Горите

Явно бях направила поредното грешно движение,когато бях взела тази хъртишка или поне това прецених от реакцията му. За момент отново сведох глава и седнах на леглото. Зачетох се в надписите за момент и не след дълго се обърнах отново към Рикард. Може би той не искаше да се меся в личния му живот или въобще в живота му,но вече беше късно за това. А и всичко това не ми пречеше да кажа това,което мисля.
-Харесва ми.- Казах с усмивка като погледнах мъжа,който се бе тропясъл на леглото. - Предполагам,че всички тези творения са прекрасни. - За секунда погледнах към другите листа по земята.- Наистина би било интересно да се прочетат мислите,който минават през главата на един луд пират. - Допълних като вдигнах още едно листче,което беше наблизо.- Поне аз бих го намерила за много интересно.
Разгънах листчето и с периферното си зрение видях как Ром се настанява съвсем удобно на пода. Хвърлих му един бърз поглед придружен с усмивка,след което върнах погледа си отново на предметите в ръката ми. Колко ли труд беше хвърлил по всичко това? Колко ли години? И сега какво?! Всичко това бе разпокъсано и захвърлено на пода като нищо повече от непотребности. Чувството от по-рано се върна. Но какво можех да направя?! Какво друго можех да направя освен да кажа :
- Съжелявам ...

Малко се изненадах,когато каза благодаря.Определено не беше реакцията,която очаквах и за това се радвах. Не исках да ме изгонят от кораба по бързата процедура,защото точно това си представях,че ще стане. След като го изслушах нямаше как да не се засмея,поне малко. Приличаше ми на малко момче,което са похвалили за нещо. Смехът ми не беше под формата на присмиване или нещо такова.
Но тогава нещо друго изникна в главата ми. Ако бяха изпаднали в тази ситуация,ако тя беше първата,която вижда всичко това...Това не означаваше ли всъщност...А сега като се замисля - Къде му беше екипажа?! Не можеше да плава сам... Нали?
Отново се обърнах към Рикард и се зачудих над всички тези въпроси в търсене на отговори. Протегнах се и също взех един плод и за момент се заиграх с него,премятайки го от ръка в ръка. Любопитството ми ме глождеше от вътре и знаех,че много лесно мога да удари в някой нерв,но не можех да не попитам. Освен тишината,която не понасях,просто исках и да узная отговора.
- Е, Рикард...-Казах с лека усмивка.-Каква е твоята история?

За момент да се задавя,когато зададе въпроса си, въпреки че бе напълно прав. Екипажа,с който бях дошла до тук не се състоеше от нищо повече от нищожества. Но все пак ми трябваха хора, за който не ме е грижа много много, а и на който животите не са им много скъпи. Както и предположих се беше заформила дори и малка битка, а не исках да жертва екипажа на Натаниел.
- Да кажем,че те бяха познати, който намерих на Тортуга.- Казах с лек нервен смях,защото от страни изглездаше така,все едно съм използвала тези пирати, което като се замисля си беше и истината.- Трябваше ми екипаж,за да дойда тук и да си върне нещо мое. И те паснаха идеално. Не знаех, че нещата ще се развият по този начин.
Несъзнателно почнах да си играя с пръстена на баща ми и се замислих,защо всъщност го исках толкова много... Не ми донасяше нищо повече от лоши спомени, от които никак не бях горда. И все пак... Тогава се сетих,че Рикард все още беше някъде покрай мен,а също така се сетих и че той бе проявил интерес към пръстена. Свалих го и му го показах.
- Това е дрънкулката, заради която се озовах тук и заради нея ме преследваха онези двамата.- Сега се сетих: А защо им бе на тях това?- Беше на баща ми... А колкото до това защо им беше на тях нямам си и на идея.
Отново потънах в мислите си докато наблюдавах как Ром се прозява. Замислих се над тока,което беше казал и мъжа до мен. Семейство ... колко рядко можеше да попаднеш на добро.
-Понякога е по-добре да не познаваш родителите си ... -Промълвих на глас не съзнателно, но бързо се отърсих от тези мисли. - Добре мой ред с въпрос.- Казах и се обърнах към Рикард отново с усмивка. - Как се сдоби с кораба?