подозрително' и още много други, имащи същото или подобно значение... То в момента дори всичките заедно, събрани в кръг и хванати за ръце нямаше да се справят със задачата да обяснят ситуацията. Може би дори и ако към тях, внезапно подтикнати от някакъв порив за обществено полезен труд, се присъединяха и техните другарчета 'стряскащо' и дори 'доста плашещо'. Колко добре звучи само? Представете си думичките, начумерено блъскащи се една до друга, опитвайки се да разрешат проблема.
Но кой всъщност би поел отговорността да направи следващата крачка и да се усмели да го нарече проблем? Нали точно преди малко стана ясно, че няма комбинация от букви /била тя смислена или не чак дотам/, която да съдържа в себе си всички необходими характеристики...
За сетен път Дейлън бе решил, че мълчанието е най-доброто решение. И така, от все още сключените му в изкривена усмивка устни, изглежда нямаше да се отрони никакъв звук. Той мислеше... Или поне си представяше, че го прави, а това бе значителен напредък, нали? Та той не очакваше да достигне дори и до това ниво.
Ето част от мислите, които бързо и скришно, като мънички мишлета, подгонени от най-големият им враг - огромната домашна котка, се промъкваха през отворените прозорчета в съзнанието му и моментално се шмугваха зад следващия ъгъл, оставяйки го само да се чуди какво се случва...
"Хайде, Дейлън, просто си представи голямата шахматка дъска..." - Да, да си говориш сам определено не се смяташе за признак на нормално мозъчно и душевно състояние, но в този момент, ако случайно отнякъде изникнеше някой приятел, той с готовност щеше да се изкаже в полза на Дейлън. Защото момчето /всъщност той отвсякъде си беше мъж, но предпочиташе да избяга от отговорността да бъде такъв поне пред себе си/ колкото и нелогично да звучеше в момента, наистина си беше съвсем добре. Поне според огромната върволица от лекари и психолози, които, благодарение на майка му, се бяха изредили пред лицето му само няколко седмици след смъртта на Старк. Предпочиташе да го нарича по този начин... Думата 'татко' вече му звучеше прекалено далечна. А и той не си спомняше някога да бе получавал обръщението 'сине' или пък просто 'Дейл'. Баща му винаги бе бил сериозен. Прекалено сериозен, или поне според сина си. Но нека се върнем към мислите на героя, който продължаваше да не отмества нито крачка от мястото, на което се бяха "настанили". "Ето ги Старк и Ерон... С каменните маски на лицата си и това напрегнато изражение сякаш усилено се опитваха да защият мислите си, боейки се, че всеки момент единият от тях можеше да отгатне тези на противника си. По дяволите, спри, това са ненужни подробности. Ето го бели цар, величествено надигащ се над другите фигури. Да, това би трбявало да съм аз...".
Доста самодоволно определение, но такъв си бе Дейлън.
"Всички, които според подписаните лично от баща ми думички в договора, трябва да ме пазят и може би в този момент дори се спотайват някъде зад мен играят ролята на пешките. Много, но за сметка на това почти незначителни. Но къде са топовете и офицерите? Е, Дейлън, изглежда и този път ще се наложи да се справиш с работата сам. Ами другият отбор. Да, Джени определено е част от него. Въпросът е... колко важна? Не е черният цар, това определено щеше да си проличи от километри. А държанието и начинът и на говорене сочеха в доста противоположна посока. Ролята на царицата също би трябвало да е заета от друг... А нещо ми подсказва, че нито един от отбора нямаше да позволи на двете си най-важни фигури спокойно и тихо да се спотайват в далечината, нежелаещ да рискуват живота си за работа, с която като нищо могат да се справят и по-ниско стоящите в йерархията пешки. Каква тогава бе нейната роля? Просто поредната, служеща единствено и само за примамка и помощ на "по-едрите риби"... На пръв поглед като че ли се вписва на това място. Но защо ли имам чувството, че тук има нещо гнило? Тя спокойно би могла да бъде и нещо далеч по-значимо като офицер... или дори кон. Защо пък не?"
Хм, тази задачка определено се бе оказала по-трудна. За първи и вероятно последен път в живота си Дейлън установи, че съжалява, задето така упорито бе отказвал да слуша разпаленият глас на частната му учителка, която с различни странни жестикулации се опитваше да му обясни някакви логически ребуси. Ако бе обърнал поне малко внимание на нея или на майка си, която настояваше, че нещата не могат да продължават по този начин, сега сигурно нямаше да стои и да се оглежда в пространството, опитвайки се да си представи черно-бялата шахматна дъска. Но той пропускаше нещо. Нещо, което може би щеше да разплете последния възел от дългата плетеница и да го доведе до решението. Трябваше внимателно да обмисли противниковата стратегия, но нещо в неговия отбор, който така или иначе не бе особено голям, не беше наред.
"Царицата!", внезапно се сети той.
Бе забравил най-важната фигура от неговия отбор... Алис!
Изруга тихичко, старайки се да не привлича вниамнието на момичето срещу него. Това не можеше да се случва! Не можеше историята да се повтаря отново... В края на краищата от предишния случай не бе минало чак толкова много време. Нима не бе успял да си научи урока и да не допуска повече същата грешка?
"Тя е в опасност! А аз просто седя тук и си говоря, добре де, каня се да говоря, с някакво напълно непознато момиче", обърканиет мисли хвърчаха все по-бързо в главата му...
Трябваше да направи нещо, не можеше да допуска всичко да се повтаря. Сега бе по-голям... и по-мъдър. Такъв го виждаха всички. За такъв се смяташе и самият той... Защо тогава единственото възможно решение, което му хрумваше, бе да захвърли всичко и да излезе да я търси? Не, това не бе добре. Играта на шах не бе толкова лесно, за колкото я смятаха страничните наблюдатели. Какво можеха да разбират те, като само стояха отстрани и с безизразен поглед наблюдаваха дъската?
"По дяволите, Дейлън!"
А мълчанието продължаваше да задушава въздуха...
11 Re: Около имението Съб Дек 18, 2010 7:21 am
Jenny Flint
Това се превръщаше в пълно бедствие да не говорим,че на мен ми беше супер конфузно и ако трябваше да избирам между това и двобой,сто процента щеше да е второто.Защо появяването на другия пират отнемаше толкова време?!Аз изпълних своята част от така наречения 'план'.Тогава защо пробължавах да седя тук и да се държа като някакъв шут?!Липсваха ми само тривърхата шапка със звънчета по върховете и нелепия костюм във всички цветове на дъгата.Въпреки,че и сегашната ми дигизировка беше доста нелепа.
Сега не беше времето да си представям представление в цирк,защото точно това правех.
Хвърлих лек поглед на мъжа срещу мен,но бързо преместих погледа си към тъмнината,която започваше да поглъща острова с черната си паст.Тишината бе нарушавана само от лекото движение на листата на дърветата от лекия вятър,а и от звуците на дивите животни,които бяха достатъчно смели,за да се доближат толкова близо до цивилизацията.В повечето случай бяха просто разни птици,може и някоя и друга катеричка или заек.И колкото и да ми се искаше да заговоря и да наруша договора,който като че ли несъзнателно бяхме подписали за мълчание,си държах езика зад зъбите.Не му беше сега момента за празни приказки или поне аз го чувствах така.Нямаше да се очудя ако аристократите тази вечер не си казажат нещо друго освен празни и безпочвени приказки,колкото просто да си начешат езиците и да се отчетат,че са присъствали на това пиршество.
Не,не бях способна на такова губене на времето...Или поне за мен това представляваха всички подобни приеми,пиршества и тем подобни....Затова и бях против цялата тази постановка,защото 100% нещо щеше да се обърка и точно така ставаше в момента в ситуацията,в която бях аз.Това беше нелепо!
И единственото,което можех,що годе,да изиграя истински,бе да се престоря на разсеяна.Така или иначе мразех преструвките,а в момента играех една от най-големите постановки в живота си...до сега.Е поне се надявах,че разсеяността ми изглеждаше истинска.Погледа ми се зарея някъде из заобикалящата ни природа,докато не се спря върху една сова на дърво,може би на 15 метра от нас.Очите ми останаха фиксирани на нея като се опитах да си отдъхна.
Какво толкова се бях впрегнала?!Така или иначе аз нямах нищо общо с човека до мен.Този,който имаше работа с него го нямаше никъде никакъв,което усложняваше нещата леко.Но дори да сгафех нещо фрапатно и събесетника ми побегне или да реши,че трябва да се отегли,много лесно можех да го задържа прикован за земята.Все пак бях пират с два пистолета под ръка.Време бе да си отдъхна и да се успокоя.'От всяка ситуация има изход.'Винаги бях вярвала в това и не смятах сега да пренебрегвам това правило.
-Прекрасна вечер,нали?-Попитах,като наруших мълчанието между нас,а на лицето ми заигра лека усмивка.Поне сега звучах по-нормално,а не като подплашено пале.
Сега не беше времето да си представям представление в цирк,защото точно това правех.
Хвърлих лек поглед на мъжа срещу мен,но бързо преместих погледа си към тъмнината,която започваше да поглъща острова с черната си паст.Тишината бе нарушавана само от лекото движение на листата на дърветата от лекия вятър,а и от звуците на дивите животни,които бяха достатъчно смели,за да се доближат толкова близо до цивилизацията.В повечето случай бяха просто разни птици,може и някоя и друга катеричка или заек.И колкото и да ми се искаше да заговоря и да наруша договора,който като че ли несъзнателно бяхме подписали за мълчание,си държах езика зад зъбите.Не му беше сега момента за празни приказки или поне аз го чувствах така.Нямаше да се очудя ако аристократите тази вечер не си казажат нещо друго освен празни и безпочвени приказки,колкото просто да си начешат езиците и да се отчетат,че са присъствали на това пиршество.
Не,не бях способна на такова губене на времето...Или поне за мен това представляваха всички подобни приеми,пиршества и тем подобни....Затова и бях против цялата тази постановка,защото 100% нещо щеше да се обърка и точно така ставаше в момента в ситуацията,в която бях аз.Това беше нелепо!
И единственото,което можех,що годе,да изиграя истински,бе да се престоря на разсеяна.Така или иначе мразех преструвките,а в момента играех една от най-големите постановки в живота си...до сега.Е поне се надявах,че разсеяността ми изглеждаше истинска.Погледа ми се зарея някъде из заобикалящата ни природа,докато не се спря върху една сова на дърво,може би на 15 метра от нас.Очите ми останаха фиксирани на нея като се опитах да си отдъхна.
Какво толкова се бях впрегнала?!Така или иначе аз нямах нищо общо с човека до мен.Този,който имаше работа с него го нямаше никъде никакъв,което усложняваше нещата леко.Но дори да сгафех нещо фрапатно и събесетника ми побегне или да реши,че трябва да се отегли,много лесно можех да го задържа прикован за земята.Все пак бях пират с два пистолета под ръка.Време бе да си отдъхна и да се успокоя.'От всяка ситуация има изход.'Винаги бях вярвала в това и не смятах сега да пренебрегвам това правило.
-Прекрасна вечер,нали?-Попитах,като наруших мълчанието между нас,а на лицето ми заигра лека усмивка.Поне сега звучах по-нормално,а не като подплашено пале.
12 Re: Около имението Съб Дек 18, 2010 10:00 pm
Дейлън Старк Валерион
Admin
Истината....
Прекалено хубаво, за да е истина, казваха хората. И бяха прекалено прави....
Малко хора можеха да понесат този толкова малък, но в същото време и толкова опасен... вредител.
Изглежда тази вечер нито един от присъстващите на празненсвото нямаше нужда или желание да мисли за това. Дамите, увлечени в танците, за които дори един нищо неразбиращ обикновен гражданин щеше да каже, че никак не им се отдават... И мъжете, събрани по групички, обсъждащи важни неща като политиката или пък коя от придружителките им изглеждаше най-добре в натруфения си злеподбран тоалет. За съжаление мислите на Дейлън бяха последното нещо, което щеше да се подчинява на някаква неразбираема система от правила. Та, в момента те решително се опитваха да открият някакъв смисъл в избледнелите контури на фигурките, разбъркано нахвърляни върху черно-бялата дъска.
Прекрасна вечер, така ли?
Да, с малко повече въображение наистина можеше да се определи по този начин. А Дейлън не си спомняше някога да е бил в състояние да се оплаче от липсата на такова. Колкото и да не му се вярваше, ето, че се бе справил с приготволенията. До преди малко дори се забавляваше, а една голяма част от гостите вътре и сега се бяха отдали на това занимание.
Момичето до него нервно пристъпваше от крак на крак. Вероятно поради студа, необичаен дори за това време на годината. А вероятно поради някаква промяна в плана на нейния отбор, за която тя не бе уведомена. Къде бяха царят и царицата? Нима още се спотайваха в сенките, чакайки подходящия момента да обявят церемониално появата си... Едва ли. Да не би пък просто да изпробваха способността й да измпровизира в трудни ситуации? Отново едва ли.
