Пет Ное 08, 2013 6:16 am by 
Съобщение [Страница 1 от 2]
2 Re: Горите Нед Дек 12, 2010 4:33 am
Jenny Flint
След като бяхме потеглили от Тотуга,следващата ни спирка бе Острова на Смърта.Интересно място и в последно време се тук ни се налагаше да идваме,за да разменяме плячка с други пирати.Защо бихме правили това?Ами да кажем,че другите имат нещо,което аз искам.Но никога не вярвай на пират.Това ми беше повече от ясно.
В момента бягах,колкото ме държат краката заради глупостта на екипажа ми,в това число и мен.Стигнах до горите и навлязох навътре.Хубаво бе,че познавах това място като пръстите на ръката си.Тичах и тичах,все едно ме гони цяла флота.Е не беше така.Просто по петите ми бяха двама доста гъвкави и лукави пирата.Единия кожа и кости,но въпреки това можеше да се бие доста добре,а другия...Ами да кажем,че първия се побираше три пъти в него.Но,мътните да ги вземат,и двамата тичаха доста бързо.А аз,момиче,може би два пъти по-ниска и от двамата,без сабя,която те ми взеха като за малко да ми счупат ръката и без барут,тичам за живота си.
Какво се бе случило,че достигнах до тази ситуация?Ха!Невнимание и доверчивост!Черти,който в продължение на 20 години не мога да изкореня от себе си.Е,когато пристигнахне на този прокълнат остров и слязохме на брега,там ни чакаха другите пирати.Когато взеха своето ни нападнаха.Добре че бяхме горедолу еднакви на брой,та в момента не се притеснявах за екипажа си.Естествено аз останах без оръжие,когато тези двамата ми се нахвърлиха,затова в момента бях в това полужение.
Ако не се лъжа скоро трябваше да наближиме една от рекичките,която минаваше през гората.Да,точно така!След няколко крачки дочух шумоленето,а след още десетина метра видях и реката.Пиратите зад мен вече не се виждаха,но все още бяха по петите ми.Прекосих реката,като ботушите ми станаха вир вода и се спрях на другия бряг.Огледах на бързо земята покрай мен и погледа ми привлече един камък,може би килограм-килограм и полувина.Взех го и се покатерих на едно дърво.Силно се надявах преследвачите ми да не погледнат нагоре.
Не след дълго и те се появиха като Тлигълдъм и Тлигълмди.Преджапаха реката и почнаха да се оглеждат.Чудя се защо ли спряха?Да не би да ме бяха видели докато се катерех по дървото.Ако това беше ситуацията,нещата не се очертаваха добре за мен.Хубаво,че имах план 'б'.
-Къде отиде,по дяволите?-Попита по-кльощавия,като почти извика.
-Капитана няма да е особено доволен ако разбере,че сме я пуснали да се измъкне.-Каза другия като и двамата продължаваха да се оглеждат.
В този момент аз се прицелих с камъка и силно се надявах да не пропусна,защото тогава щеше да ми се стъжни.
-Мислиш ли,че не знам глупако?!-Тросна се първия като тръгна да крачи още по-навътре в гората.-Ти тръгни на там,а аз ще видя насам.
Но преди дебелия да е направил и една крачка аз хвърлих камъка и като по чудо го ударих точно там където се целих-тилът.Беше пределно ясно,че той ще припадне и при сбъсъка му със земята се чу доста шумно 'туп'.Това накара другият да се обърне.Аз сметнах,че вече няма нужда от прикритие и скочих на земята,като се приземих без никакви проблеми.
-Кучка!Това е брат ми!-Каза той като посочи,в момента безжизненото туловище.
Без дори да дочака отговора ми той извади сабята,която висеше около кръста му и се спусна към мен.А аз,без оръжие какво правя?!Щракам с пръсти!Огледах за пореден път земята и малко по встрани от мен се намираше пръчка,която на бързо прецених,че може да издържи два три удара със сабя.Но докато обмислях всичко това той вече бе до мен.
Замахна със сабята на посоки,като се надяваше да ме убие по-лесно така.Отместих се по-наляво,което ме отдалечи от пръчката и леко изръмжах,когато осъзнах този факт.Затова следващите ми действия въобще не бяха обмислени добре.Скочих към предмета на земята и го хванах.Но с объщането ми видях как острие на сабя лети към лицето ми.Сложих пръчката пред ного точно на време,за да парирам удара.Е тук определено се раздвах,че пръчката издържа.Но все пак трябваше да се изправя и затова се наложи да оттласна острието с оръжието си и да сритам пирата в корема.Той отскочи назад и аз се изправих.Докато вдигах глава,нова атака бе насочена към мен и единственото,за което имах време бе да си дръпна главата назад.Това и направих,но не достатъчно бързо.Усетих пареща болка в една от бузите си и ми стана ясно,че я е порязъл.Това не бе всичко.Докато местех главата си назад,той бе закачил шапката ми с острието си и тя бе литнала на някъде,заради което косата ми се разпиля по раменете.Това малко усложняваше нещата,пречеше ми на зрението.
Най-после се съвзех и парирах поредните му атаки,като леко по леко отстъпвах назад.Не след дълго гърбът ми бе опрян в дърво.Това не го бях предвидила,а и от пръчката не оставаше много.
-Последни думи?-Попита пирата със самодоволна усмивка,като вдигна сабята си за смъртоностния удар,като остави цялото си тяло незащитено.
Замахнах,може би два пъти по-бързо от него и го ударих през лицето.Не особено хубав ход,но бе достатъжно,за да му разбия ченето,а и да спежеля малко време.Той отстъпи назад,а аз с едно движение взех сабията от ръцете му.Точно бях замахнала,когато се спрях и огледах сабята.
-Това е моята сабя?!-Казах ядосано.До сега всичко беше забавно и може би нямаше да ги убивам.Но те да тръгнат да ме убиват с моята сабя?!
Погледнах пиратът пред мен доста сърдито,но в същото време на лицето ми се появи крива усмивка.С един последен замах острието мина през гърдите на пирата и с един послед стон той падна безжизнен на земята.
-Идиоти.-Казах и се подпрях на дървото зад мен като затворих очи,за да си поема дъх.Малко или много се бях изморила.Усещах как раната на бузата ми пулсира,затова отидох до реката и напръсках лицето си с вода.
След това извадих от джоба си пръстен във формата на череп.Всичките тези проблеми за това нещо.Пръстена на баща ми...
3 Re: Горите Нед Дек 12, 2010 6:09 am
????
Гост
За пореден път.
За пореден път съдбата бе решила да припомни на Рикард, че никак не е зле да се влага поне мъничко мисъл в действията, колкото и добре да изглеждаха те в болното му въображение. Сякаш не всеки ден му се налагаше по всевъзможни, кои от кои по-странни и причудливи начини, да се убеждава в правотата на този, неподлежащ на никакви дълбокомислени дискусии факт. Да, без никакви угризения на съвестта и под клетва, той спокойно можеше да заяви, че е напълно наясно. Какво тогава го караше да продължава да престъпва обещанието, което си даваше след всеки провален план? Вероятно същото, което се промъкваше нощем в умореното му съзнание и с тънко перо, напоено с катраненочерно мастило записваше нови и нови, все по-щури и буквално самоубийствени идеи за убиване на времето в жалкото му съществуване. Дали бяха някакви нечувани от никого до сега паранормални същества, намерили мозъкът му за изключително интересен терен за тайните им експерименти... Или пък бъдещето, което в моменти на лудост имаше чувството, че вижда отново се намесваше в приказката точно на най-неподходящия момент, изигравайки му лоша щега? Вероятно никога нямаше да разбере. И за първи път от много време насам това ни най-малко не го притесняваше.
Станалото, станало, мислеше си нашият герой. В края на краищата никой не го бе задължавал насила да се напъха под чаршафите на онова объркано богаташко момиче... Нито пък само няколко часа по-късно, подвластен на алкохола, с който отново бе попрекалил, да се изправя лице в лице със съпруга й, имайки смелостта да му заяви, че дори той, пиратът, би бил хиляда пъти по достоен съпруг за неразбиращата какво иска Анабел.
Ето, че последците, за които той разбира се умишлено или не бе отказал да помисли, вече тичаха устремено по петите му. За щастие, Рикард бе имал късмета да отрасне сам, лишен от всякакви ласки и грижи. Какво от това ли? Е, определено е доста по-лесно да се справяш с проблемите, когато още от шестгодишен си бил принуден да го правиш без каквато и да било чужда помощ. Такъв бе и неговият случай.
Пълън напред! Как така накъде? Към Острова на смъртта, естествено!