Но каква всъщност караше Дейлън да се занимава с нейните проблеми? Не можеше да се каже, че страда от липса на свои. Обмислянето на тактиката на врага донякъде помагаше, но каква помощ му носеше в момента? Никаква...
"Алис!..." За пореден път името болезнено разкъса съзнанието му.
Винаги се бе стремял да я защитава, но какво от това? Каква полза имаха всички пъти, в които й бе забранявал да излиза, дните, в които упорито се бе опитвал да я предпази от неприятностите, в които тя сякаш без да осъзнава се забъркваше постоянно? Те нямаха никакво значение, не и сега.
Трябваше му малко време... само малко време...
Загледа се отново в момичето срещу него...
- Така е наистина. - топла усмивка се разля плавно на лицето му, а той бързо пристъпи крачка назад, сякаш опитвайки се да се стопли. Точно в този момент един силен порив на вятъра прониа въздуха и моментално оправда действията му.
Точно така.
- Изглежда всички се забавляват. Или поне проявяват достатъчно учтивост, че да се направят на доволни... Е, със сигурност поне децата са щастливи. Спомням си колко много обичахме танците и богатото разнообразие от всевъзможни храни на всички тези приеми, които майка ни обожаваше да организира.
Добре, не оставаше много.
- Но вие, госпожице, искахте да ми кажете нещо. А аз така нелюбезно си позволих да ви прекъсна, искайки да узная името ви, че, струва ми се, съвсем забравихме за проблема, който искахте да споделите. На ваше разположение съм.
Ето, че почти бе успял. Но какво щеше да последва? Вече беше достатъчно далече от имението, а също така и от нея. Да побегне ли трябваше? Кой знае защо тази мисъл не действаше много успокоително на разраненото му съзнание. Та той дори не бе наясно... Просто се бе впуснал в поредния сложен лабиниринт, забравяйки да махне бялата лента от главата си... Не, не бе забравил. Просто за първи път не бе в състояние да го направи.
Лентата. Остър поглед прониза рамото на събеседничката му. Едно момиче от аристократско потекло нямаше да рискува да развали излюзията за перфектния си външен вид, прикрепяйки към тоалета си нещо толкова... простовато.
Не, че появата й го изненадваше. Той вече отдавна бе наясно, че не е добре да вярва напълно на всичко, което се случваше тази вечер. Но сега като че ли всичко се изясняваше.
За негово най-голямо очудване, Джени изглежда реши да го последва, защото веднага пристъпи няколко крачки към него. Изведнъж всичко сякаш проблесна в ярки цветове пред очите му! Да, точно така трябваше да стане... Тя трябваше да продължи с него.
Скоро... Скоро щеше да успее...
Прекалено хубаво, за да е истина, казваха хората. И бяха прекалено прави....
Малко хора можеха да понесат този толкова малък, но в същото време и толкова опасен... вредител.
Изглежда тази вечер нито един от присъстващите на празненсвото нямаше нужда или желание да мисли за това. Дамите, увлечени в танците, за които дори един нищо неразбиращ обикновен гражданин щеше да каже, че никак не им се отдават... И мъжете, събрани по групички, обсъждащи важни неща като политиката или пък коя от придружителките им изглеждаше най-добре в натруфения си злеподбран тоалет. За съжаление мислите на Дейлън бяха последното нещо, което щеше да се подчинява на някаква неразбираема система от правила. Та, в момента те решително се опитваха да открият някакъв смисъл в избледнелите контури на фигурките, разбъркано нахвърляни върху черно-бялата дъска.
Прекрасна вечер, така ли?
Да, с малко повече въображение наистина можеше да се определи по този начин. А Дейлън не си спомняше някога да е бил в състояние да се оплаче от липсата на такова. Колкото и да не му се вярваше, ето, че се бе справил с приготволенията. До преди малко дори се забавляваше, а една голяма част от гостите вътре и сега се бяха отдали на това занимание.
Момичето до него нервно пристъпваше от крак на крак. Вероятно поради студа, необичаен дори за това време на годината. А вероятно поради някаква промяна в плана на нейния отбор, за която тя не бе уведомена. Къде бяха царят и царицата? Нима още се спотайваха в сенките, чакайки подходящия момента да обявят церемониално появата си... Едва ли. Да не би пък просто да изпробваха способността й да измпровизира в трудни ситуации? Отново едва ли.
Но каква всъщност караше Дейлън да се занимава с нейните проблеми? Не можеше да се каже, че страда от липса на свои. Обмислянето на тактиката на врага донякъде помагаше, но каква помощ му носеше в момента? Никаква...
"Алис!..." За пореден път името болезнено разкъса съзнанието му.
Винаги се бе стремял да я защитава, но какво от това? Каква полза имаха всички пъти, в които й бе забранявал да излиза, дните, в които упорито се бе опитвал да я предпази от неприятностите, в които тя сякаш без да осъзнава се забъркваше постоянно? Те нямаха никакво значение, не и сега.
Трябваше му малко време... само малко време...
Загледа се отново в момичето срещу него...
- Така е наистина. - топла усмивка се разля плавно на лицето му, а той бързо пристъпи крачка назад, сякаш опитвайки се да се стопли. Точно в този момент един силен порив на вятъра прониа въздуха и моментално оправда действията му.
Точно така.
- Изглежда всички се забавляват. Или поне проявяват достатъчно учтивост, че да се направят на доволни... Е, със сигурност поне децата са щастливи. Спомням си колко много обичахме танците и богатото разнообразие от всевъзможни храни на всички тези приеми, които майка ни обожаваше да организира.
Добре, не оставаше много.
- Но вие, госпожице, искахте да ми кажете нещо. А аз така нелюбезно си позволих да ви прекъсна, искайки да узная името ви, че, струва ми се, съвсем забравихме за проблема, който искахте да споделите. На ваше разположение съм.
Ето, че почти бе успял. Но какво щеше да последва? Вече беше достатъчно далече от имението, а също така и от нея. Да побегне ли трябваше? Кой знае защо тази мисъл не действаше много успокоително на разраненото му съзнание. Та той дори не бе наясно... Просто се бе впуснал в поредния сложен лабиниринт, забравяйки да махне бялата лента от главата си... Не, не бе забравил. Просто за първи път не бе в състояние да го направи.
Лентата. Остър поглед прониза рамото на събеседничката му. Едно момиче от аристократско потекло нямаше да рискува да развали излюзията за перфектния си външен вид, прикрепяйки към тоалета си нещо толкова... простовато.
Не, че появата й го изненадваше. Той вече отдавна бе наясно, че не е добре да вярва напълно на всичко, което се случваше тази вечер. Но сега като че ли всичко се изясняваше.
За негово най-голямо очудване, Джени изглежда реши да го последва, защото веднага пристъпи няколко крачки към него. Изведнъж всичко сякаш проблесна в ярки цветове пред очите му! Да, точно така трябваше да стане... Тя трябваше да продължи с него.
Скоро... Скоро щеше да успее...
13 Re: Около имението Нед Дек 19, 2010 10:13 pm
Jenny Flint
Игри,стратегии и преструвки...Ах,как мразех тези неща събрали се на едно място,все едно стремящи се да провалят абсолютно всичко,което се бях постарала да постигна.С всеки изминал момент това ми втръсваше все повече и повече,а да не говорим,че и събеседника ми не ми помагаше особено.Но какво очаквах?Да намеря общ език с един все известен аристократ,който цял живот бе живял в своя собствен свят?!Глупости!Та аз по някой път с пиратите не намирах общ език,а то какво оставаше за натруфените 'лордове' и 'лейди'.А това бе една много зле представена постановка от моя страна.Време бе да спуснем завесите...Дори да не стане по плана на дадени пирати.
Сър Валерион пристъпи крачка назад.Да не би да се бе усъмнил?Ама какви илюзии си създавам?!Естествено,че се бе усъмнил.Само идиот би останал на тезата,че аз съм една от натруфените 'барбита',които все още се веселяха вътре в залата.Сигурно си бе помислил,че съм просто някоя клетница от простолюдието,която е дошла,за да поиска помощ.Едва ли...Дрехите ми бяха прекалено добри,а и коприната и всички излишни украшения бяха далеч извън възможностите на една обикновенна жена.А кой знае от кой съндък я бях измъкнала аз.Тогава би трябвало да се е досетил,че съм пират.Ами сега?Какво се очакваше да се направи от моя страна?Ето затова мразя да работя в екип.Поне като тръгнат да правят нещо да си изпълняват тяхната роля.
-О,повярвайте ми сър,не всички деца обичат подобни приеми.-Казах като също пристъпих крачка напред.Още малко ми трябваше да извърша поредната глупост в моя така интересен живот.Но както винаги се доверявах на първото,което ми хрумнеше на ум.Като по чудо,по някой път се получаваше дори както аз го планирах.Да видим дали сега ще извадя същия късмет.-Казвам го от личен опит.
На лицето ми се появи моята любима крива усмивка,след която повечето,които ме познаваха,знаеха какво следва.Колко хубаво,че човека пред мен и аз сме пълни непознати!
Още една крачка напред...
Хайде,трябва ми само още едно малко нещо и приключжам с този маскарад.Хм,хубаво,че все още съм с маската си...Дори той да знаеше истинското ми име,нямаше и на идея какви бяха чертите на лицето ми.За първи път да се получи нещо хубаво от този тоалет.И точно като по поръчка се появи и знака,който търсех.
Очите на аристократа пред мен като че ли пронизаха рамото ми и забелязаха малката черна лентичка.Ха,от самото начало си знаех,че това не е добра идеа,но кой да те чуе.Е,аз бях до тук.
Дейлън продължаваше да пристъпва назад.Да не би на ме водеше към някой къпан?Напълно възможно,но на мен ми омръзна от игричките.Ако собственичката на роклята,която носех знаеше какво съм ѝ причинила сигуно щеше да се срине в ридания.Но трябваха дори и тези малки жертви.От страни на роклята,от дясната страна бях направила лек процеп.Все пак ми трябваше бърз достъп до разни принадлежности.
Поредната крачка назад...Моята граница беше до тук.Заковах на място и хвърлих бърз поглед на околностите,които ни заобикаляха.Хубаво,нямаве никой наоколо....но все пак можеха да ни чуят ако някой се провикне.Погледа ми падна отново на мъжа пред мен.Беше на,може би, три-четири метра пред мен...-перфектно.
-А да,леко се отплеснахме.Но все пак проблема не търпи отлагане.-Казах без да откъсжам очи от неговите.Може би бързах много,но вече търпението ми се изчерпа.Нямаше връщане назад или поне аз предпочитах да мисля така.Играта ставаше по-весела по този начин.Без повече извинения и завъртулки,мушнах ръката си в импровизирания от моя страна джоб и извадих скрития там пистолет.Усмивката ми стана още по-широка,когато насочих пистолета към него.-Проблема сте вие...Или поне за мен сте.Виждате ли,някои хора не могат да спазват времевите граници.И заради това сега аз съм в задънена уличка с вас.Какво да се прави?
Сега поне съвсем бях спокойна с оръжие в ръка.Само трябваше да се уверя,че той няма да създава проблеми,докато се появи мистериозния пират,с който танцувах по-рано.
-Така,да разясним правилата на играта.Правило номер едно-Седим тук тихо и кротко и чакаме един човек да се появи.Само това,колко лесно нали.-Зарязах и маниери и какво ли още не,което бе присъщо не една дама.-Но,тук има малко под правила.Побегнеш ли,ще загубиш крак.Провикнеш ли се...еми...да кажем,че няма да си особено доволен от резултата.Интересна игра нали?!
Сър Валерион пристъпи крачка назад.Да не би да се бе усъмнил?Ама какви илюзии си създавам?!Естествено,че се бе усъмнил.Само идиот би останал на тезата,че аз съм една от натруфените 'барбита',които все още се веселяха вътре в залата.Сигурно си бе помислил,че съм просто някоя клетница от простолюдието,която е дошла,за да поиска помощ.Едва ли...Дрехите ми бяха прекалено добри,а и коприната и всички излишни украшения бяха далеч извън възможностите на една обикновенна жена.А кой знае от кой съндък я бях измъкнала аз.Тогава би трябвало да се е досетил,че съм пират.Ами сега?Какво се очакваше да се направи от моя страна?Ето затова мразя да работя в екип.Поне като тръгнат да правят нещо да си изпълняват тяхната роля.
-О,повярвайте ми сър,не всички деца обичат подобни приеми.-Казах като също пристъпих крачка напред.Още малко ми трябваше да извърша поредната глупост в моя така интересен живот.Но както винаги се доверявах на първото,което ми хрумнеше на ум.Като по чудо,по някой път се получаваше дори както аз го планирах.Да видим дали сега ще извадя същия късмет.-Казвам го от личен опит.
На лицето ми се появи моята любима крива усмивка,след която повечето,които ме познаваха,знаеха какво следва.Колко хубаво,че човека пред мен и аз сме пълни непознати!