С бързи и уверни движения Рик скочи на единственото нещо, което можеше да нарече свой дом или поне подобие на такъв. Казано с просто думи - корабът, който преди две години, при едно неочаквано добро стечение на обстоятелствата бе успял да задигне от едни ужасно нелюбезни пирати. Така им се падаше! Та той съвсем учтиво ги бе помолил да му го подарят. Не бе кой знае какво, нали?
Без да му мисли много, опъна платната и докато преброи до три вече се бе озовал на другия край на кораба, където силните му ръце току-що бяха завъртяли руля в неизвестна за никого посока. Изобщо не го притесняваше фактът, че последното му посещение на острова се бе състояло преди около година и половина. Щеше да намери пътя. Бе сигурен в това...
Вятърът зарови ръце в рошавите му коси, помагайки на всеки кичур послушно да си избере своя страна и да се обърне натам. Някаква малка част от съзнанието на Рикард усети това, но бе прекалено мъничка и той не изпита никакви затруднения в опита си да я пренебрегне, сякаш нищо не се бе случило.
Явно решил, че корабът му е достатъчно интелигентен, за да се справи и без него, с бързи крачки той се запъти към малката си уютна каюта.
Чу се силен трясък, последван от едно доста зловещо продължително поскърцване.
Лошо...
От няколко седмици бе забезал, че вратата на стаичката не беше в най-доброто си възможно състояние, но как можеше да предположи, че при един малко по-силничък ритник /Да, бе свикнал да си отваря именно по този интересн начин/ ще прояви такова неуважение и ще се откъсне завинаги от пантите, които я държаха тъй здраво в продължение на много, мноого години. Е, не бе болка за умиране. Поне в краткия си живот му бе служила добре. Решението на този въпрос, който определено не можеше да се впише наред с доста други в началото на списъка с нещата за вършене, щеше да остане за някой друг път. В който свободното време щеше да е решило да посети нашия герой за малко по-дълго, а проблемите щяха да са се уплашили и избягали твърде надалеч, за да се завърнат и отново да провалят всичко.
Я, някой дори си бе направил труда му извади дрехи. /Какво да прави, изобщо не му мина през ума, че нямаше кой друг да бе влизал в каютата му в последните двадесет и четири часа./ Рикард се метна лениво на леглото и рязко хвана дрехите в дясната си, окърванена по някаква незнайна причина, ръка.
Преценил, че видът му вече е достатъчно представителен, за да се покаже на палубата, този път доста по-бавно и далеч не толкова целеустремено, светлокоското се дотътри до руля и отново го завъртя в първата посока, която сметна за добре.
Ако паметта му не го лъжеше /а той претендираше, че става точно така/ вече би трябвало да наближава.
Странно. Много странно. Защо ли му се струваше, че вижда друг кораб. Никой не пускаше котва от тази страна на острова. Или поне пиратите не го правеха. А той можеше да се закълне в майка си, която в интерес на истината не помнеше да познава, че аристократ не би се престрашил да си довлече задните части до това забравено от Бога място.
Време беше да слезе на брега и да разбере какво става. Онзи тихичък, но убедителен глас в главата му плахо му нашепваше, че следва поредното приключение. Той от своя страна, като че ли по-скоро надушваше опасност... Но кога нещо толкова дребно като заплахата от няколко шпаги, размахани пред красивото му лице, го бе притеснявала кой знае колко?
Твърда земя.
Крачка. И още една. Горите вече го притискаха от всички страни, а огромните клони на дърветата, чиито сянки се гърчеха в тъмната почва, запречваха изгледа му... С перифеното си зрение, което той не без основание смяташе за особено добро, Рикард мерна някакво момиче, което внимателно, сякаш се боеше да не вдигне от сладката следобедна дрямка животните, спотайващи се в околните храсти, се приближаваше иззад лявата му страна. Това определено даваше задоволително обяснение за закотвения не на място кораб в другия край на острова.
Момиче пират? Я стига.... Още малко и с писклив гласец щеше да му съобщи, че ако не се предаде, ще се наложи да се изправи срещу нея и целия й екипаж. Как ли пък не?
Изчаквайки да се приближи възможно най-много до него, Рик се обръна и с ловко движение хвана китката й, здраво стискаща някаква доста добре поддържана сабя.
Арогантна усмивка изкриви крайчетата на тънките му устни.
П.С: Хах, наистина си писала много. Ама и аз не се предавам. xD
За пореден път съдбата бе решила да припомни на Рикард, че никак не е зле да се влага поне мъничко мисъл в действията, колкото и добре да изглеждаха те в болното му въображение. Сякаш не всеки ден му се налагаше по всевъзможни, кои от кои по-странни и причудливи начини, да се убеждава в правотата на този, неподлежащ на никакви дълбокомислени дискусии факт. Да, без никакви угризения на съвестта и под клетва, той спокойно можеше да заяви, че е напълно наясно. Какво тогава го караше да продължава да престъпва обещанието, което си даваше след всеки провален план? Вероятно същото, което се промъкваше нощем в умореното му съзнание и с тънко перо, напоено с катраненочерно мастило записваше нови и нови, все по-щури и буквално самоубийствени идеи за убиване на времето в жалкото му съществуване. Дали бяха някакви нечувани от никого до сега паранормални същества, намерили мозъкът му за изключително интересен терен за тайните им експерименти... Или пък бъдещето, което в моменти на лудост имаше чувството, че вижда отново се намесваше в приказката точно на най-неподходящия момент, изигравайки му лоша щега? Вероятно никога нямаше да разбере. И за първи път от много време насам това ни най-малко не го притесняваше.
Станалото, станало, мислеше си нашият герой. В края на краищата никой не го бе задължавал насила да се напъха под чаршафите на онова объркано богаташко момиче... Нито пък само няколко часа по-късно, подвластен на алкохола, с който отново бе попрекалил, да се изправя лице в лице със съпруга й, имайки смелостта да му заяви, че дори той, пиратът, би бил хиляда пъти по достоен съпруг за неразбиращата какво иска Анабел.
Ето, че последците, за които той разбира се умишлено или не бе отказал да помисли, вече тичаха устремено по петите му. За щастие, Рикард бе имал късмета да отрасне сам, лишен от всякакви ласки и грижи. Какво от това ли? Е, определено е доста по-лесно да се справяш с проблемите, когато още от шестгодишен си бил принуден да го правиш без каквато и да било чужда помощ. Такъв бе и неговият случай.
Пълън напред! Как така накъде? Към Острова на смъртта, естествено!
С бързи и уверни движения Рик скочи на единственото нещо, което можеше да нарече свой дом или поне подобие на такъв. Казано с просто думи - корабът, който преди две години, при едно неочаквано добро стечение на обстоятелствата бе успял да задигне от едни ужасно нелюбезни пирати. Така им се падаше! Та той съвсем учтиво ги бе помолил да му го подарят. Не бе кой знае какво, нали?
Без да му мисли много, опъна платната и докато преброи до три вече се бе озовал на другия край на кораба, където силните му ръце току-що бяха завъртяли руля в неизвестна за никого посока. Изобщо не го притесняваше фактът, че последното му посещение на острова се бе състояло преди около година и половина. Щеше да намери пътя. Бе сигурен в това...
Вятърът зарови ръце в рошавите му коси, помагайки на всеки кичур послушно да си избере своя страна и да се обърне натам. Някаква малка част от съзнанието на Рикард усети това, но бе прекалено мъничка и той не изпита никакви затруднения в опита си да я пренебрегне, сякаш нищо не се бе случило.
Явно решил, че корабът му е достатъчно интелигентен, за да се справи и без него, с бързи крачки той се запъти към малката си уютна каюта.
Чу се силен трясък, последван от едно доста зловещо продължително поскърцване.
Лошо...
От няколко седмици бе забезал, че вратата на стаичката не беше в най-доброто си възможно състояние, но как можеше да предположи, че при един малко по-силничък ритник /Да, бе свикнал да си отваря именно по този интересн начин/ ще прояви такова неуважение и ще се откъсне завинаги от пантите, които я държаха тъй здраво в продължение на много, мноого години. Е, не бе болка за умиране. Поне в краткия си живот му бе служила добре. Решението на този въпрос, който определено не можеше да се впише наред с доста други в началото на списъка с нещата за вършене, щеше да остане за някой друг път. В който свободното време щеше да е решило да посети нашия герой за малко по-дълго, а проблемите щяха да са се уплашили и избягали твърде надалеч, за да се завърнат и отново да провалят всичко.
Я, някой дори си бе направил труда му извади дрехи. /Какво да прави, изобщо не му мина през ума, че нямаше кой друг да бе влизал в каютата му в последните двадесет и четири часа./ Рикард се метна лениво на леглото и рязко хвана дрехите в дясната си, окърванена по някаква незнайна причина, ръка.
Преценил, че видът му вече е достатъчно представителен, за да се покаже на палубата, този път доста по-бавно и далеч не толкова целеустремено, светлокоското се дотътри до руля и отново го завъртя в първата посока, която сметна за добре.
Ако паметта му не го лъжеше /а той претендираше, че става точно така/ вече би трябвало да наближава.
Странно. Много странно. Защо ли му се струваше, че вижда друг кораб. Никой не пускаше котва от тази страна на острова. Или поне пиратите не го правеха. А той можеше да се закълне в майка си, която в интерес на истината не помнеше да познава, че аристократ не би се престрашил да си довлече задните части до това забравено от Бога място.
Време беше да слезе на брега и да разбере какво става. Онзи тихичък, но убедителен глас в главата му плахо му нашепваше, че следва поредното приключение. Той от своя страна, като че ли по-скоро надушваше опасност... Но кога нещо толкова дребно като заплахата от няколко шпаги, размахани пред красивото му лице, го бе притеснявала кой знае колко?
Твърда земя.
Крачка. И още една. Горите вече го притискаха от всички страни, а огромните клони на дърветата, чиито сянки се гърчеха в тъмната почва, запречваха изгледа му... С перифеното си зрение, което той не без основание смяташе за особено добро, Рикард мерна някакво момиче, което внимателно, сякаш се боеше да не вдигне от сладката следобедна дрямка животните, спотайващи се в околните храсти, се приближаваше иззад лявата му страна. Това определено даваше задоволително обяснение за закотвения не на място кораб в другия край на острова.
Момиче пират? Я стига.... Още малко и с писклив гласец щеше да му съобщи, че ако не се предаде, ще се наложи да се изправи срещу нея и целия й екипаж. Как ли пък не?
Изчаквайки да се приближи възможно най-много до него, Рик се обръна и с ловко движение хвана китката й, здраво стискаща някаква доста добре поддържана сабя.
Арогантна усмивка изкриви крайчетата на тънките му устни.
П.С: Хах, наистина си писала много. Ама и аз не се предавам. xD
4 Re: Горите Нед Дек 12, 2010 6:58 am
Jenny Flint
От някъде се дочу смачкването на сухите листа по земята на тази,сега като се огледам,доста призрачна гора.Обърнах погледа си натам без да вдигам какъвто и да е шум.За момент очите ми обходиха всички възможни ъгълчета на гората,до който можеха да се доберат.И нищо....нищо...и пак нищо....докато не стигнаха доста стойна мъжка фигура,която според мен крачеше доста безцелно.
Дали беше от онези проклети измамници,с някои от които до сега се разправях?Може би капитанът им бе пратил поредният 'свиреп' пират,за да ме довърши ако онези подобия на хора се бяха издънили.Силно се надявах това да не бе случая,защото това означаваше,че екипажът ми е или мъртъв или пленен.Е,ако беше едно от тези,се молех да е първото.
Но не.Ако беше това ситуацията,целят вражески екипаж трябваше да ме търси.Значи този мъж,сигурно пират,иначе какво би правил на подобен остров,няма и напредстава,че из тези гори се разхождат пирати.Не,и тази теория отпада...или поне предположението ми за незнанието му.Сигурно,когато е слизал от кораба си или лодката си,или от каквото и да било е забелязал и другите кораби.Тогава защо беше слязал и защо беше дошъл във гората?Да не би да си търси белята?Но какви ги говоря всеки пират си търси белята...Но да е толкова смел,че да слезе на остров с два пиратски кораба?!
Не,не можеше да е това.Или поне мен силно ме съмняваше да е вторият вариант.Тогава,беше тръгнал да ме търси,но дори това да не беше случаят,нямах право на рискове.Беше заложен все пак животът ми.
Е,сега ще разберем,коя от двете тези е правилната.Прибрах пръстена обратно в джоба си и посегнах към шапката си,която чак сега забелязах беше до краката ми.Какво ѝ беше толкова важно на тази капела,че не я свалях?Прибрах по най-тихия начин косата си под шапката и извадих сабята си.За момент отделих поглед от движещата се фигура и погледнах към острието си и за малко да изругая.Мразех по него да има кръв,а червената течност буквално капеше от сабята.Поех дълбоко въздух и леко сърдито отново се съсредоточих върху фигурата.
Запристъпвах бавно към него като внимавах да не попадна в обсега на периферното му зрение.Освен за това трябваше да внимавам за сухите пръчки и листа под краката ми,за да не се издам с някой звук,както беше направил той.Като изключим това се оглеждах от време на време и за някой друг пират.Не се бях отказала от възможността онзи откачалник да бе пратил целия екипаж по петите ми.
Леко по леко се приближавах все повече и повече до непознатия.За момент се зачудих дали дирекно да го убия или първо да го поразпитам.Огледах го по-добре,не забелязах чертите на тялото му или на лицето му,не търсех това.Загледах го около кръста му...нямаше оръжие или поне аз не виждах.Най-вероятно беше второто.Ето сега как искам да имах барут!Няма значение,ситуацията е такава каквато е ...
И точно,когато бях почти убедена,че съм се промъкнала до него незабелязана,той се обърна и сграбчи китката ми.Лицето ми се изкриви в крива гримаска,но въпреки това не издадох нито стон.Погледнах го право в лицето и се канех да кажа нещо,но тогава забелязах самодоволната му усмивка.Какво им беше на мъжете с тези усмивка,направо ме изкарваха извън релси.Все едно казваха,че те са победили.
Този случай не беше такъв,или поне аз нямаше да му позволя да бъде.Може да ми бе хванал ръката,но това не означаваше,че е парирал цялото ми тяло.Ритнах го отстрани на коляното,достатъчно силно,че да загуби сила там за секунда може би.Достатъчно време за мен да дръпна крака му нагоре със моя собствен и той да се запознае от близо с земята.Въпреки че все още ми държеше ръката,успях да завъртя по някакъв начин китката си и да опра острието във врата му,като чувствах невероятна болка.Естествено заради всички тези действия нямаше как и аз да остана права,за това ми се наложи да падна на колене.Но все пак беше по добре от колкото да си прикован за земята с сабя до гърлото.
И това като че не беше достатъчно,а на лицето ми се изписа същата усмивка като на неговото до преди може би 15 секунди.
Дали беше от онези проклети измамници,с някои от които до сега се разправях?Може би капитанът им бе пратил поредният 'свиреп' пират,за да ме довърши ако онези подобия на хора се бяха издънили.Силно се надявах това да не бе случая,защото това означаваше,че екипажът ми е или мъртъв или пленен.Е,ако беше едно от тези,се молех да е първото.
Но не.Ако беше това ситуацията,целят вражески екипаж трябваше да ме търси.Значи този мъж,сигурно пират,иначе какво би правил на подобен остров,няма и напредстава,че из тези гори се разхождат пирати.Не,и тази теория отпада...или поне предположението ми за незнанието му.Сигурно,когато е слизал от кораба си или лодката си,или от каквото и да било е забелязал и другите кораби.Тогава защо беше слязал и защо беше дошъл във гората?Да не би да си търси белята?Но какви ги говоря всеки пират си търси белята...Но да е толкова смел,че да слезе на остров с два пиратски кораба?!
Не,не можеше да е това.Или поне мен силно ме съмняваше да е вторият вариант.Тогава,беше тръгнал да ме търси,но дори това да не беше случаят,нямах право на рискове.Беше заложен все пак животът ми.
Е,сега ще разберем,коя от двете тези е правилната.Прибрах пръстена обратно в джоба си и посегнах към шапката си,която чак сега забелязах беше до краката ми.Какво ѝ беше толкова важно на тази капела,че не я свалях?Прибрах по най-тихия начин косата си под шапката и извадих сабята си.За момент отделих поглед от движещата се фигура и погледнах към острието си и за малко да изругая.Мразех по него да има кръв,а червената течност буквално капеше от сабята.Поех дълбоко въздух и леко сърдито отново се съсредоточих върху фигурата.
Запристъпвах бавно към него като внимавах да не попадна в обсега на периферното му зрение.Освен за това трябваше да внимавам за сухите пръчки и листа под краката ми,за да не се издам с някой звук,както беше направил той.Като изключим това се оглеждах от време на време и за някой друг пират.Не се бях отказала от възможността онзи откачалник да бе пратил целия екипаж по петите ми.