Още една крачка напред...
Хайде,трябва ми само още едно малко нещо и приключжам с този маскарад.Хм,хубаво,че все още съм с маската си...Дори той да знаеше истинското ми име,нямаше и на идея какви бяха чертите на лицето ми.За първи път да се получи нещо хубаво от този тоалет.И точно като по поръчка се появи и знака,който търсех.
Очите на аристократа пред мен като че ли пронизаха рамото ми и забелязаха малката черна лентичка.Ха,от самото начало си знаех,че това не е добра идеа,но кой да те чуе.Е,аз бях до тук.
Дейлън продължаваше да пристъпва назад.Да не би на ме водеше към някой къпан?Напълно възможно,но на мен ми омръзна от игричките.Ако собственичката на роклята,която носех знаеше какво съм ѝ причинила сигуно щеше да се срине в ридания.Но трябваха дори и тези малки жертви.От страни на роклята,от дясната страна бях направила лек процеп.Все пак ми трябваше бърз достъп до разни принадлежности.
Поредната крачка назад...Моята граница беше до тук.Заковах на място и хвърлих бърз поглед на околностите,които ни заобикаляха.Хубаво,нямаве никой наоколо....но все пак можеха да ни чуят ако някой се провикне.Погледа ми падна отново на мъжа пред мен.Беше на,може би, три-четири метра пред мен...-перфектно.
-А да,леко се отплеснахме.Но все пак проблема не търпи отлагане.-Казах без да откъсжам очи от неговите.Може би бързах много,но вече търпението ми се изчерпа.Нямаше връщане назад или поне аз предпочитах да мисля така.Играта ставаше по-весела по този начин.Без повече извинения и завъртулки,мушнах ръката си в импровизирания от моя страна джоб и извадих скрития там пистолет.Усмивката ми стана още по-широка,когато насочих пистолета към него.-Проблема сте вие...Или поне за мен сте.Виждате ли,някои хора не могат да спазват времевите граници.И заради това сега аз съм в задънена уличка с вас.Какво да се прави?
Сега поне съвсем бях спокойна с оръжие в ръка.Само трябваше да се уверя,че той няма да създава проблеми,докато се появи мистериозния пират,с който танцувах по-рано.
-Така,да разясним правилата на играта.Правило номер едно-Седим тук тихо и кротко и чакаме един човек да се появи.Само това,колко лесно нали.-Зарязах и маниери и какво ли още не,което бе присъщо не една дама.-Но,тук има малко под правила.Побегнеш ли,ще загубиш крак.Провикнеш ли се...еми...да кажем,че няма да си особено доволен от резултата.Интересна игра нали?!
14 Re: Около имението Вто Дек 21, 2010 2:42 am
Nathaniel S. Wildstorm
Трябваха му документи.Разрешения за каперство , както и писма от кралицата, в които се споменаваше кога и къде се очаква да пристингнат парите от държавната хазна.Тъмнокоската бе изпълнила задачата му и разсейваше графа.Натаниел бързо изкачи голямото стълбище , водещо към втория етаж.Заотваря вратите една по една с надеждата да открие проклетия кабинет на графа.
Това, което се криеше зад първата врата бе огромна и богато обзаведена стая, най-вероятно на момиче.Сестрата на графа..предположи той.Погледът му не се застоя дълго.Затръшна вратта бързо и потегли към следващата.Масивното черно дърво бе умело декорирано със златни завъртулки.Твърде натруфено за неговия вкус.Това, което се криеше вътре бе стая поне два пъти по-голяма от предходната.Прозорците бяха отворени и завесите се бяха впуснали в зловещ танц с вятъра.Единствено сноп лунна светлина озаряваше пода, покрит с пухест килим.
Не, и това не бе кабинетът му.Затръшна вратата и киселата гримаса се намести удобно върху бледото му лице.Разхлаби вратовръзката си и продължи напред по коридора.Портрети , поръбени с изящни рамки , изобразяваха живота на фамилията.Бяха впили безмълвни погледи в Самър .Тъкмо се готвеше да отвърне на техните сериозни изражения с някоя крива усмивка, когато портрета на бледа жена привлече погледа му.Имаше идентични на неговите черти и ...толкова мзного му напомняше за някой.Потрепери и осъзна, че наблюдава картината по-дългото от необходимото.Никога не бе проявявал интерес към изкуството ...
Изрога тихо под нос и натисна следващата дръжка.Бинго!Стая пълна с равтове.Стотици разноцветни корици бяха подредени по дебелите даски , стигащи чак до тавана.В центъра бе разположено бюро, отрупано с документи .Приближи се банво и хвърли сакото си на кожения стол.Разхлаби още малко вратовръзката си и започна да рови в кремавите листа.Не намери нищо.Само разни нотариални актове за собствеността на ниви и такива глупости.Никакви разрешения за каперство, никакви писма с кралския печат.Издърпа дръжката и първото чекедже изскърца плачевно.Самър пробължи да ровичка.Под пръстите му попаднаха никакви писма....изрога отново и бутна ядосано чекмеджето.Бе чувал за тайни врати в библиотеки.Ала сега нямаше време.Ако тъмнокоската бе объркала нещо, не и оставаше много.Нито на нея, нито на останалите маскирани.Разкъсван от противоречиви чувства, той протегна ръка към кориците на една зелена книга със златни надписи...Ръката му замря.Отпусна я до тялото си и сведе глава примирено.Мразеше да оставя нещата наполовина свършени.
Излезе от стаята и се опита да игнорира изгарящосините очи на жената от портрета.
Прекоси залата , която се бе напълнила още повече и издаде звук напомнящ пуфтене, когато отмина покрай аристократите , интересуваще се само от богатства и власт.За него те бяха повърхностни хора, неценящи истинското в живота.Също като граф Валерион....
Стигна до задната врата, водеща към двора, която само преди минути бе погълнала силуетите на тъмнокоската и богаташа.Опита се да не вдига много шум, когато мина покрай тях.Отиде до зеления храст , в който бе пуснал оръжията си.Взе шпагата си.Почувства я твърде тежка в силните си ръце.Сивия метал проблясна на светлината, хвърлена от множеството газени фенери.Нямаше връщане назад.Щом не можа да намери сам информацията, от която се нуждаеше, щеше да се добере до нея с други методи...не много законни.
Нептун, би трябвало да бе изпълнил това , за което се бе появил.А сега за Натаниел оставаше насладата от слисаната физиономия на Валерион, когато разбере , че мъничката му сестричка вече не е тъй близо...
Само трябваше да изчака още малко.Приближи се до двете фигури и се скри в сенките.
Това, което се криеше зад първата врата бе огромна и богато обзаведена стая, най-вероятно на момиче.Сестрата на графа..предположи той.Погледът му не се застоя дълго.Затръшна вратта бързо и потегли към следващата.Масивното черно дърво бе умело декорирано със златни завъртулки.Твърде натруфено за неговия вкус.Това, което се криеше вътре бе стая поне два пъти по-голяма от предходната.Прозорците бяха отворени и завесите се бяха впуснали в зловещ танц с вятъра.Единствено сноп лунна светлина озаряваше пода, покрит с пухест килим.
Не, и това не бе кабинетът му.Затръшна вратата и киселата гримаса се намести удобно върху бледото му лице.Разхлаби вратовръзката си и продължи напред по коридора.Портрети , поръбени с изящни рамки , изобразяваха живота на фамилията.Бяха впили безмълвни погледи в Самър .Тъкмо се готвеше да отвърне на техните сериозни изражения с някоя крива усмивка, когато портрета на бледа жена привлече погледа му.Имаше идентични на неговите черти и ...толкова мзного му напомняше за някой.Потрепери и осъзна, че наблюдава картината по-дългото от необходимото.Никога не бе проявявал интерес към изкуството ...
Изрога тихо под нос и натисна следващата дръжка.Бинго!Стая пълна с равтове.Стотици разноцветни корици бяха подредени по дебелите даски , стигащи чак до тавана.В центъра бе разположено бюро, отрупано с документи .Приближи се банво и хвърли сакото си на кожения стол.Разхлаби още малко вратовръзката си и започна да рови в кремавите листа.Не намери нищо.Само разни нотариални актове за собствеността на ниви и такива глупости.Никакви разрешения за каперство, никакви писма с кралския печат.Издърпа дръжката и първото чекедже изскърца плачевно.Самър пробължи да ровичка.Под пръстите му попаднаха никакви писма....изрога отново и бутна ядосано чекмеджето.Бе чувал за тайни врати в библиотеки.Ала сега нямаше време.Ако тъмнокоската бе объркала нещо, не и оставаше много.Нито на нея, нито на останалите маскирани.Разкъсван от противоречиви чувства, той протегна ръка към кориците на една зелена книга със златни надписи...Ръката му замря.Отпусна я до тялото си и сведе глава примирено.Мразеше да оставя нещата наполовина свършени.
Излезе от стаята и се опита да игнорира изгарящосините очи на жената от портрета.
Прекоси залата , която се бе напълнила още повече и издаде звук напомнящ пуфтене, когато отмина покрай аристократите , интересуваще се само от богатства и власт.За него те бяха повърхностни хора, неценящи истинското в живота.Също като граф Валерион....
Стигна до задната врата, водеща към двора, която само преди минути бе погълнала силуетите на тъмнокоската и богаташа.Опита се да не вдига много шум, когато мина покрай тях.Отиде до зеления храст , в който бе пуснал оръжията си.Взе шпагата си.Почувства я твърде тежка в силните си ръце.Сивия метал проблясна на светлината, хвърлена от множеството газени фенери.Нямаше връщане назад.Щом не можа да намери сам информацията, от която се нуждаеше, щеше да се добере до нея с други методи...не много законни.
Нептун, би трябвало да бе изпълнил това , за което се бе появил.А сега за Натаниел оставаше насладата от слисаната физиономия на Валерион, когато разбере , че мъничката му сестричка вече не е тъй близо...
Само трябваше да изчака още малко.Приближи се до двете фигури и се скри в сенките.
15 Re: Около имението Пет Дек 24, 2010 7:50 pm
Jenny Flint
Нито звук не се чуваше нито от мен,нито от графа пред мен.Тишината бе обгърнала околностите на имението и само песента на неуморните щурци и тук таме самотното бухане на някоя сова нарушаваха спокойствието на това,като че ли безлюдно място.Естествено,това само изглеждаше така.Не много далеч от нас балът все още течеше с пълна пара.Но положението,в което бяхме все едно ни изолираше от останалия свят.
А аз,все още с пистолет насочен към аристократа пред мен,вече не издържах.Колкото и да се бях успокойла благодарение на оръжието,тишината все още ме побъркваше.Връщаше спомени,който никак не бяха приятни и това водеше до не толкова добре обмисляни действия от моя страна...по-малко обмисляни от обикновенно.Точно мислех да прекъсна за пореден път мълчанието,когато видях нещо,което бих познала и на километър от мен.Отраженито на светлина върху острие...
За момент замрях.До преди малко вперените ми в графа очи се заковаха там,където бе пробляснала светлината.И какво сега?!Дали беше време да нападаме...Но този вариант отпада.Само една сабя и без никакви викове или каквато и да е врява...,не не беше това.Тогава да ме бяха разкрили?И това не беше...Едва ли щяха да чакат толкова дълго и да оставят Валерион с оръжие насочено към него от напълно откачен,сигурно в техните очи,пират.Освен...освен ако не бяха чули разговора ми с аристократа и не причакваха съучастника ми.Това вече бе възможно.
-По дяволите...-Промърморих под носа си тихо,колкото само аз да го чуя.
Въздъхнах леко и върнах погледа си върху мъжа пред мен.До сега отпуснатата ми ръка с насочен пистолет се стегна,а погледа ми като че ли застудя.Засържах очите си на него за около секунда-две,докато не чух някакъв звук.Тих,издаден от човек или животно,но определено този,който го бе издал не искаше да се знае за присъствието му.Очите ми се плъзнаха по заобикалящата ни природа,но без особен резултат.Маската ми ограничаваше зрението значително,а и оскъдната светлина от луната и фенерите не помагаше много.
Още едно проклятие се изтръгна от ума ми като стиснах зъби и леко се намръщих.Свободата ми ръка се плъзна към лявата страна на роклята ми,където се намираше другия пистолет.Това се превръщаше на цирк,който никак не ми харесваше...
Поредния оглед на местността и този път имаше резултат.Някакви очи като че ли ме пронизаха.За момент се загледах в тях.Бяха ми познати...Както си се бях зазяпала така отвеяно едно име ми изникна в главата-Натаниел.Ако не се лъжа това бе капитан,с който бях плавала.Откъде пък се сетих за името му?Бързо отърсих тези мисли от главата си,сега нямах време за това.А и единственото,което щях да постигна бе да стигна до същото заключение,до което стигах всеки път,когато се замислях над ‘асоциациите’,които прави ума ми.И то беше,че нямам на идея как работят дебрите на съзнанието ми,и въобще се съмнявам,че някой някога ще узнае.