Леко по леко се приближавах все повече и повече до непознатия.За момент се зачудих дали дирекно да го убия или първо да го поразпитам.Огледах го по-добре,не забелязах чертите на тялото му или на лицето му,не търсех това.Загледах го около кръста му...нямаше оръжие или поне аз не виждах.Най-вероятно беше второто.Ето сега как искам да имах барут!Няма значение,ситуацията е такава каквато е ...
И точно,когато бях почти убедена,че съм се промъкнала до него незабелязана,той се обърна и сграбчи китката ми.Лицето ми се изкриви в крива гримаска,но въпреки това не издадох нито стон.Погледнах го право в лицето и се канех да кажа нещо,но тогава забелязах самодоволната му усмивка.Какво им беше на мъжете с тези усмивка,направо ме изкарваха извън релси.Все едно казваха,че те са победили.
Този случай не беше такъв,или поне аз нямаше да му позволя да бъде.Може да ми бе хванал ръката,но това не означаваше,че е парирал цялото ми тяло.Ритнах го отстрани на коляното,достатъчно силно,че да загуби сила там за секунда може би.Достатъчно време за мен да дръпна крака му нагоре със моя собствен и той да се запознае от близо с земята.Въпреки че все още ми държеше ръката,успях да завъртя по някакъв начин китката си и да опра острието във врата му,като чувствах невероятна болка.Естествено заради всички тези действия нямаше как и аз да остана права,за това ми се наложи да падна на колене.Но все пак беше по добре от колкото да си прикован за земята с сабя до гърлото.
И това като че не беше достатъчно,а на лицето ми се изписа същата усмивка като на неговото до преди може би 15 секунди.
5 Re: Горите Нед Дек 12, 2010 7:54 am
????
Гост
Ако няколко дни или пък седмици по-късно Рикард би могъл да бъде изправен пред съда, той определено щеше да бъде принуден на признае, че си бе извадил грешни първоначални изводи за това момиче. Вярно, нямаше видими причини за такова необмислено и импулсивно действие от страна на аристрактските лордчета, които непрестанно се влачеха подире му, въобразявайки си, че могат да го хванат или пък дори поставят зад студените железни решетки на тесните си тъмници. Но както нашият герой многогократно се бе убеждавал на моменти техните дейстия определено можеха да спечелят състезание за липса на смисъл с главен противник неговите странни постъпки. А това, за хората, които можеха да кажат, че познават поне една миниятюрна частичка от него беше изключително много. Но нека се върнем към момичето, което както казахме Рикард отново бе подценил. Още едно доказателство, че въпреки поуката, която трябваше да си е взел само няколко часа по-рано днес, той продължаваше да се впуска с главата напред в какви ли не глупави приключения, ако това, което се разгираваше в мрачната гора на призрачния остров в този напрегнат момент можеше да се нарече така. Та той едва ли не се бе изсмял на бъдещата си противничка, само и само защото външният вид на слабия пол никога не вдъхващше особено голям респект.
Поредната му грешка. Някой, който бе наблюдавал от близо развитието на събията, заели една голяма част от днешната глава на безкрайната приказка, в която живееше Рикард, вероятно би казал, че момчето се опитваше да постави нов рекорд по провалени планове и необмислени дейстия за възможно най-кратко време. Или пък, че просто насилваше късмета си, който и без това не проявяваше много голямо желание да се появи и да му свърши някоя и друга услуга.
Да, за страничния наблюдател нещата наистина продължаваха да изглеждат все по-забани и дори интересни, а ситуацията - още по-абсурдна.
Та едва няколко секунди след толкова очевидния "триумф" над съперничката си, която на всичкото отгоре продължаваше да стои спокойно отсреща му и да позволява на погледа си да го пронизва толкова болезнено дълбоко, колената му се бяха свлекли на твърдата почва под краката му. А сабята, която му бе направила толкова добро впечатление преди малко, все още не помръдваше от ръката на непозната. Но този път една дребна подробност разваляше очертанията на прекрасната картина - острото като бръснач оръжие бе опряно плътно до гърлото му.
Да, за него, както и за всеки един нормален човек /той бе доста далеч от мисълта да се определя като такъв, но все пак.../ това определено означаваше само едно: ПРОБЛЕМ.
Но ето тук, точно навреме, малките мозъчни клетки в главата на Рикард, така сладко спали досега, решиха да се раздживат. След не особено дълго разискване на ситуацията и те стигнаха до единодушно решение: Нямаше смисъл. В нито едно от тези толкова добре планираните действия на непознатото момиче нямаше абсолютно никаква логика. Какво още чакаше тя? Комплименти за доброто изпълнение на номера? Рик силно се съмняваше, че тя възприемаше всичко това като цирк. Та ако искаше да го убива, за най-голяма радост на нашия герой, тя вече отдавна щеше да го е направила. Тази донякъде ободряваща мисъл сякаш вля нови сили в тялото на объркания пират.
"Това е най-глупавото нещо, което някога си правил", измрънка наум той. Да, да си говориш сам преди да извършиш най-опасното нещо, което някога си правил си беше плашещо и присъщо на хора с някакви психични отклонения. Кой знае, може би Рикард бе точно такъв...
Колкото и трудно да бе за него това, за няколко секудни той избута всички мисли, наъхлтали неканени в съзнанието му и се съсредоточи. Нямаше право на повече грешки. Едно движение, чието място не бе тук, можеше да му коства живота. А той бе прекалено млад да умира и знаеше това.
Бързо, не давайки време на един далечен глас, щепнещ предупреждения в ухото му, да го разколебае младежът се завъртя и направи движение, подобно на тези, които изпълняваха акробатите на цирковата площадка.
Неописуемо силна болка проряза някаква част от тялото му. Не можеше и нямаше време да определи точно коя. Усети кръвта, която на силни струйки запрепуска по гърдите му. Като че ли идваше от врата му... или пък от рамото.
С последния усилия, игнорирайки раната, която не се усмеляваше да погледне, той се хвърли върху момичето и изби сабята от ръцете й. Бе прекалено далеч... Едва ли някой от двама им щеше да намери време да я върне.
Време бе всичко това да приключи.
- Стига... - сериозно заяви той, а очите му, от яркозелени изведнъж станаха почти черни. - Какво целиш? - побърза да зададе въпроса си преди противничката му да се бе окопитила и отново да го бе нападнала.
- Признавам, подцених те. - след тези думи нашият герой се просна отново на земята, от която толкова скоро бе успял да се отдели. Раната бе прекалено дълбока. Нямаше да издържи дълго.
Поредната му грешка. Някой, който бе наблюдавал от близо развитието на събията, заели една голяма част от днешната глава на безкрайната приказка, в която живееше Рикард, вероятно би казал, че момчето се опитваше да постави нов рекорд по провалени планове и необмислени дейстия за възможно най-кратко време. Или пък, че просто насилваше късмета си, който и без това не проявяваше много голямо желание да се появи и да му свърши някоя и друга услуга.
Да, за страничния наблюдател нещата наистина продължаваха да изглеждат все по-забани и дори интересни, а ситуацията - още по-абсурдна.
Та едва няколко секунди след толкова очевидния "триумф" над съперничката си, която на всичкото отгоре продължаваше да стои спокойно отсреща му и да позволява на погледа си да го пронизва толкова болезнено дълбоко, колената му се бяха свлекли на твърдата почва под краката му. А сабята, която му бе направила толкова добро впечатление преди малко, все още не помръдваше от ръката на непозната. Но този път една дребна подробност разваляше очертанията на прекрасната картина - острото като бръснач оръжие бе опряно плътно до гърлото му.
Да, за него, както и за всеки един нормален човек /той бе доста далеч от мисълта да се определя като такъв, но все пак.../ това определено означаваше само едно: ПРОБЛЕМ.
Но ето тук, точно навреме, малките мозъчни клетки в главата на Рикард, така сладко спали досега, решиха да се раздживат. След не особено дълго разискване на ситуацията и те стигнаха до единодушно решение: Нямаше смисъл. В нито едно от тези толкова добре планираните действия на непознатото момиче нямаше абсолютно никаква логика. Какво още чакаше тя? Комплименти за доброто изпълнение на номера? Рик силно се съмняваше, че тя възприемаше всичко това като цирк. Та ако искаше да го убива, за най-голяма радост на нашия герой, тя вече отдавна щеше да го е направила. Тази донякъде ободряваща мисъл сякаш вля нови сили в тялото на объркания пират.
"Това е най-глупавото нещо, което някога си правил", измрънка наум той. Да, да си говориш сам преди да извършиш най-опасното нещо, което някога си правил си беше плашещо и присъщо на хора с някакви психични отклонения. Кой знае, може би Рикард бе точно такъв...
Колкото и трудно да бе за него това, за няколко секудни той избута всички мисли, наъхлтали неканени в съзнанието му и се съсредоточи. Нямаше право на повече грешки. Едно движение, чието място не бе тук, можеше да му коства живота. А той бе прекалено млад да умира и знаеше това.
Бързо, не давайки време на един далечен глас, щепнещ предупреждения в ухото му, да го разколебае младежът се завъртя и направи движение, подобно на тези, които изпълняваха акробатите на цирковата площадка.
Неописуемо силна болка проряза някаква част от тялото му. Не можеше и нямаше време да определи точно коя. Усети кръвта, която на силни струйки запрепуска по гърдите му. Като че ли идваше от врата му... или пък от рамото.
С последния усилия, игнорирайки раната, която не се усмеляваше да погледне, той се хвърли върху момичето и изби сабята от ръцете й. Бе прекалено далеч... Едва ли някой от двама им щеше да намери време да я върне.
Време бе всичко това да приключи.
- Стига... - сериозно заяви той, а очите му, от яркозелени изведнъж станаха почти черни. - Какво целиш? - побърза да зададе въпроса си преди противничката му да се бе окопитила и отново да го бе нападнала.
- Признавам, подцених те. - след тези думи нашият герой се просна отново на земята, от която толкова скоро бе успял да се отдели. Раната бе прекалено дълбока. Нямаше да издържи дълго.
6 Re: Горите Нед Дек 12, 2010 8:29 am
Jenny Flint
Продължавах да го наблюдавам,за да видя каква ще му е реакцията и в същото време се чудех дали просто да не му прережа гърлото.Но все пак и в мен имаше малка изкра,която ми казваше какво е правилно и какво не.А убиването на човек,който дори не знам дали е тръгнал след мен,ми се струваше като не точното решение.
И точно,когато мислех да махна острието от врата му,мъжът направи възможно най-тъпото нещо,което някога съм виждала.Той се надигна,с цялата смелост,която само луд човек може да има и естествено това доведе до срязване на гърлото.И всичко това за какво?!Само,за да докаже,че може да се измъкне от тази ситуация.Този пират определено беше побъркан.
Преди да осъзная действията му,той успя по някакъв начин на преобърне ситуацията,така че сега аз бях прикована за земята,а той бе над мен.Раната му бе достатъчно дълбока,че няколко капки кръв да паднат на мен.Трябваше да си призная,че ме хвана неподготвена и в момента гледах като ударена.Хубаво бе,че сабята бе отскочила някъде надалеч,когато я изби отръката ми.В протвен случай в психичното ми състояни в момента,вече можех да съм мъртва.
-Стига...-Каза той и имах чувството,че цвета на очите му се промени.-Какво целиш?
Ама той сериозно ли задаваше този въпрос?!Още няколко къпки капнаха по дрехите ми.Аз целях просто да не ме убият.А той беше този,който ми хвана ръката по много нелюбезен начин.След секунда или две,вече можех отново да мисля нормално.Явно той не беше този,за когото го взех.Явно не искаше да ме убие,но досега само с такива си имах работа...е поне днес.
-Признавам,подцених те.-Съмнявах се,че ще чуя тези думи от друг пират,но явно всичко е възможно.Той се прекърколи и отново легна на земята,а аз седнах като го погледнах.
-Следващия път обмисляй действията си.-Вече не бях на тема убиване или поне не към него.Той май искаше да си го причини сам.Погледнах към него и за малко да не извикам.
Мажът пред мен губеше доста кръв и при това бързо.Бе направил раната доста дълбока.И в първия момент имах чувството,че ще припадна.Не бе като да прерязвам кърло за пръв път или да гледам как някой има огромна рана...но тук нещо не ми харесваше.По някаква причина се чувствах виновна.Защо?!
-По дяволите!!!-Почти изписках и се изправих като се затичах обратно към реката,като докато тичах скъсах парче плат от ризата си,която след раздирането ѝ остана достатъчно дълга колкото да стигне до средата на корема ми.
Когато сигнах до водата намокрих парчето плат и по най-бързия начин се върнах при паненя.Защо му помагах?!Просто,не исках да умре по моя вина,след като не е искал да ме убие.Щом се върнах до него,клекнах и започнах да почиствам раната.Не че знаех как да третирам такива рани и единственото,което ми хрумна в момента беше това.
-По дяволите...по дяволите...по дяволите.-Си мънках под носа,докато попивах кръвта.Не след дълго кръвта спря да блика от гърлото му,но все още беше доста зле.-Знаеш ли как да спра кръвта?!-Почти извиках като го погледнах в очите,но само за секунда преди отново да се върна към раната.Изражението ми не беше едно от най-надежните.Бях сигурна,че в момента на него е изписан ужас,който скоро не е бил на него.
И точно,когато мислех да махна острието от врата му,мъжът направи възможно най-тъпото нещо,което някога съм виждала.Той се надигна,с цялата смелост,която само луд човек може да има и естествено това доведе до срязване на гърлото.И всичко това за какво?!Само,за да докаже,че може да се измъкне от тази ситуация.Този пират определено беше побъркан.
Преди да осъзная действията му,той успя по някакъв начин на преобърне ситуацията,така че сега аз бях прикована за земята,а той бе над мен.Раната му бе достатъчно дълбока,че няколко капки кръв да паднат на мен.Трябваше да си призная,че ме хвана неподготвена и в момента гледах като ударена.Хубаво бе,че сабята бе отскочила някъде надалеч,когато я изби отръката ми.В протвен случай в психичното ми състояни в момента,вече можех да съм мъртва.
-Стига...-Каза той и имах чувството,че цвета на очите му се промени.-Какво целиш?
Ама той сериозно ли задаваше този въпрос?!Още няколко къпки капнаха по дрехите ми.Аз целях просто да не ме убият.А той беше този,който ми хвана ръката по много нелюбезен начин.След секунда или две,вече можех отново да мисля нормално.Явно той не беше този,за когото го взех.Явно не искаше да ме убие,но досега само с такива си имах работа...е поне днес.
-Признавам,подцених те.-Съмнявах се,че ще чуя тези думи от друг пират,но явно всичко е възможно.Той се прекърколи и отново легна на земята,а аз седнах като го погледнах.
-Следващия път обмисляй действията си.-Вече не бях на тема убиване или поне не към него.Той май искаше да си го причини сам.Погледнах към него и за малко да не извикам.
Мажът пред мен губеше доста кръв и при това бързо.Бе направил раната доста дълбока.И в първия момент имах чувството,че ще припадна.Не бе като да прерязвам кърло за пръв път или да гледам как някой има огромна рана...но тук нещо не ми харесваше.По някаква причина се чувствах виновна.Защо?!
-По дяволите!!!-Почти изписках и се изправих като се затичах обратно към реката,като докато тичах скъсах парче плат от ризата си,която след раздирането ѝ остана достатъчно дълга колкото да стигне до средата на корема ми.
Когато сигнах до водата намокрих парчето плат и по най-бързия начин се върнах при паненя.Защо му помагах?!Просто,не исках да умре по моя вина,след като не е искал да ме убие.Щом се върнах до него,клекнах и започнах да почиствам раната.Не че знаех как да третирам такива рани и единственото,което ми хрумна в момента беше това.
-По дяволите...по дяволите...по дяволите.-Си мънках под носа,докато попивах кръвта.Не след дълго кръвта спря да блика от гърлото му,но все още беше доста зле.-Знаеш ли как да спра кръвта?!-Почти извиках като го погледнах в очите,но само за секунда преди отново да се върна към раната.Изражението ми не беше едно от най-надежните.Бях сигурна,че в момента на него е изписан ужас,който скоро не е бил на него.
7 Re: Горите Пон Дек 13, 2010 7:36 am
????