И това ако бе създало лека изненада в мен,то следващото откритие поне от малка я направи значително по-голяма.След обстоен анализ над очите на пирата скрит в сенките,погледа ми попадна и на маската му...Черна,същата като на пирата от по-рано.И как нямаше да е като той беше същия човек.
Всичко това ми отне може би миг или два.Побързах да върна погледа си на графа като чертите на лицето ми останаха същите.Е поне,силно се надявах да е така както си мислех,моята част от сделката приключи.Но въпреки това не свалих пистолета насочен към аристократа.
-Най-после...-Промърморих отново.
А аз,все още с пистолет насочен към аристократа пред мен,вече не издържах.Колкото и да се бях успокойла благодарение на оръжието,тишината все още ме побъркваше.Връщаше спомени,който никак не бяха приятни и това водеше до не толкова добре обмисляни действия от моя страна...по-малко обмисляни от обикновенно.Точно мислех да прекъсна за пореден път мълчанието,когато видях нещо,което бих познала и на километър от мен.Отраженито на светлина върху острие...
За момент замрях.До преди малко вперените ми в графа очи се заковаха там,където бе пробляснала светлината.И какво сега?!Дали беше време да нападаме...Но този вариант отпада.Само една сабя и без никакви викове или каквато и да е врява...,не не беше това.Тогава да ме бяха разкрили?И това не беше...Едва ли щяха да чакат толкова дълго и да оставят Валерион с оръжие насочено към него от напълно откачен,сигурно в техните очи,пират.Освен...освен ако не бяха чули разговора ми с аристократа и не причакваха съучастника ми.Това вече бе възможно.
-По дяволите...-Промърморих под носа си тихо,колкото само аз да го чуя.
Въздъхнах леко и върнах погледа си върху мъжа пред мен.До сега отпуснатата ми ръка с насочен пистолет се стегна,а погледа ми като че ли застудя.Засържах очите си на него за около секунда-две,докато не чух някакъв звук.Тих,издаден от човек или животно,но определено този,който го бе издал не искаше да се знае за присъствието му.Очите ми се плъзнаха по заобикалящата ни природа,но без особен резултат.Маската ми ограничаваше зрението значително,а и оскъдната светлина от луната и фенерите не помагаше много.
Още едно проклятие се изтръгна от ума ми като стиснах зъби и леко се намръщих.Свободата ми ръка се плъзна към лявата страна на роклята ми,където се намираше другия пистолет.Това се превръщаше на цирк,който никак не ми харесваше...
Поредния оглед на местността и този път имаше резултат.Някакви очи като че ли ме пронизаха.За момент се загледах в тях.Бяха ми познати...Както си се бях зазяпала така отвеяно едно име ми изникна в главата-Натаниел.Ако не се лъжа това бе капитан,с който бях плавала.Откъде пък се сетих за името му?Бързо отърсих тези мисли от главата си,сега нямах време за това.А и единственото,което щях да постигна бе да стигна до същото заключение,до което стигах всеки път,когато се замислях над ‘асоциациите’,които прави ума ми.И то беше,че нямам на идея как работят дебрите на съзнанието ми,и въобще се съмнявам,че някой някога ще узнае.
И това ако бе създало лека изненада в мен,то следващото откритие поне от малка я направи значително по-голяма.След обстоен анализ над очите на пирата скрит в сенките,погледа ми попадна и на маската му...Черна,същата като на пирата от по-рано.И как нямаше да е като той беше същия човек.
Всичко това ми отне може би миг или два.Побързах да върна погледа си на графа като чертите на лицето ми останаха същите.Е поне,силно се надявах да е така както си мислех,моята част от сделката приключи.Но въпреки това не свалих пистолета насочен към аристократа.
-Най-после...-Промърморих отново.
16 Re: Около имението Съб Дек 25, 2010 2:51 am
Nathaniel S. Wildstorm
Седеше скрит в сенките и дяволитата усмивка отново озари бледото му лице.Причината бе тъмнокоската насочила пистолет към графа.Тази картинка щеше да остане завинаги запечатана в съзнанието и предположи, че и Валерион няма да я забрави лесно.За него обаче щеше да е конфузен спомен.Все пак владетелят на Порт Роял стоеше безпомощно и причината бе момиче.
Тя обърна глава в посоката на Натаниел и след кратко взиране успя да различи чертите му.Това моментно заплесване можеше да и донесе сериозни последици.Графът изглежда на се сети , че има идеална възможност да изтръгне пистолета и.Но и да беше, самър нямаше да остане безучастен.
Погледна отново рапирата в ръката си и отдели плавно гръб от стената.Пристъпи няколко крачки , останали нечут и прикрити зад монотония напев на щурците.
Небето бе тъмно и купчината оловносиви облаци се бе сгъстила, създавайки призрачна атносфера.На Натаниел това му харесваше.Студения северен вятър разроши русата му коса , а луната светлина разкри опасния блясък в очите му.
Момичето свали пистолета.Той вярваше, че мястото на жените на е на борда, но тази бе спечелила неговото почитание.Е, Нимерия бе изключение.Един от ония редки случаи , за които е по -добре да са сред кръвожадни пирати отколкото сред още по-кръвожадни роднини.Още помнеше как преди години двамата бяха ограбили Джонатан и се бяха метнали на един пиратски кораб.Той не съжеляваше.Това негово решение го бе направило това, което бе сега, бе оформило характера му.Често се питаше какво значеше малкия жигосан белег на крака му, какво значечеше песента на жената изникваща ненадейно в сънищата му.ала тези въпроси щяха да останат без отговор.И може би така щеше да е по-добре.
Нямаше да преживее да се окаже син на аристократска фамилия.Повдигаше му се от тях.Единствените им желания и мечти опираха до парите.Животът за тях бе разменна монета.
Вече бе стигнал съвсем близо до Валерион.Изпъна оръжието и го опря в гърба му.Още една усмивка разцъфна върху лицето му.
-Браво на теб красавице-погледна към тъмнокоската-Добра работа.
Кимна и кратко.После бавно протегна ръка и развърза маската си.Чу се глухо тупване и лицето му остана открито.Измъкна още една рапира и я метна на Джени.Не толерираше пистолетите и барута.Те бяха евтин трик за бързо убване.Натаниел предпичеташе по-ефектната борбаДа разиграва жертвите си.
-Е , графе-започна пресилено Самър-Къде са писмата за каперство с подписа на кралицата?
Металния остър връх бе плътно опрян в гърба на Валерион, мърдане нямаше.
Самър се завъртя ловко и застана лице в лице с жертвата си-Бе махнал маската, за да може противника му да вижда лицето му.Не го интересуваше, че тайната му самоличност бе разкрита.само страхливците се креха зад маски.
студения вятър отново показа, че командва.А Натаниел разбра, че нещо не бе наред.Скъпия костюм , който бе задигнал , би трябвало да го предпази от неблагоприятните капризи на времето в тази част на градината.В съзнанието му изплува спомена за хвърленото сако в кабинета на Валерион.Бе го оставил горе.А там в джоба му бе стария дървен компас .Единствения спомен от предишния му живот като чирак на Джонатан.Не можеше да остави Джени сама , затова протегна ръката си, олови нейната и я приближи до тялото си.
-Третата врата в ляво.Втория етаж.-каза и тихо-Тъмното сако на стола до бюрото.Внимавай и ако някой те срещне, кажи му , че графа те е изпратил да вземеш връхната му дреха
Разпореди се бързо и я пусна.
-Ние с графа ще си поговорим.-вдигна оръжието и го опря в гърлото му
Зачака тъмнокостака да изпълни заръките му , но неможеше да потисне тревожното чувство, което се бе надигнало у него.Все пак за втори път я пращаше да се справя сама , а бяха на чужд терен и макар графа да бе притиснат, нещо можеше да се обърка
Разтърси глава и прогони тези мисли.Не му беше до фатализъм точно сега.
Тя обърна глава в посоката на Натаниел и след кратко взиране успя да различи чертите му.Това моментно заплесване можеше да и донесе сериозни последици.Графът изглежда на се сети , че има идеална възможност да изтръгне пистолета и.Но и да беше, самър нямаше да остане безучастен.
Погледна отново рапирата в ръката си и отдели плавно гръб от стената.Пристъпи няколко крачки , останали нечут и прикрити зад монотония напев на щурците.
Небето бе тъмно и купчината оловносиви облаци се бе сгъстила, създавайки призрачна атносфера.На Натаниел това му харесваше.Студения северен вятър разроши русата му коса , а луната светлина разкри опасния блясък в очите му.
Момичето свали пистолета.Той вярваше, че мястото на жените на е на борда, но тази бе спечелила неговото почитание.Е, Нимерия бе изключение.Един от ония редки случаи , за които е по -добре да са сред кръвожадни пирати отколкото сред още по-кръвожадни роднини.Още помнеше как преди години двамата бяха ограбили Джонатан и се бяха метнали на един пиратски кораб.Той не съжеляваше.Това негово решение го бе направило това, което бе сега, бе оформило характера му.Често се питаше какво значеше малкия жигосан белег на крака му, какво значечеше песента на жената изникваща ненадейно в сънищата му.ала тези въпроси щяха да останат без отговор.И може би така щеше да е по-добре.
Нямаше да преживее да се окаже син на аристократска фамилия.Повдигаше му се от тях.Единствените им желания и мечти опираха до парите.Животът за тях бе разменна монета.
Вече бе стигнал съвсем близо до Валерион.Изпъна оръжието и го опря в гърба му.Още една усмивка разцъфна върху лицето му.
-Браво на теб красавице-погледна към тъмнокоската-Добра работа.
Кимна и кратко.После бавно протегна ръка и развърза маската си.Чу се глухо тупване и лицето му остана открито.Измъкна още една рапира и я метна на Джени.Не толерираше пистолетите и барута.Те бяха евтин трик за бързо убване.Натаниел предпичеташе по-ефектната борбаДа разиграва жертвите си.
-Е , графе-започна пресилено Самър-Къде са писмата за каперство с подписа на кралицата?
Металния остър връх бе плътно опрян в гърба на Валерион, мърдане нямаше.
Самър се завъртя ловко и застана лице в лице с жертвата си-Бе махнал маската, за да може противника му да вижда лицето му.Не го интересуваше, че тайната му самоличност бе разкрита.само страхливците се креха зад маски.
студения вятър отново показа, че командва.А Натаниел разбра, че нещо не бе наред.Скъпия костюм , който бе задигнал , би трябвало да го предпази от неблагоприятните капризи на времето в тази част на градината.В съзнанието му изплува спомена за хвърленото сако в кабинета на Валерион.Бе го оставил горе.А там в джоба му бе стария дървен компас .Единствения спомен от предишния му живот като чирак на Джонатан.Не можеше да остави Джени сама , затова протегна ръката си, олови нейната и я приближи до тялото си.
-Третата врата в ляво.Втория етаж.-каза и тихо-Тъмното сако на стола до бюрото.Внимавай и ако някой те срещне, кажи му , че графа те е изпратил да вземеш връхната му дреха
Разпореди се бързо и я пусна.
-Ние с графа ще си поговорим.-вдигна оръжието и го опря в гърлото му
Зачака тъмнокостака да изпълни заръките му , но неможеше да потисне тревожното чувство, което се бе надигнало у него.Все пак за втори път я пращаше да се справя сама , а бяха на чужд терен и макар графа да бе притиснат, нещо можеше да се обърка
Разтърси глава и прогони тези мисли.Не му беше до фатализъм точно сега.
17 Re: Около имението Съб Дек 25, 2010 3:59 am
Jenny Flint
Е поне реши да излезе от сенките.А с това и аз си отдъхнах леко.Беше ми омръзнало да седя на едно място толкова дълго и то в присъствието на аристократ.Оставих ръката си,с пистолета все още във вхатката ми,да падне свободно до тялото ми.Чак сега забелязах,че от цялото стоене на едно място съм се схвана.Усетих как китката ми изпука и лека болка се разнесе по цялата ми ръка.Но въпреки това не помръднах за секунда.Щом болката отшумя,лека усмивка заигра на лицето ми и прибрах пистолета обратно в импровизирания джоб.
-Време беше да се появите сър.-Казах като усмивката ми се разшири леко.Съмнявах се на някой пират да му харесва да му говорят така.Е,все пак трябваше да си го върна по някакъв начин за цялото чакане.
Повдигнах леко вежда,когато махна маската си.Не беше ли цялата работа с маските,за да останем незабелязани.Ако можеше да се разкриваме,моята да се търкаляше по земята още от преди час.Поклатих леко глава и се отказах от тези мисли.Той си знаеше какво прави.Натаниел ми хвърли една рапира и аз ня хванах за дръжката без проблеми.О,това си беше направо благодат.Сто пъти по-добро от всеки пистолет или пушка или каквото и да било.Но благодарение на роклята ми,не можах да взема своята.Както и да е,размахах я леко...Или по-скоро просто си играх.