Гост
Скуката определено беше нещото, което, ако си дадеше малко повече зор, можеше да причини по-големи поражения на подозрителното съдрържание на черепната кутия на хората с и без това леко разклатена психика. Да, точно така, хората като нашият любим герой Рикард. И не, в момента изобщо не можеше да се каже, че точно този "малък" вредител е нещото, което притесняваше рошавият светлокоско. Неочакваната за него рекация на все още непознатото момиче /може би нямаше да е зле по някое време да се поинтересува от името й/ го бе върнала към моментите, в които това нахално същество, споменато само преди малко, успяваше да се просмуче не само през замъглените стъкла на каютата му, а и през здравата преграда на съзнанието му. В такива случаи, които напоследък като че ли прекалено често го удостояваха с присъствието си, Рикард обсъждаше с единствения разумен събеседник наоколо /самият той, разбира се/ важни за оцеляването на човечеството проблеми като този откъде идваше цялата злоба на хората или пък тяхната постоянна изнервеност. Ето, че си дойдохме на думата. Точно нервните дейстия на момичето, което само до преди минути спокойно можеше да нарече своя враг номер едно за момента, бяха провокирали мислите му да се върнат толкова назад. Откъде идваше всичко това? Понякога се чудеше дали в различните по размер мозъци на отделните личности не си живееха съвсем случайно няколко малки балнчета, пълни с... Е, още не бе стигнал до времето, в което отговорът на този въпрос щеше да го събуди посред нещо и той очарован да запише на поредния лист, който скоро щеше да се озове в кошчето, поредното си прозрение. Та според неговата завидно умна идея, тези балончета растяха, а с растежа си докарваха все повече грижи на невинните им собственици. Естествено и те не притежаваха способността да живеят вечно. Идваше денят, в който дребните обитатели, вечe ядосвали достатъчно господарите си, решаваха, че е подходящото време да сложат край на съществуването си, като просто... се пукнат. И ако тази негова теория беше поне малко вярна /а той наистина имаше основателни причини да мисли, че е така/ можеше да се закълне, че в момента в главата на непознатата лейди се бе случило точно това. Откъде иначе щеше да идва цялата тази паника? Вярно, присъствието на огромната, неспирно кървяща рана, водеща началото си от врата му и продължаваща до рамото му си беше смущаващо. Но какъв бе нашият пират за нея? Просто поредният, опитал се да направи на изключително велик, в следсвие на което здравата си бе изпатил? Единствено и само следващият й нападател за деня, с нищо по-добър от другите, на които бе видяла сметката вероятно не преди повече от час.
Беше глупаво. Да, много, много глупаво. Но единственото, което му се искаше в момента бе да се изправи и без да се замисля за последсвията /точно както винаги бе правил/, да успокои помощничката си /хладнокръвният пират срещу него вече се бе превърнал в такъв/ и да замине, забравяйки за цялата тази нелепа случка. За какъв се мислеше? Недосегаем? Непобедим? Е, би трябвало да бъде наясно, че все още нито едно от определенията не можеше да се прикрепи към името му и да остане там като символ на най-добрите му качества.
Край, каза си той. Внимателно избута окървавените пръсти на момичето от рамото, стараейки се да не изглежда така сякаш прекалено голяма му гордост отново се бе изкачила най-отгоре на почетната стълбичка и доволна от победата бе нетърпелива да си получи своето. За секудни заслепяващта болка едва не го накара да забрави напълно къде се намираше и какво по дяволите се случваше с него. Той изруга тихо на някакъв непознат език, надявайки се остроя слух на непознатата да не бе засекъл тези му думи. Всъщност, за него бе познат и дори най-вероятно по някакъв необясним начин... роден. По простата причина, че помнеше или поне си представяше, че го прави една съвсем дребна част от миналото си, той не знаеше какъв е. А поради ограничените му контакти с другите, по-далечни и не толкова интересни части на света не можеше да определи какъв бе езикът. Единственото, с което бе напълно наясно беше, че го говореше. И до доста добре, доколкото бе в състояние да прецени. Но това бе просто поредната от много загадки в живота, дебнещи зад всеки ъгъл, покрай който минаваше... чакащи най-подходящия момент за бляскавата си поява.
Очевидно преценил, че това бе следващият проблем, който не заслужаваше толкова много от безценното му внимание Рикард положи всички усилия, които успя да измъкне от себе си и притискайки малкото напоено с онази ужасна червена течност парченце плат към рамото си и се изправи. Докато с цялата възможна сериозност обмисляше следващите си думи, погледът му изведнъж бе прикован от нещо мъничко, отркояващо се толкова ясно върху кръвта, покрила и земята. Нещо изключително познато и в същото време толкова странно и неразбираемо за и без това затормозения му мозък. Никога през живота си не бе виждал подобен пръстен. Което не пречеше да се чувства така сякаш го бе носил през целия си живот и току-що бе осъзнал за него. "Съвземи се, болката замъглява разсъдъка ти", измърмори отново онзи тих, досаден глас в главата му...
Беше глупаво. Да, много, много глупаво. Но единственото, което му се искаше в момента бе да се изправи и без да се замисля за последсвията /точно както винаги бе правил/, да успокои помощничката си /хладнокръвният пират срещу него вече се бе превърнал в такъв/ и да замине, забравяйки за цялата тази нелепа случка. За какъв се мислеше? Недосегаем? Непобедим? Е, би трябвало да бъде наясно, че все още нито едно от определенията не можеше да се прикрепи към името му и да остане там като символ на най-добрите му качества.
Край, каза си той. Внимателно избута окървавените пръсти на момичето от рамото, стараейки се да не изглежда така сякаш прекалено голяма му гордост отново се бе изкачила най-отгоре на почетната стълбичка и доволна от победата бе нетърпелива да си получи своето. За секудни заслепяващта болка едва не го накара да забрави напълно къде се намираше и какво по дяволите се случваше с него. Той изруга тихо на някакъв непознат език, надявайки се остроя слух на непознатата да не бе засекъл тези му думи. Всъщност, за него бе познат и дори най-вероятно по някакъв необясним начин... роден. По простата причина, че помнеше или поне си представяше, че го прави една съвсем дребна част от миналото си, той не знаеше какъв е. А поради ограничените му контакти с другите, по-далечни и не толкова интересни части на света не можеше да определи какъв бе езикът. Единственото, с което бе напълно наясно беше, че го говореше. И до доста добре, доколкото бе в състояние да прецени. Но това бе просто поредната от много загадки в живота, дебнещи зад всеки ъгъл, покрай който минаваше... чакащи най-подходящия момент за бляскавата си поява.
Очевидно преценил, че това бе следващият проблем, който не заслужаваше толкова много от безценното му внимание Рикард положи всички усилия, които успя да измъкне от себе си и притискайки малкото напоено с онази ужасна червена течност парченце плат към рамото си и се изправи. Докато с цялата възможна сериозност обмисляше следващите си думи, погледът му изведнъж бе прикован от нещо мъничко, отркояващо се толкова ясно върху кръвта, покрила и земята. Нещо изключително познато и в същото време толкова странно и неразбираемо за и без това затормозения му мозък. Никога през живота си не бе виждал подобен пръстен. Което не пречеше да се чувства така сякаш го бе носил през целия си живот и току-що бе осъзнал за него. "Съвземи се, болката замъглява разсъдъка ти", измърмори отново онзи тих, досаден глас в главата му...
8 Re: Горите Пон Дек 13, 2010 8:33 am
Jenny Flint
Докато аз се паникьосвах,един бог знае защо,мъжът с рана като от подивяло животно на врата,изглеждаше така все едно въобще не се интересува от положението си.И въпреки това аз бях твърдо решена да не му позволя да умре.Е,поне не сега.Определено не исках да стана позната като убийцата на невинни пирати.(Въобще имаше ли такива пирати?!)
Както и да е...Такива ми бяха намеренията,докато той не избута пръстите ми,които бяха като напоени от кравта му.Ама той май наистина искаше да умре,заради собствената си малоумна постъпка.Щом това му беше желанието,аз нямаше да му преча.Не и след като отказваше помощта ми,която и аз не знам защо му предлагах.
Той тръгна да се изправя и въпреки всичките му усилия да не покаже болката,която изпитваше,тя се изписваше прекрасно на лицето му.А и няколкото думи,който му се изплъзнаха,потвърдиха тези мой мисли.И въпреки,че не ги разбирах,ми бе повече от ясно,че не са едни от най-милите.Е,щом искаше да си чупи главата,няма да съм аз,тази която ще го спасява.
Докато той все още се изправяше с доста бавна скорост аз погледнах към ръцете си и направих крива гримаска,когато видях всичката кръв по тях.Издадах лек звук на отвращение и по навик избърсах ръцете си от ризата си.Не беше нещо,което една 'дама' би направила,но аз май вече направих доста ясно,че не бях едно от онези момичета,които носят коприна 2 пъти по-тежка от самите тях и натруфени до...чесно казано и аз не знам докъде можеха да стигнат с всички тези мазила и тем подобни.
И въпреки,че не мислех отново да му помагам,погледа ми падна отново на него и го гледах как се мъчи.Наистина ли беше толкова горд,че не можеше да прие помощ,дори и от човека,заради който имаше тази рана или поне от части.Е ако стигнеше до плажа,щеше да е перфектно,но естествено,до там вече щеше да е припаднал заради загубата на кръв.
Погледа ми го обхождаше или по-точно обхождаше побелялото му лице,врата му и рамото му,които бяха покрити със собствената му кръв,въпреки отчаяните му опити да я попие с плата от ризата ми.Докато за пореден път минах лицето му с очи,забелязах,че погледа му е прикован за земята.Какво можеше да е толкова интересно,че го спря от иначе 'забързания' му опит да си тръгне?!