Но вече,когато стана въпрос за това,за което трябваше да говори с графа,за малко да припадна.Ама той сериозно ли бе довлякал толкова пирати тук заради това?За едни документи?Не можеше ли просто да проследим кораба,по който бяха пратени и да го завземем.Чисто и просто!И не бяха нужни толкова странни и луди планове като този,в който се бяхме забъркали в момента.Плячкосването ни бе в кръвта...затова се наричахме пирати.А и в онзи план нямаше почти нищо,което да се обърка не като тук!
Оставих ги да си се гледат злобно или там каквато им беше работата,а аз продължавах да си играя с острието.Бях като малко дете,а и не ми пукаше особено,сега,когато аз бях извършила моята част от плана...Или поне така си мислих.Да за момент се зарадвах,че може би най-после ще се измъкнем от този прием,но щастието ми бързо изчезна,когато Натаниел ме дръпна към него.
-Хей...-Успях само да промълвя,за малко да се порежа,но на него като че ли не му пукаше.
Пак започна да дава нареждания,а в главата ми за момент излезе картинката как го удрям с нещо по главата.Трябваше да прехапя устната си,за да не почна да се смея.Но въпреки това чух инструкциите и лека въздишка ми обягна.Кимнах леко и пъхнах рапирата в ръката му.Колкото и да ми се искаше да не се разделям с нещо такова в момента,нямаше къде да я скрия,а и щеше да е малко странно,да не споменавам подозрително да се поява така в имението.
Без да се обръщам нито към Натаниел,нито към Дейлън и с малко смръщен поглед се отправих към имението.И ако досега не го бях ресила,то сега бе сто процента сигурно,че когато всичко това приключи,ще изгоря тази рокля,все едно е вещица.
По бързата процедура стигнах до сградата,въпреки че бе по-бавно отколкото ми се изкаше,явно се бяхме отдалечили доста.Влязох вътре и блясъка и светлините ме удариха като светкавица.За момент бях забравила къде съм,но бързо се окопитих и върнах бързото си крачене към по-бавно,по-присъщо на една дама.Очите ми шареха навсякъде,но като че ли бях влязла незабелязамо.Перфектно!Сега оставаше само да взема сакото.Не изглеждаше като толкова трудна задача.
Бързо стигнах до стълбището и се изкачих до втория етаж.Предполагах,че някой хора са се припознали защото ми правиха леки кимвания във формата на поздрав,а силно се съмнявах,че ме познават.
Не първата,не втората,а третата врата в ляво.Ето я!Погледнах за момент самата врата и за пореден път поклатих глава.Прекалено претруфено.За момент се огледах и на двете страни.Нямаше никой и аз взех този шанс и се вмъкнах в стаята.Стаята,която се оказа кабинетът на графа.Бързо я прекосих и отидох до бюрото.Явно бе,че някой е търсил нещо и ако не е се лъжа това беше Натаниел.Е,браво на него.Завъртях очи и бързо бързо приведах някакъв ред в този иначе бардак.Взех якето и се запътих към вратата,но тогава забелявах библютеката и ахнах.Обужавах книгите,а тази колекция определено ми харесваше.
Посегнах към книгите,но бързо се спрях.Нямах време за това!С един послед поглед излязох от стаята.Ликувах от щастие,че съм останала незабелязана.Бързо си проправих път обратно навън и се отправих към предишното ми местонахождание.
-Време беше да се появите сър.-Казах като усмивката ми се разшири леко.Съмнявах се на някой пират да му харесва да му говорят така.Е,все пак трябваше да си го върна по някакъв начин за цялото чакане.
Повдигнах леко вежда,когато махна маската си.Не беше ли цялата работа с маските,за да останем незабелязани.Ако можеше да се разкриваме,моята да се търкаляше по земята още от преди час.Поклатих леко глава и се отказах от тези мисли.Той си знаеше какво прави.Натаниел ми хвърли една рапира и аз ня хванах за дръжката без проблеми.О,това си беше направо благодат.Сто пъти по-добро от всеки пистолет или пушка или каквото и да било.Но благодарение на роклята ми,не можах да взема своята.Както и да е,размахах я леко...Или по-скоро просто си играх.
Но вече,когато стана въпрос за това,за което трябваше да говори с графа,за малко да припадна.Ама той сериозно ли бе довлякал толкова пирати тук заради това?За едни документи?Не можеше ли просто да проследим кораба,по който бяха пратени и да го завземем.Чисто и просто!И не бяха нужни толкова странни и луди планове като този,в който се бяхме забъркали в момента.Плячкосването ни бе в кръвта...затова се наричахме пирати.А и в онзи план нямаше почти нищо,което да се обърка не като тук!
Оставих ги да си се гледат злобно или там каквато им беше работата,а аз продължавах да си играя с острието.Бях като малко дете,а и не ми пукаше особено,сега,когато аз бях извършила моята част от плана...Или поне така си мислих.Да за момент се зарадвах,че може би най-после ще се измъкнем от този прием,но щастието ми бързо изчезна,когато Натаниел ме дръпна към него.
-Хей...-Успях само да промълвя,за малко да се порежа,но на него като че ли не му пукаше.
Пак започна да дава нареждания,а в главата ми за момент излезе картинката как го удрям с нещо по главата.Трябваше да прехапя устната си,за да не почна да се смея.Но въпреки това чух инструкциите и лека въздишка ми обягна.Кимнах леко и пъхнах рапирата в ръката му.Колкото и да ми се искаше да не се разделям с нещо такова в момента,нямаше къде да я скрия,а и щеше да е малко странно,да не споменавам подозрително да се поява така в имението.
Без да се обръщам нито към Натаниел,нито към Дейлън и с малко смръщен поглед се отправих към имението.И ако досега не го бях ресила,то сега бе сто процента сигурно,че когато всичко това приключи,ще изгоря тази рокля,все едно е вещица.
По бързата процедура стигнах до сградата,въпреки че бе по-бавно отколкото ми се изкаше,явно се бяхме отдалечили доста.Влязох вътре и блясъка и светлините ме удариха като светкавица.За момент бях забравила къде съм,но бързо се окопитих и върнах бързото си крачене към по-бавно,по-присъщо на една дама.Очите ми шареха навсякъде,но като че ли бях влязла незабелязамо.Перфектно!Сега оставаше само да взема сакото.Не изглеждаше като толкова трудна задача.
Бързо стигнах до стълбището и се изкачих до втория етаж.Предполагах,че някой хора са се припознали защото ми правиха леки кимвания във формата на поздрав,а силно се съмнявах,че ме познават.
Не първата,не втората,а третата врата в ляво.Ето я!Погледнах за момент самата врата и за пореден път поклатих глава.Прекалено претруфено.За момент се огледах и на двете страни.Нямаше никой и аз взех този шанс и се вмъкнах в стаята.Стаята,която се оказа кабинетът на графа.Бързо я прекосих и отидох до бюрото.Явно бе,че някой е търсил нещо и ако не е се лъжа това беше Натаниел.Е,браво на него.Завъртях очи и бързо бързо приведах някакъв ред в този иначе бардак.Взех якето и се запътих към вратата,но тогава забелявах библютеката и ахнах.Обужавах книгите,а тази колекция определено ми харесваше.
Посегнах към книгите,но бързо се спрях.Нямах време за това!С един послед поглед излязох от стаята.Ликувах от щастие,че съм останала незабелязана.Бързо си проправих път обратно навън и се отправих към предишното ми местонахождание.
18 Re: Около имението Съб Дек 25, 2010 4:40 am
Nathaniel S. Wildstorm
Тъмнокоската изпълни заръките му и това го зарадва.Макар да бе капитан, някои от хората му му се опъваха.Разбираемо, нали бяха пирати.
-Започвай да пееш Валерион.И преди съм убивал.Няма де си първата ми жертва-Самър се очуди на ледената нотка в гласа си
Той не обичаше да отнема човешки живот.Ала понякога аристократите го ядосваха твърде много със своето надменно поведение и разпуснати навици.Те само раздаваха заповеди и мърдаха пръста си с в редки случаи.Ала да остави Валерион без да му позволи да се защити, му се стори твърде жестоко.Погледна рапирата на Джени и стотици мисли прехвърчаха през обърканата му мозъчна кутия.Бе перфектен фехтовач.Можеше да победи дори някой изкустен майсто, обучавал се години, със затворени очи.Причината бяха неуморните тренировки.Още откакто бе на девет.Имаше много общо с рапирата.И двамата бяха остри и само с едно движение нанасяха съмртоносни травми.
Когато бе споменал писмата за каперство, на лицето на Джени се бе изписало недоволство.Ла тези писма бяха изключително ценни.В подходящия момент , те можеха да спасяват от бесилото.Разбира се, можеше да нападне кораба, който ги бе пренесал.Ала не искаше да признае, че нямаше представа кога е пристигнал.Бе пратил един от хората си да подслушва Валерион, ала човекът му бе разкрит и съответно пратен на бесилото.Една грешка в този занаят, можеше да ти трува живота.
Живота..
Тази дума бе една от най-омразните за Самър.Той нямаше хубави спомени от него.Детството му бе меко казано ужасно.Не помнеше истинските си родители.Предполагаше , че жената в сънищата му бе негова майка.Но това бе до преди да види портрета в коридора на графа.беше невъзможно.Внезапно му хрумна една идея.
-Регистрите на всички деца родени преди 21 години!Къде са?-гласът му прогърмя
Заповедната нотка бе ясно доловима , а гневът му личеше от метри.Ето, че имаше решение.Може би щеше да разбере кой е.Ами ако бе роден на друг остров?
И тях щеше да провери.Щеше да обърне света, но все някога щеше да намери тънката нишка на своето минало и полека лека , следвайкия , щеше да намери себе си.
Приближи ке по-близо.Оръжието отново проблясна заплашително.
И тогава заваля.Малки капки остри като кинжали разцепваха тъмната нощ.От далеч се чу тътен последван от светкавица.Това беше лошо.Щеше да ги забави.И ако се стигнеше до преследване, всичко щеше да има лош край.
В този момент Джени се появи, изпълнила задачата му.Пое сакото със свободната си ръка , но не го облече.Усмихна и се лениво в знак на благодарност.
После започна да прехвърля вариянти.
За негова радост, разполагаше с бърз ум.Свали черната лента от рамото си и я подаде на момичето.
-Вържи му ръцете-каза Самър и се опита да не звучи като заповед
Не му харесваше да се разпорежда.
-Не мисли, че сме приключили Валерион-процеди недоволно докато Джени го връзваше
После Самър кимна бавнто към лентата на тъмнокоската.Тя разбра, че трябва да я постави върху устата му.
Дейлън бе обезопасен.Вече нямаше как да повика помощ.Натаниел го помъкна до един храст и го бутна там.
Върна се при Джени и хвана ръката и.
-Трябва да се махаме от тук-каза и тихо
Стигнаха до входа на балната зала и след един изучаващ поглед, Уайлдсторм разбра, чи другите пирати са си тръгнали.Явно бяха спазили заръките му да се изпарят, ако времето се влоши.
Обърна се бързо и се затича все още държейки Джени за ръката.Трябваше да стигнат острова на Смъртта възможно най-бързо и нямаха прави на грешки.
-Започвай да пееш Валерион.И преди съм убивал.Няма де си първата ми жертва-Самър се очуди на ледената нотка в гласа си
Той не обичаше да отнема човешки живот.Ала понякога аристократите го ядосваха твърде много със своето надменно поведение и разпуснати навици.Те само раздаваха заповеди и мърдаха пръста си с в редки случаи.Ала да остави Валерион без да му позволи да се защити, му се стори твърде жестоко.Погледна рапирата на Джени и стотици мисли прехвърчаха през обърканата му мозъчна кутия.Бе перфектен фехтовач.Можеше да победи дори някой изкустен майсто, обучавал се години, със затворени очи.Причината бяха неуморните тренировки.Още откакто бе на девет.Имаше много общо с рапирата.И двамата бяха остри и само с едно движение нанасяха съмртоносни травми.
Когато бе споменал писмата за каперство, на лицето на Джени се бе изписало недоволство.Ла тези писма бяха изключително ценни.В подходящия момент , те можеха да спасяват от бесилото.Разбира се, можеше да нападне кораба, който ги бе пренесал.Ала не искаше да признае, че нямаше представа кога е пристигнал.Бе пратил един от хората си да подслушва Валерион, ала човекът му бе разкрит и съответно пратен на бесилото.Една грешка в този занаят, можеше да ти трува живота.
Живота..
Тази дума бе една от най-омразните за Самър.Той нямаше хубави спомени от него.Детството му бе меко казано ужасно.Не помнеше истинските си родители.Предполагаше , че жената в сънищата му бе негова майка.Но това бе до преди да види портрета в коридора на графа.беше невъзможно.Внезапно му хрумна една идея.
-Регистрите на всички деца родени преди 21 години!Къде са?-гласът му прогърмя
Заповедната нотка бе ясно доловима , а гневът му личеше от метри.Ето, че имаше решение.Може би щеше да разбере кой е.Ами ако бе роден на друг остров?
И тях щеше да провери.Щеше да обърне света, но все някога щеше да намери тънката нишка на своето минало и полека лека , следвайкия , щеше да намери себе си.
Приближи ке по-близо.Оръжието отново проблясна заплашително.
И тогава заваля.Малки капки остри като кинжали разцепваха тъмната нощ.От далеч се чу тътен последван от светкавица.Това беше лошо.Щеше да ги забави.И ако се стигнеше до преследване, всичко щеше да има лош край.
В този момент Джени се появи, изпълнила задачата му.Пое сакото със свободната си ръка , но не го облече.Усмихна и се лениво в знак на благодарност.
После започна да прехвърля вариянти.
За негова радост, разполагаше с бърз ум.Свали черната лента от рамото си и я подаде на момичето.
-Вържи му ръцете-каза Самър и се опита да не звучи като заповед
Не му харесваше да се разпорежда.
-Не мисли, че сме приключили Валерион-процеди недоволно докато Джени го връзваше
После Самър кимна бавнто към лентата на тъмнокоската.Тя разбра, че трябва да я постави върху устата му.
Дейлън бе обезопасен.Вече нямаше как да повика помощ.Натаниел го помъкна до един храст и го бутна там.
Върна се при Джени и хвана ръката и.
-Трябва да се махаме от тук-каза и тихо
Стигнаха до входа на балната зала и след един изучаващ поглед, Уайлдсторм разбра, чи другите пирати са си тръгнали.Явно бяха спазили заръките му да се изпарят, ако времето се влоши.
Обърна се бързо и се затича все още държейки Джени за ръката.Трябваше да стигнат острова на Смъртта възможно най-бързо и нямаха прави на грешки.
19 Re: Около имението Съб Дек 25, 2010 10:48 pm
????
Гост
Купоните бяха в кръвта му.Имаше нещо привличащо в пиенето на корем .А и запознанствата с млади госпожици също бяха една от възможностите , често срещани по богадашките сбирки.
Щом влезе с бодра крачка в залата, останови , че този купон е един от ония скучните, които само някой с твърде фракмасонско мислене би могъл да спретне.По разходи се из дансинга, н а който в такт с бавната , флегматична музика се поклащаха няколко двойки.
Артур изпухтя под нос и прецени , че това място не е за него.Той се нуждаеше от нещо шантаво и щуро, което да то спаси от злокобните лапи на ужасяващата скука, която и днес търсеше своета жертва и сякаш с насмешка се бе запътила право към зелените му очи.Той нямаше намерене да и се остави така лесно.
Зашари с поглед и фокусира голяма врата, имаща потенциала на нещо , криещо зад себе си спасително въже.Забърза крачка и усмивка разцъфтя на лицето му.
Отвори тежката врата и също като голяма порция палачинки в съботната утрин, усмивката му изчезна бързо-бързо.Та това беше ужасно скучно.Просто една градина с тънка водна пътека по средата.
Хъм, това можеше и де се окаже забавно.Чудеше се дали щяха да го изгонят от морската флота и да го съдят за хулиганско поведение, ако цамбърне във водата.Може би ...а може би не.
Е , щеше да рискува.Отиде до един грижливо подрязан зелен храст и се залови да сваля оръжията си.Издърпа сабята , с която се разделяше само и единствено докато се къпеше.Оръжието издрънча при досега със земята.После протегна ръка към колана и издърпа тежкия пистолет, който бе купил от един индийски търговец.Това се казваше оръжие.Дървената дръжка бе прорязана от чудати форми, които Артур обичаше да следва с пръст.Оставаше само тънката къма , затъкната в чорапа му.Наведе се и преди да я издърпа студени капки полазиха горещия му нос.Това предизвика задоволство у него.Май къпането обаче щеше да се отложи.Заесе да прибира оръжията по местата им, но погледа му бе привлечен от една фигура , седяща на пода и издаваща нечленоразделни звуци.Подсмихна се под нос и реши , че някой аристократ е прекалил с чашките.На Артур често му се случваше да се "опяни" повече от достатъчното , затова погледна на фигурата като на събратим и реши, че ще е най-добре да я мнесе вътре.
Няколко крачки му бяха достатъчни, за да разпознае Дейлън Старк Валерион.Човекът, който му плащаше и управляваше, седеше завързан и яроста физиономия бележеше лицето му.Дълг на Артур бе да му помогне-
-Аз сър ще ви измъкна!-оповести той с вдигнат във въздуха пръст и театрална поза
Издърпа тънката кама и махна превръзката от ръцете му.
После застана мирно, чакащ похвала за тази своя намеса.
Щом влезе с бодра крачка в залата, останови , че този купон е един от ония скучните, които само някой с твърде фракмасонско мислене би могъл да спретне.По разходи се из дансинга, н а който в такт с бавната , флегматична музика се поклащаха няколко двойки.
Артур изпухтя под нос и прецени , че това място не е за него.Той се нуждаеше от нещо шантаво и щуро, което да то спаси от злокобните лапи на ужасяващата скука, която и днес търсеше своета жертва и сякаш с насмешка се бе запътила право към зелените му очи.Той нямаше намерене да и се остави така лесно.
Зашари с поглед и фокусира голяма врата, имаща потенциала на нещо , криещо зад себе си спасително въже.Забърза крачка и усмивка разцъфтя на лицето му.
Отвори тежката врата и също като голяма порция палачинки в съботната утрин, усмивката му изчезна бързо-бързо.Та това беше ужасно скучно.Просто една градина с тънка водна пътека по средата.
Хъм, това можеше и де се окаже забавно.Чудеше се дали щяха да го изгонят от морската флота и да го съдят за хулиганско поведение, ако цамбърне във водата.Може би ...а може би не.
Е , щеше да рискува.Отиде до един грижливо подрязан зелен храст и се залови да сваля оръжията си.Издърпа сабята , с която се разделяше само и единствено докато се къпеше.Оръжието издрънча при досега със земята.После протегна ръка към колана и издърпа тежкия пистолет, който бе купил от един индийски търговец.Това се казваше оръжие.Дървената дръжка бе прорязана от чудати форми, които Артур обичаше да следва с пръст.Оставаше само тънката къма , затъкната в чорапа му.Наведе се и преди да я издърпа студени капки полазиха горещия му нос.Това предизвика задоволство у него.Май къпането обаче щеше да се отложи.Заесе да прибира оръжията по местата им, но погледа му бе привлечен от една фигура , седяща на пода и издаваща нечленоразделни звуци.Подсмихна се под нос и реши , че някой аристократ е прекалил с чашките.На Артур често му се случваше да се "опяни" повече от достатъчното , затова погледна на фигурата като на събратим и реши, че ще е най-добре да я мнесе вътре.
Няколко крачки му бяха достатъчни, за да разпознае Дейлън Старк Валерион.Човекът, който му плащаше и управляваше, седеше завързан и яроста физиономия бележеше лицето му.Дълг на Артур бе да му помогне-
-Аз сър ще ви измъкна!-оповести той с вдигнат във въздуха пръст и театрална поза
Издърпа тънката кама и махна превръзката от ръцете му.
После застана мирно, чакащ похвала за тази своя намеса.
20 Re: Около имението Нед Дек 26, 2010 2:48 am
Дейлън Старк Валерион
Admin
- Какво по дяволите... - започна бавно Дейлън, но веднага усети, че един такъв начин на говорене не бе особено подходящ за арисократ, дори в създалата се ситуация. Още повече, че пред или по-точно над него стоеше човек, който въпреки че в момента не разпознаваще, вероятно се нареждаше някъде сред дългите редици на подчинените му. Какво би станало, ако дори малцината, които все още бяха запазили своята вярност изгубеха доброто си мнение за него? Всъщност, ако трябваше да е честен поне със себе си младият наследник не таеше особено големи надежди за такова мнение. Той не бе като баща си. И колкото и майка му и останалите му съветници да го убеждаваха в противното, той просто нямаше да се съгласи с тях... Все още пазеше споменът за него... И ако наистина имаше реална представа за себе си, а той претендираше, че е точно така, бе доста далеч от неговия начин на управление.
Кратка, почти недоловима въздишка се изтръгна от гърлото му.
Той щеше да знае какво да направи. И определено нямаше да позволи на съдбата така лесно да го тикне в капана, на който Дейлън току-ще бе станал жертва. Та той дори не бе имал време да осъзнае какво ставаше... Всичко се бе случило толкова бързо. Но каквито и да било оправдания не можеха да свършат работа, не и пред него. Величественият образ на баща му щеше да изплува пред лицето му всеки път, когато по една или друга причина изпаднеше в такова положение. Всъщност не само тогава... Щеше да вижда гордата му стойка, решителността в очите му, готовността да посрещне всички проблеми, които се изправеха пред него. И да си припомня, че самият той е тук, в реалността, където този мъж го нямаше. Където бе съвсем сам. И колкото и да не искаше да го признае, той бе още нещо - безпомощен. Aх, как мразеше да се чувства така! Всичките тези игри, преструвки, церемонии - не това бе неговото призвание. Не в този свят трябваше да попадне. Но нима имаше право на избор? Ако Дейлън бе лишен от нещо, то това бе именно то.
Вместо да се пита "Защо?!", той се задоволи само с краткото повтаряне на думите, с които бе започнал "По дяволите!". Откъде се бе взел този мъж и от какъв зор се опитваше да му помогне? Добре де, може би от какъв зор му бе помогнал, би било доста по-правилно. Но кой се интересуваше от истината? Ако бе имал малко повече време за размисъл... или пък все пак бе запитан дали се нуждае от помощ, вместо направо да бъде 'спасен' той със сигурност щеше да каже "НЕ!". Едно от главните правила, движещи живота му бе точно това. Кой знае защо, още от малък бе свикнал да приема приемането на чужда помощ като нещо съвсем недостойно. Може би ако не бе обръщал толкова голямо внимание на думите на чичо си, както го съветваше г-жа майка му, сега нямаше да е изпаднал в такава дълбока заблуда. А може би пък не.
Както и да е, вероятно трябваше да бъде поне малко благодарен на човека, "спасил" го от прекарването на следващите няколко прекалено дълги часа, седейки на земята и наслаждавайки се на вързаните си ръце. Докато дъждът за пореден път му се подиграваше...
Ако побързаше малко, можеше и да извади късмета да настигне пиратите.
И точно в този съдбоносен момент, малко преди да си зададе въпроса от какъв дявол ще ги търси, при положение, че милата му малка сестричка бе в опаснот, отговорът го изпревари, удряйки му един доста силничък шамар. Тя бе с тях! Защо иначе щяха да го занимават толкова дълго? За какво бяхя всичките тези игри... Просто за да се насладят на удоволствието от измъчването му? Едва ли... Те бяха пирати, но дори и пиратите не правеха нищо просто ей така. Или поне по-умните техни представители, а тези двамата му бяха направили впечатление на такива.
Без да губи повече време в безсмислени раздъждения, Дейлън се изправи и изгледа свирепо спасителят си.
- Хайде! Ако тръгнем веднага можем да ги настигнем! - не сметна за нужно да раздава повече заповеди, нито пък да услужи на мъжа срещу него с мъничко разяснения относно случващото се. Може би просто смяташе да пренебрегне случката, забравяйки, че някога бе позволил на някой да му окаже помощ... Или пък мислеше да се разправя с него по-късно? А току-виж бе решил да покаже някаква друга, непозната страна от себе си и да му благодари? Дори самият той още не бе наясно.
"Артур", сети се изведнъж. Ако паметта не го лъжеше, той трябваше да се казва Артур. Не можеше да си припомни къде го бе виждал, но нищо от това нямаше значение сега.
Кратка, почти недоловима въздишка се изтръгна от гърлото му.
Той щеше да знае какво да направи. И определено нямаше да позволи на съдбата така лесно да го тикне в капана, на който Дейлън току-ще бе станал жертва. Та той дори не бе имал време да осъзнае какво ставаше... Всичко се бе случило толкова бързо. Но каквито и да било оправдания не можеха да свършат работа, не и пред него. Величественият образ на баща му щеше да изплува пред лицето му всеки път, когато по една или друга причина изпаднеше в такова положение. Всъщност не само тогава... Щеше да вижда гордата му стойка, решителността в очите му, готовността да посрещне всички проблеми, които се изправеха пред него. И да си припомня, че самият той е тук, в реалността, където този мъж го нямаше. Където бе съвсем сам. И колкото и да не искаше да го признае, той бе още нещо - безпомощен. Aх, как мразеше да се чувства така! Всичките тези игри, преструвки, церемонии - не това бе неговото призвание. Не в този свят трябваше да попадне. Но нима имаше право на избор? Ако Дейлън бе лишен от нещо, то това бе именно то.