Любопитството ми надделя и проследих погледа му до земята.След това ми отне само няколко мига да огледам и да осъзная предмета заковал вниманието му.Ръцете ми се стрелнаха по джобовете ми,като ги пребъркаха по най-бързия и доста груб начин.Но нещото,за което бях дошла на този проклет остров и бях попаднала в онази безумна засада.Да не говорим и за ситуацията,в която бях в момента...Пръстенът на баща ми с череп на плочката му,липсваше от мястото,на което го бях оставила.Това бе предмета,който бе заинтригувам пирата пред мен.Дане би той,както и много други,да беше пленен от красотата му.
Без да се замислям протегнах ръка и грабнах пръстена,като този път не рискувах да го прибирам в джоба си,а го задържах в ръката си.Не разбирах какво му беше толкова пленяващо на този пръстен.Единствената причина,поради която бях минала през толкова неприятности,за да си го върна,бе че баща ми ми го беше завещал...Е,това бе преди да го убия...Но все пак.
Сега вече,когато 'черепчето' беше при мен погледнах отново към пирата и повдигнах леко вежда.Чесно казано исках да разбера какво точно го бе заинтригувало толкова много.
Както и да е...Такива ми бяха намеренията,докато той не избута пръстите ми,които бяха като напоени от кравта му.Ама той май наистина искаше да умре,заради собствената си малоумна постъпка.Щом това му беше желанието,аз нямаше да му преча.Не и след като отказваше помощта ми,която и аз не знам защо му предлагах.
Той тръгна да се изправя и въпреки всичките му усилия да не покаже болката,която изпитваше,тя се изписваше прекрасно на лицето му.А и няколкото думи,който му се изплъзнаха,потвърдиха тези мой мисли.И въпреки,че не ги разбирах,ми бе повече от ясно,че не са едни от най-милите.Е,щом искаше да си чупи главата,няма да съм аз,тази която ще го спасява.
Докато той все още се изправяше с доста бавна скорост аз погледнах към ръцете си и направих крива гримаска,когато видях всичката кръв по тях.Издадах лек звук на отвращение и по навик избърсах ръцете си от ризата си.Не беше нещо,което една 'дама' би направила,но аз май вече направих доста ясно,че не бях едно от онези момичета,които носят коприна 2 пъти по-тежка от самите тях и натруфени до...чесно казано и аз не знам докъде можеха да стигнат с всички тези мазила и тем подобни.
И въпреки,че не мислех отново да му помагам,погледа ми падна отново на него и го гледах как се мъчи.Наистина ли беше толкова горд,че не можеше да прие помощ,дори и от човека,заради който имаше тази рана или поне от части.Е ако стигнеше до плажа,щеше да е перфектно,но естествено,до там вече щеше да е припаднал заради загубата на кръв.
Погледа ми го обхождаше или по-точно обхождаше побелялото му лице,врата му и рамото му,които бяха покрити със собствената му кръв,въпреки отчаяните му опити да я попие с плата от ризата ми.Докато за пореден път минах лицето му с очи,забелязах,че погледа му е прикован за земята.Какво можеше да е толкова интересно,че го спря от иначе 'забързания' му опит да си тръгне?!
Любопитството ми надделя и проследих погледа му до земята.След това ми отне само няколко мига да огледам и да осъзная предмета заковал вниманието му.Ръцете ми се стрелнаха по джобовете ми,като ги пребъркаха по най-бързия и доста груб начин.Но нещото,за което бях дошла на този проклет остров и бях попаднала в онази безумна засада.Да не говорим и за ситуацията,в която бях в момента...Пръстенът на баща ми с череп на плочката му,липсваше от мястото,на което го бях оставила.Това бе предмета,който бе заинтригувам пирата пред мен.Дане би той,както и много други,да беше пленен от красотата му.
Без да се замислям протегнах ръка и грабнах пръстена,като този път не рискувах да го прибирам в джоба си,а го задържах в ръката си.Не разбирах какво му беше толкова пленяващо на този пръстен.Единствената причина,поради която бях минала през толкова неприятности,за да си го върна,бе че баща ми ми го беше завещал...Е,това бе преди да го убия...Но все пак.
Сега вече,когато 'черепчето' беше при мен погледнах отново към пирата и повдигнах леко вежда.Чесно казано исках да разбера какво точно го бе заинтригувало толкова много.
9 Re: Горите Сря Дек 15, 2010 7:49 am
????
Гост
Интересно...
Да, от огромния набор определения във всеки от двата езика, които нашият герой претендираше, че владее сравнително добре, той успяваше да намери само едно-едничко, пасващо на ситуацията... Доста странно за неговата особа в интерес на истината. Едно от малкото неща, които му се отдаваха без многочасови уморителни тренировки бе говоренето. Говоренето на глупости, ако трябваше да съвсем точни. Но като че ли тази дребна подробност не бе от чак толкова голямо значение точно в момента. А сега краката му просто стояха като приковани за твърдата, напоена с кръв земя. Грозна гледка... Големите му, придобили поредния различен цвят очи, нервно прескачаха от ръката на момичето, където съвсем кротко и спокойно стоеше въпросният пръстен до раната, която сякаш бе започнала отново да се разширява. Това не е нормално нали? Една рана би трябвало да зараства... Дори и рана като тази.
Какво по дяволите се случваше?
Толкова много въпроси... а на хоризонта не се показваха никакви отговори. Дали още не бяха присtигнали или просто нямаха ни най-малко намерение да идват?
Защо винаги трудностите решаваха да изсочат от някакво непознато за никой нормален човек място, да сложат голямата клоунска маска на лицето си, червеният нос и смахнатите дрехи, привличайки цялото внимание към себе си. И защо Рикард не бе способен да ги пренебрегне? Както като малък бе правел с досадните циркови артисти, мислейки си, че всички трябва да им ръкопляскат, само защото могат да накар малката рошава маймунка с неизвестна порода да скача по главите на публиката, грижливо разваляйки прическите на всички онези дами, чието приготовление вероятно им бе отнело поне час и половина. Та, и проблемите правеха по същия начин. Кой знае какви същества се криеха зад всички шеги на съдбата, на които Рикард толкова често ставаше жертва?
Ех, само ако нашият герой можеше да се постави в позицията на всевиждащия разказвач от приказките и да чуе отстрани собствените си мисли... Резултатът вероятно никак нямаше да му се понрави. Да, жалко, че не можеше да получи една по-различна и не толкова приятна представа за себе си.
О, по дяволите!
На фона на всички тези смислени въпроси в главата на ранения пират ярко се открояваше един. Защо /за кой ли път?!/ бе изрекъл всичко това на глас?! Е, ако той не можеше да прецени действията си, наблюдавайки напълно неестественото си държание отстрани, то момичето, чието име още не бе имал честта да научи, току-що бе получило тази прекрасна възможност.
Ако досега си бе мислил, че по-зле не можеше да стане, то определено това, което се бе случило му доказваше точно обратното.
Е, като се замислим, той никога не се бе интересувал кой знае колко много от незначителното мнение на хора, които най-вероятно нямаше да има късмета да види отново? По тази неоспорима логика би трябвало и да не се притеснява от мислите, които вероятно минаваха в главата на незпознатата в този трагичен или по-скоро комичен момент.
И ето, че точно в най-неподходящото време смехът реши да почука на вратата на Рикард. Не, той не трябваше да му отваря... За жалост много рядко мислите на момчето съвпадаха с действията му. По простата причина, че те се появяваха след това. Той вече бе завъртял ключа, а смехът, без излишни церемонии и официалности, се бе промъкнал вътре.
Това беше. Едва ли нещо по-абсурдно можеше да се случи...
П.С: Ужас, много кратък се получи поста, изложих се.. xD
Да, от огромния набор определения във всеки от двата езика, които нашият герой претендираше, че владее сравнително добре, той успяваше да намери само едно-едничко, пасващо на ситуацията... Доста странно за неговата особа в интерес на истината. Едно от малкото неща, които му се отдаваха без многочасови уморителни тренировки бе говоренето. Говоренето на глупости, ако трябваше да съвсем точни. Но като че ли тази дребна подробност не бе от чак толкова голямо значение точно в момента. А сега краката му просто стояха като приковани за твърдата, напоена с кръв земя. Грозна гледка... Големите му, придобили поредния различен цвят очи, нервно прескачаха от ръката на момичето, където съвсем кротко и спокойно стоеше въпросният пръстен до раната, която сякаш бе започнала отново да се разширява. Това не е нормално нали? Една рана би трябвало да зараства... Дори и рана като тази.