Вместо да се пита "Защо?!", той се задоволи само с краткото повтаряне на думите, с които бе започнал "По дяволите!". Откъде се бе взел този мъж и от какъв зор се опитваше да му помогне? Добре де, може би от какъв зор му бе помогнал, би било доста по-правилно. Но кой се интересуваше от истината? Ако бе имал малко повече време за размисъл... или пък все пак бе запитан дали се нуждае от помощ, вместо направо да бъде 'спасен' той със сигурност щеше да каже "НЕ!". Едно от главните правила, движещи живота му бе точно това. Кой знае защо, още от малък бе свикнал да приема приемането на чужда помощ като нещо съвсем недостойно. Може би ако не бе обръщал толкова голямо внимание на думите на чичо си, както го съветваше г-жа майка му, сега нямаше да е изпаднал в такава дълбока заблуда. А може би пък не.
Както и да е, вероятно трябваше да бъде поне малко благодарен на човека, "спасил" го от прекарването на следващите няколко прекалено дълги часа, седейки на земята и наслаждавайки се на вързаните си ръце. Докато дъждът за пореден път му се подиграваше...
Ако побързаше малко, можеше и да извади късмета да настигне пиратите.
И точно в този съдбоносен момент, малко преди да си зададе въпроса от какъв дявол ще ги търси, при положение, че милата му малка сестричка бе в опаснот, отговорът го изпревари, удряйки му един доста силничък шамар. Тя бе с тях! Защо иначе щяха да го занимават толкова дълго? За какво бяхя всичките тези игри... Просто за да се насладят на удоволствието от измъчването му? Едва ли... Те бяха пирати, но дори и пиратите не правеха нищо просто ей така. Или поне по-умните техни представители, а тези двамата му бяха направили впечатление на такива.
Без да губи повече време в безсмислени раздъждения, Дейлън се изправи и изгледа свирепо спасителят си.
- Хайде! Ако тръгнем веднага можем да ги настигнем! - не сметна за нужно да раздава повече заповеди, нито пък да услужи на мъжа срещу него с мъничко разяснения относно случващото се. Може би просто смяташе да пренебрегне случката, забравяйки, че някога бе позволил на някой да му окаже помощ... Или пък мислеше да се разправя с него по-късно? А току-виж бе решил да покаже някаква друга, непозната страна от себе си и да му благодари? Дори самият той още не бе наясно.
"Артур", сети се изведнъж. Ако паметта не го лъжеше, той трябваше да се казва Артур. Не можеше да си припомни къде го бе виждал, но нищо от това нямаше значение сега.
21 Re: Около имението Вто Фев 22, 2011 10:51 am
Алис Старк Валерион
Миг преди да застана до Вишъс, където бе мястото ми, нещо в главата ми прищракна.
-Дай ми минутка-казах му и хукнах в обратна посока
Това беше възможно най-голямата глупост, която бях успявала да сътворя.Да зарежа комодор, за който се предполага, че се женя..и то в сватбения ден.Със сигурност си бях спечелила няколко неодобрителни цъкания с език от страна на “елитното бощество”, което бе решило да уважи скромното ни събиране.
Моето спасение си оставаше вратата към задния двор.Едва не пометох охраната, но с това нещо, с което бях облечена, си беше неизбежно.
Белият плат започваше да заприличва на нищо.Е, нормално все пак навън валеше.
-Не! Не трябва! Не може! По дяволите!-извиках
Полудявах.Вече и сама си говорех.Махнах нещото, което трябваше да е воал, от лицето си и започнах да крача нервно.
Нали това исках.Нов шанс.Живот, който няма да предизвиква шушукане зад гърба ми.Та ние с Вишъс дори бяхме започнали да мислим име за детето си?!
А сега?
Трябваше да съм вътре и да казвам “да”.А след това думите “докато смъртта ви раздели” щяха да се наместят уютно в живота ми.Не се познавахме..
Проклет да беше денят, в който Дейлън бе решил, че ще ми става и баща и майка.Ако не се бе покрил като мишка в кралския двор, кълна се в момента щях да му бия плесници.
Поех си още една дъблока глъдка въздух и се завъртях.
-Не се отказвай точно сега..-бяха последните ми думи на неомъжена жена...
-Дай ми минутка-казах му и хукнах в обратна посока
Това беше възможно най-голямата глупост, която бях успявала да сътворя.Да зарежа комодор, за който се предполага, че се женя..и то в сватбения ден.Със сигурност си бях спечелила няколко неодобрителни цъкания с език от страна на “елитното бощество”, което бе решило да уважи скромното ни събиране.
Моето спасение си оставаше вратата към задния двор.Едва не пометох охраната, но с това нещо, с което бях облечена, си беше неизбежно.
Белият плат започваше да заприличва на нищо.Е, нормално все пак навън валеше.
-Не! Не трябва! Не може! По дяволите!-извиках
Полудявах.Вече и сама си говорех.Махнах нещото, което трябваше да е воал, от лицето си и започнах да крача нервно.
Нали това исках.Нов шанс.Живот, който няма да предизвиква шушукане зад гърба ми.Та ние с Вишъс дори бяхме започнали да мислим име за детето си?!
А сега?
Трябваше да съм вътре и да казвам “да”.А след това думите “докато смъртта ви раздели” щяха да се наместят уютно в живота ми.Не се познавахме..
Проклет да беше денят, в който Дейлън бе решил, че ще ми става и баща и майка.Ако не се бе покрил като мишка в кралския двор, кълна се в момента щях да му бия плесници.
Поех си още една дъблока глъдка въздух и се завъртях.
-Не се отказвай точно сега..-бяха последните ми думи на неомъжена жена...
22 Re: Около имението Сря Фев 23, 2011 10:49 am
Neptune
Всичко вървеше като по сценарий...
Океане, умирах си наистина да бе така!
В интерес на истината и фактите всичко приличаше на чорап, при това обърнат и доста миризлив.
Обърнат, защото вместо с лицевата си страна, нещата и плановете ми се бяха извъртели не на градуси, ами направо по някакъв нечуван начин.
Миризлив защото...ами знам ли. Просто ума ми бе избрал тази дума като кратичко допълнение към и без това глупавата асоциация, която бе успял да изобрети.
Връщайки се обратно към това, че се чувствах напълно объркан и раздвоен, може би сега бе времето и момента да кажа, че цялата тази работа с обърнатия чорап идваше именно от плана да посетим сватбата на комодара и моята съпруга!
Да, вече мислех по този начин.
Определено!
Нямаше да се откажа от нея така лесно, нямаше да я дам за нищо на света.
А ако тя не ме желаеше вече, ако любовта която твърдеше че таи в сърцето си, се бе изпарила тъй бързо както бе заела мястото си, то тогава щях завинаги да я оставя.
Щях...или по-скоро щях да опитам.
Тежката буца, заела място по-ожесточено и от бетонена плоча, в стомаха ми, бе нараснала до огромна топка, притискаща диафрагмата ми и затрудняваше процеса на дишане.
Кораба се клатушкаше леко под моя команда, а Дрейк мърмореше наляво и надясно колко тесни били панталоните му.
Глупчото ми той, винаги е бил такава свекърва, че не е истина.
Дразнещия ме,принципно негов плътен, но в същото време развеселен глас, сега успя поне за миг да ме разсее от опитите да реша какво да кажа.
Наясно бях с факта, че колкото и да умувам и да сменям мислено речите си, накрая ще забравя всичко и ще се наложи да импровизирам.
Отгоре на всичко, дори не се знаеше, дали ще се стигне до някакъв вид кореспонденция с "булката"....мамка му, не биваше да я оставям да принадлежи на някой друг, тя е моя!
Само моя!
Мисълта, че бе възможно да изпуснем идеалния момент, ме накара да раздам нови заповеди.
- Усили темпа, по дяволите, движим се като гранясал червей! Размърдайте се мерзавци, преди да съм ви превърнал в купчина пепел!
Джо ме погледна леко учудено, явно и той, като всички останали, бе отвикнал за известно време да се представям за суров капитан.
След още няколко минути плаване, най-накрая стигнахме мястото и оставихме кораба под опеката на Никол, която все още ми изглеждаше сърдита и отдръпната от мен.
Нямах време...не можех да го пилея в опити да поправя отношенията ни, макар всъщност наистина да държах на нея и да не желаех подобен развой на нещата.
Краката ми започнаха да се движат бързо, а тялото ми се понесе най-напред от всички останали в групата.
Без да казвам нищо им дадох знак, за уговореното развитие, а аз самия се отправих към градината.
Увереността ме бе напуснала, нагнездилата се отново в мен, болка, не ми позволяваше да прекрача прага на имението и да я видя застанала до онова парче месо в бяла рокля, изричайки думи предназначение за мен. За нас!
Дъжда успяваше да успокои сърдечния ми ритъм, хладния полъх на вятъра вече не можеше да развява скъсената ми коса, но за сметка на това ризата ми, откопчана до средата, се вееше на воля.
Очите ми отново бяха сменили цвета си и плашещото стъклено синьо, бе заменено от много тъмно такова.
Разсейвайки ме от абсолютно всякакви мисли за времето и страха, затова че няма да успея да сторя нищо, пред мен изненадващо изникна бялата рокля и познатия канелен цвят.
Сърцето ми прескочи няколко удържа, а устните ми се сковаха, забранявайки ми да издам някакъв знак, че съм там.
Седейки няколко метра зад нея, я наблюдавах в продължение на минута две, запленен от приказната и красота.
Ала в мига, когато тялото и се понесе нерешително, обратно към входната врата, моето побърза да я спре.
Единственото за което имах сили, бе да застана пред нея.
Очите ни се озоваха едни срещу други, а дъха и замъгли съзнанието ми, връщайки лентата назад, повиквайки старите спомени.
Със сетни сили, от устните ми се отрони едно тихо "не", но по-скоро бе лишено от звук, движение.
Океане, умирах си наистина да бе така!
В интерес на истината и фактите всичко приличаше на чорап, при това обърнат и доста миризлив.
Обърнат, защото вместо с лицевата си страна, нещата и плановете ми се бяха извъртели не на градуси, ами направо по някакъв нечуван начин.
Миризлив защото...ами знам ли. Просто ума ми бе избрал тази дума като кратичко допълнение към и без това глупавата асоциация, която бе успял да изобрети.
Връщайки се обратно към това, че се чувствах напълно объркан и раздвоен, може би сега бе времето и момента да кажа, че цялата тази работа с обърнатия чорап идваше именно от плана да посетим сватбата на комодара и моята съпруга!
Да, вече мислех по този начин.
Определено!
Нямаше да се откажа от нея така лесно, нямаше да я дам за нищо на света.
А ако тя не ме желаеше вече, ако любовта която твърдеше че таи в сърцето си, се бе изпарила тъй бързо както бе заела мястото си, то тогава щях завинаги да я оставя.
Щях...или по-скоро щях да опитам.
Тежката буца, заела място по-ожесточено и от бетонена плоча, в стомаха ми, бе нараснала до огромна топка, притискаща диафрагмата ми и затрудняваше процеса на дишане.
Кораба се клатушкаше леко под моя команда, а Дрейк мърмореше наляво и надясно колко тесни били панталоните му.
Глупчото ми той, винаги е бил такава свекърва, че не е истина.
Дразнещия ме,принципно негов плътен, но в същото време развеселен глас, сега успя поне за миг да ме разсее от опитите да реша какво да кажа.
Наясно бях с факта, че колкото и да умувам и да сменям мислено речите си, накрая ще забравя всичко и ще се наложи да импровизирам.
Отгоре на всичко, дори не се знаеше, дали ще се стигне до някакъв вид кореспонденция с "булката"....мамка му, не биваше да я оставям да принадлежи на някой друг, тя е моя!
Само моя!
Мисълта, че бе възможно да изпуснем идеалния момент, ме накара да раздам нови заповеди.
- Усили темпа, по дяволите, движим се като гранясал червей! Размърдайте се мерзавци, преди да съм ви превърнал в купчина пепел!
Джо ме погледна леко учудено, явно и той, като всички останали, бе отвикнал за известно време да се представям за суров капитан.
След още няколко минути плаване, най-накрая стигнахме мястото и оставихме кораба под опеката на Никол, която все още ми изглеждаше сърдита и отдръпната от мен.
Нямах време...не можех да го пилея в опити да поправя отношенията ни, макар всъщност наистина да държах на нея и да не желаех подобен развой на нещата.
Краката ми започнаха да се движат бързо, а тялото ми се понесе най-напред от всички останали в групата.
Без да казвам нищо им дадох знак, за уговореното развитие, а аз самия се отправих към градината.
Увереността ме бе напуснала, нагнездилата се отново в мен, болка, не ми позволяваше да прекрача прага на имението и да я видя застанала до онова парче месо в бяла рокля, изричайки думи предназначение за мен. За нас!
Дъжда успяваше да успокои сърдечния ми ритъм, хладния полъх на вятъра вече не можеше да развява скъсената ми коса, но за сметка на това ризата ми, откопчана до средата, се вееше на воля.
Очите ми отново бяха сменили цвета си и плашещото стъклено синьо, бе заменено от много тъмно такова.
Разсейвайки ме от абсолютно всякакви мисли за времето и страха, затова че няма да успея да сторя нищо, пред мен изненадващо изникна бялата рокля и познатия канелен цвят.
Сърцето ми прескочи няколко удържа, а устните ми се сковаха, забранявайки ми да издам някакъв знак, че съм там.
Седейки няколко метра зад нея, я наблюдавах в продължение на минута две, запленен от приказната и красота.
Ала в мига, когато тялото и се понесе нерешително, обратно към входната врата, моето побърза да я спре.
Единственото за което имах сили, бе да застана пред нея.
Очите ни се озоваха едни срещу други, а дъха и замъгли съзнанието ми, връщайки лентата назад, повиквайки старите спомени.
Със сетни сили, от устните ми се отрони едно тихо "не", но по-скоро бе лишено от звук, движение.
23 Re: Около имението Сря Фев 23, 2011 11:11 am
Алис Старк Валерион
Всички гласчета в главата ми замряха.Вратата бе толкова близо и в същото време толкова далеч.Най-вероятно Вишъс вече започваше да губи търпение..И най-вероятно не само той.Целият куп наконтени аристократи.Ах само ако знаеха колко ги мразя..Тях и фалшивите им порцеланови лица..
Да, пиратите бяха щастливци.Като изключим цялата работа с постоянното криене.Откъде знаех?Ами бях видяла животът им от близо..Една част от миналото, която трябваше да забравя.И сватбата имаше точно това предназначение..Да ме откъсне от ..него.Нептун и сините му очи.Нептун, който беше изчезнал и..
И не можех да мисля за него.Болеше прекалено много.
Крачка и ето вече виждах очертанията на бъдещия си живот.Примерната съпруга на ководора.
Искам ром!
Пропищя съзнанието ми.Браво, и алкохоличка станах...
Е, щях да пия.Преди да кажа проклетото “да” щях да се натряскам обилно и да забравя за всичко и всички.По дяволите.
-Не.-думите излязоха под формата на шепот
Изненадата бе част от вихрушката от емоции.Заедно с още толкова много.
Сините му очи бе гледаха изпитателно, а тялото му бе на сантиметри от моето.
Дали пък не се бях напила и сега не се намирах в някоя алтернативна реалност плод на въображението ми?Да това беше
Горчив смях излезе от устните ми.
-Хах, пияна съм.На сватбата си...-продължих да се смея
Не не беше това.Пияните едва ли осъзнаваха, че са пияни..Нали?
А тогава какво?Нима това наистина бе..Нептун?Нима се бе върнал...и защо.Нали ме изостави?Нали бе казал “Алис, нали знаеш, че нямаме бъдеще” онази нощ...Не, не исках да си я припомням.Защото всичко щеше да се срине.Бъдещия ми брак щеше да се разруши преди да почне..А нима имаше изгледи да оцелее?
Млъкнах...Единственото , което можех да направя.Смехът секна.
-Кажи ми, че съм пияна.-отчаяните думи ме върнаха в реалността
Каша.Пак забърках каша...И този път измъкването не бе в програмата.Не можеше ли всичко да е по просто?
И все пак не се ли молех точно за това.Да го видя поне още веднъж..Сините му очи, контрастиращи с тъмната коса.Нептун...
Да, пиратите бяха щастливци.Като изключим цялата работа с постоянното криене.Откъде знаех?Ами бях видяла животът им от близо..Една част от миналото, която трябваше да забравя.И сватбата имаше точно това предназначение..Да ме откъсне от ..него.Нептун и сините му очи.Нептун, който беше изчезнал и..
И не можех да мисля за него.Болеше прекалено много.
Крачка и ето вече виждах очертанията на бъдещия си живот.Примерната съпруга на ководора.
Искам ром!
Пропищя съзнанието ми.Браво, и алкохоличка станах...
Е, щях да пия.Преди да кажа проклетото “да” щях да се натряскам обилно и да забравя за всичко и всички.По дяволите.
-Не.-думите излязоха под формата на шепот
Изненадата бе част от вихрушката от емоции.Заедно с още толкова много.
Сините му очи бе гледаха изпитателно, а тялото му бе на сантиметри от моето.
Дали пък не се бях напила и сега не се намирах в някоя алтернативна реалност плод на въображението ми?Да това беше
Горчив смях излезе от устните ми.
-Хах, пияна съм.На сватбата си...-продължих да се смея
Не не беше това.Пияните едва ли осъзнаваха, че са пияни..Нали?
А тогава какво?Нима това наистина бе..Нептун?Нима се бе върнал...и защо.Нали ме изостави?Нали бе казал “Алис, нали знаеш, че нямаме бъдеще” онази нощ...Не, не исках да си я припомням.Защото всичко щеше да се срине.Бъдещия ми брак щеше да се разруши преди да почне..А нима имаше изгледи да оцелее?
Млъкнах...Единственото , което можех да направя.Смехът секна.
-Кажи ми, че съм пияна.-отчаяните думи ме върнаха в реалността
Каша.Пак забърках каша...И този път измъкването не бе в програмата.Не можеше ли всичко да е по просто?
И все пак не се ли молех точно за това.Да го видя поне още веднъж..Сините му очи, контрастиращи с тъмната коса.Нептун...
24 Re: Около имението Сря Фев 23, 2011 11:30 am
Neptune
По дяволите!
Идеше ми да изредя всяка ругатня, която знам, на всеки един език който съм учил!
Идеше ми да забия хиляди стъклени бутилки в някое кокосово дърво, докато от него не падне и последния плод, придружен от силен тупот.
Трябваше да се вземе в ръце.
Как бе онова...онова състояние, някои хора изпадаха в него, съумявайки да контролират себе си и емоциите си. Нещо съвсем нормално за мен самия, но преди. Преди...преди да почувствам нещо дотолкова силно и ярко, че да не мога да го прикрия.
Измененията в мен бяха просто паранормални и адски влудяващи.
Сега трябваше само да намеря уменията, нужни, за да се овладея за миг-два, достатъчни, за да й обясня какво чувствам.
Опасната близост в която се бяхме озовали, благодарение на моята импулсилвност и прибързаност, успя да ме остави отново без дъх.
Топлите й очи за миг се ококориха, а зениците разшириха рязко.
Последвалия смях ме накара да настръхна. Какво имаше защо се смееше!?
Нима само аз се чувствах по този начин, нима наистина бе загърбила всичко толкова бързо. Не бе възможно...не исках да вярвам че е.
Очите ми понечиха да се плъзнат към слабата й ръка, за да се уверя, да докажа на себе си, че пръстена наистина е там, ала магнитното привличане с което ме улавяше като в капан, не ми позволи да отклоня поглед.
- Нима това искаш?
Казах аз едва доловимо, а шепота ми се разнесе покрай нас. Секналия й смях, все още кънтеше в ушите ми, убивайки и малкото останали надежди в мен.
- Нима желаеш да съм само плод на твоето въображение?
Вече бях събрал сили. Вече можех да изрека уплахата си гласно пред нея. Болката която все още таях, ми даваше по някаква нечувана логика, сила да говоря, да...да правя нещо различно от това да я наблюдавам безмълвно, като скъпа, антична вещ, каквато бе.
Молех се да е било само реакция, Просто плод на изненадата. Противно щеше съвсем да накърни и без това съвсем липсващата ми увереност и смелост.
Идеше ми да изредя всяка ругатня, която знам, на всеки един език който съм учил!
Идеше ми да забия хиляди стъклени бутилки в някое кокосово дърво, докато от него не падне и последния плод, придружен от силен тупот.
Трябваше да се вземе в ръце.
Как бе онова...онова състояние, някои хора изпадаха в него, съумявайки да контролират себе си и емоциите си. Нещо съвсем нормално за мен самия, но преди. Преди...преди да почувствам нещо дотолкова силно и ярко, че да не мога да го прикрия.
Измененията в мен бяха просто паранормални и адски влудяващи.
Сега трябваше само да намеря уменията, нужни, за да се овладея за миг-два, достатъчни, за да й обясня какво чувствам.
Опасната близост в която се бяхме озовали, благодарение на моята импулсилвност и прибързаност, успя да ме остави отново без дъх.
Топлите й очи за миг се ококориха, а зениците разшириха рязко.
Последвалия смях ме накара да настръхна. Какво имаше защо се смееше!?
Нима само аз се чувствах по този начин, нима наистина бе загърбила всичко толкова бързо. Не бе възможно...не исках да вярвам че е.
Очите ми понечиха да се плъзнат към слабата й ръка, за да се уверя, да докажа на себе си, че пръстена наистина е там, ала магнитното привличане с което ме улавяше като в капан, не ми позволи да отклоня поглед.
- Нима това искаш?
Казах аз едва доловимо, а шепота ми се разнесе покрай нас. Секналия й смях, все още кънтеше в ушите ми, убивайки и малкото останали надежди в мен.
- Нима желаеш да съм само плод на твоето въображение?
Вече бях събрал сили. Вече можех да изрека уплахата си гласно пред нея. Болката която все още таях, ми даваше по някаква нечувана логика, сила да говоря, да...да правя нещо различно от това да я наблюдавам безмълвно, като скъпа, антична вещ, каквато бе.
Молех се да е било само реакция, Просто плод на изненадата. Противно щеше съвсем да накърни и без това съвсем липсващата ми увереност и смелост.
25 Re: Около имението Сря Фев 23, 2011 11:48 am
Алис Старк Валерион
-Ти си плод на въображението ми-себе си ли се опитвах да убедя?
И още как.
-Ти не си тук.Не може да си.Ти ..ти ме остави.И аз...аз ...се омъжвам.За Вишъс и ще бъдем щастливи.-а защо думите ми прозвучаха колебливо?Защо бях навън?Защо не казвах да?
Дъждът продължи да се сипе около нас.Толкова болезнено напомнящ ми за последната ни среща.
Очите му толкова болезнено сини продължаваха да гледат моите.Крачка напред.Трябваше да вляза вътре.И всичко щеше да се нареди ...нали?
Капитанът не помръдваше.Аз не помръднах.И всичко беше реалност.Не спях...защото когато сънищата поемеха в опасна посока, хората се събуждаха.Осъзнаваха, че реалността ги закриля.А моята реалност?
Куп аристократи, бялата рокля, започваща да губи цвета си, воала..бъдещият ми съпруг и ...съпругът ми.Та аз бях казала “да” на Нептун.Бях негова..той беше мой.
А сега?
Мисли за Делйън...той би искал да се омъжиш.-само това остана в главата ми
Не, напротив.Това трябваше да остане в главата ми.Всъщност в главата ми се въртеше една едничка мисъл...
-Защо?-най-омразното нещо си оставаха въпросите
Неизвестните...ненавиждах ги от цялото си сърце.
Защо ме остави?Защо се върна?Защо точно сега?Защо, защо, защо...Толкова много неща исках да го попитам..ала не можех.Всичко замръзна.Времето спря..
Лявата ми ръка напипа пръстена..неговия пръстен.Дали не бе редно да му го върна?Не исках ..Защото бе единственото нещо, което ми напомняше, че миналото не е било просто сън..че онази нощ се бе случила, че устните му са били върху моите.
И още как.
-Ти не си тук.Не може да си.Ти ..ти ме остави.И аз...аз ...се омъжвам.За Вишъс и ще бъдем щастливи.-а защо думите ми прозвучаха колебливо?Защо бях навън?Защо не казвах да?
Дъждът продължи да се сипе около нас.Толкова болезнено напомнящ ми за последната ни среща.
Очите му толкова болезнено сини продължаваха да гледат моите.Крачка напред.Трябваше да вляза вътре.И всичко щеше да се нареди ...нали?
Капитанът не помръдваше.Аз не помръднах.И всичко беше реалност.Не спях...защото когато сънищата поемеха в опасна посока, хората се събуждаха.Осъзнаваха, че реалността ги закриля.А моята реалност?
Куп аристократи, бялата рокля, започваща да губи цвета си, воала..бъдещият ми съпруг и ...съпругът ми.Та аз бях казала “да” на Нептун.Бях негова..той беше мой.
А сега?
Мисли за Делйън...той би искал да се омъжиш.-само това остана в главата ми
Не, напротив.Това трябваше да остане в главата ми.Всъщност в главата ми се въртеше една едничка мисъл...
-Защо?-най-омразното нещо си оставаха въпросите
Неизвестните...ненавиждах ги от цялото си сърце.
Защо ме остави?Защо се върна?Защо точно сега?Защо, защо, защо...Толкова много неща исках да го попитам..ала не можех.Всичко замръзна.Времето спря..
Лявата ми ръка напипа пръстена..неговия пръстен.Дали не бе редно да му го върна?Не исках ..Защото бе единственото нещо, което ми напомняше, че миналото не е било просто сън..че онази нощ се бе случила, че устните му са били върху моите.
Съобщение [Страница 1 от 2]
Иди на страница : 1, 2
Similar topics
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|