Какво по дяволите се случваше?
Толкова много въпроси... а на хоризонта не се показваха никакви отговори. Дали още не бяха присtигнали или просто нямаха ни най-малко намерение да идват?
Защо винаги трудностите решаваха да изсочат от някакво непознато за никой нормален човек място, да сложат голямата клоунска маска на лицето си, червеният нос и смахнатите дрехи, привличайки цялото внимание към себе си. И защо Рикард не бе способен да ги пренебрегне? Както като малък бе правел с досадните циркови артисти, мислейки си, че всички трябва да им ръкопляскат, само защото могат да накар малката рошава маймунка с неизвестна порода да скача по главите на публиката, грижливо разваляйки прическите на всички онези дами, чието приготовление вероятно им бе отнело поне час и половина. Та, и проблемите правеха по същия начин. Кой знае какви същества се криеха зад всички шеги на съдбата, на които Рикард толкова често ставаше жертва?
Ех, само ако нашият герой можеше да се постави в позицията на всевиждащия разказвач от приказките и да чуе отстрани собствените си мисли... Резултатът вероятно никак нямаше да му се понрави. Да, жалко, че не можеше да получи една по-различна и не толкова приятна представа за себе си.
О, по дяволите!
На фона на всички тези смислени въпроси в главата на ранения пират ярко се открояваше един. Защо /за кой ли път?!/ бе изрекъл всичко това на глас?! Е, ако той не можеше да прецени действията си, наблюдавайки напълно неестественото си държание отстрани, то момичето, чието име още не бе имал честта да научи, току-що бе получило тази прекрасна възможност.
Ако досега си бе мислил, че по-зле не можеше да стане, то определено това, което се бе случило му доказваше точно обратното.
Е, като се замислим, той никога не се бе интересувал кой знае колко много от незначителното мнение на хора, които най-вероятно нямаше да има късмета да види отново? По тази неоспорима логика би трябвало и да не се притеснява от мислите, които вероятно минаваха в главата на незпознатата в този трагичен или по-скоро комичен момент.
И ето, че точно в най-неподходящото време смехът реши да почука на вратата на Рикард. Не, той не трябваше да му отваря... За жалост много рядко мислите на момчето съвпадаха с действията му. По простата причина, че те се появяваха след това. Той вече бе завъртял ключа, а смехът, без излишни церемонии и официалности, се бе промъкнал вътре.
Това беше. Едва ли нещо по-абсурдно можеше да се случи...
П.С: Ужас, много кратък се получи поста, изложих се.. xD
10 Re: Горите Чет Дек 16, 2010 3:56 am
Jenny Flint
Набюдавах мъжът пред мен и все повече и повече се замислях какво му има на този човек?!Погледа му прескачаше от ръката ми с пръстена та до раната му.Не можеше да прецени,кое е по важно или?Дори в този момент погледа ми да не показваше колко всъщност ме е очудил този пират,то когато започна да говори имах чувството,че челюста ми ще удари земята.Та той да не бе някакъв фолософ?Толкова много въпроси и за какво?!За една не толкова нормална ситуация.
Докато го слушах по едно време ме изби на смях.Никога не бях обичала,а и все още пробължавам да не обичам да си слагам 'маска' на лицето и то да стой каменно.Предпочитах да показвам емоциите си въпреки неприятностите и странните погледи,който си навличах благодарение на това.
-Мислиш прекалено много.-Казах,все още с усмивка на лицето и погледнах към него.Протегнах ръка и с показалеца си,на който като от никъде се бе появил по-рано споменатия пръстен,и посочих към гърлото на непознатия.-За сега трябва да се притесняваш само за раната,която продължава да кърви.
Въпреки веселбата,която той туко що ми бе предоставил,всичко това отново изчезна в очудено изражение породено от неговият изблик на смях.Май постоянно си сменяхме ролите с него,от хващането на ръката ми та до този безумен момент.
В точно онази секунда през главата ми минаваха мисли и въпроси като например,дали пиратът пред мен наистина е с всичкия си ъкъл или моретата са погубили част от него.Е,ако това бе в онази секунда,то в седващата замръзнах на място и се заслушах за момент във всичко заобикалящо ни,като изключим смеха на мъжа.Видях лекото помръдване на листата на някакво растение.И за съжаление,движението не бе предизвикано от вятъра.Не след дълго се чу и чупенето на съчки...Е едно бе сигурно.Не бяхме сами...
Съмнявах се да беше и някой пират,защото хищникът(и в случая наистина бе хищник,защото ние бяхме плячката) обикаляше на определено растояние от нас,като се възползваше от невидомостта,която растенията му предлагаха.
Скочих на крака и застанах до пирата с все още доста зле кървяща рана,като поставих ръката си на устата му,за да спра смеха му.Внимавах да съм доста тиха,защото нямах и ни най-малка представа както има срещу нас.
-Шшш.-Казах тихо като махнах ръката си от него и поставих пръста си пред устните си.
За момент се замислих какво можехме да направим.Не че изборът беше особено голям.Той беше с огромна рана и дори да почнехме да тичаме,той нямаше да стигне особено далеч.Но ако аз се пробвам да избягам...може и да се получи.
Друг въпрос-Какво бе накарало това животно да се довлече до тук?!Глад?Най-вероятно.Но тогава,заради движението и шумотевицата или кръвта?Сигурно и двете...Както и да е,сега не е момента за това.
Както погледа ми кръжеше около пространството,около нас и наблюдавах всяко помръдване на листенцета,така изведнъж стигна до сабята ми.Беше прекалено далеч,за да я взема без да привлека внимание.
-По дяволите....-Промърморих и се огледах за пореден път.
Накрая очите ми се спряха върху парцала напоен с кръв в ръцете на светлокосия пират.Щеше да свърши работа...поне за момент.Но на мен и толкова ми трябваше.Взех парцала от него и го смачках в собствената си ръка.
-Стой тук и не мърдай!-Прошепнах,но си прозвоча като заповед.
Поех дълбоко въздух,като знам колко ми беше налудничав плана,това можеше да ми един от последните пъти,в които вдишвам така.Видях с периферното си зрение движение в дясно от мен.Точно там ми трябваше!Издишах въздуха,който бях поела и с последен поглед към пирата се затичах с всичка сила към рекичката,която преди по-малко от час бях посетила.
Дърветата и храстите се променяха покрай мен и за част от секундата не чувах нищо покрай мен,а тичах с всичка сила.Помислилх си,че планът ми не е проработил...Беше много вероятно.Но само няколко крачки по късно слухът ми се оправи и осъзнах,че животното,което така старателно ни дебнеше преди секунди,сега е по петите ми.Това ме накара само да тичам още по-бързо.Умората от всичко случило се днес обаче си каза думата и усетих как скоростта ми намалява.
Хубавото бе,че вече бях до рекичката.Прекосих я,колкото се може по-бързно,но въпреки това вече се бях забавила доста и усещах дъха на преследвача ми във врата ми.Стигнах до труповете на по ранните ми противници.Боже,какво му ставаше на този ден?!Да не бях белязана по някакъв начин днес...?!Както и да е прескочих шишкото и вече стигах хърбавия,който бе подгизнал от кръв.
Крачка,крачка и скок...Но приземяването ми не беше на крака.Не,по-скоро по корем.Усетих болка в прасеца на крака си и се досетих,че нещото,което ме преследваше ме е хванало.Паднах точно върху пиратът опитал се да ме убие по-рано.Бързо се претърколих от него,като имах чувството,че в лицето съм бяла като платно.Въздух не ми достигаше,а и самото ми дишане секна в очакбане на това,да видя какво всъщност щеше да ме довърши.
Очите ми бързо намериха,натрапника,който ме гледаше с котешките си,студено зелени и като бездънни ями очи.Опашката му се въртеше на всички страни,показвайки лекото му недоволство,а езика,с който в момента се облизваше,и по този начин показа белите си и остри като бръзнач зъби,показваше всъщност радостта му от това,че най-после ще получи вечерята си.
Имах чувството,че сърцето ми спря при гледката на този тигър.
Въпреки,че знаех,че това вероятно са ми последните мигове,не можех да откъсна очи от красотата му.Той продължаваше да ме гледа с ужасяващите си очи,които ме плашеха,но в същото време не можех да отделя поглед от тях.Хайде де,да се свършва по-бързо.Но животното само изръмжа леко и се обърна към пирата,върху който бях паднала.След една секунда оглед,той се наведе и започна да разкъсва месото и да се храни.
И какво правех аз?!Седях като ударена и не можех нито да погледна настрани,нито да се помръдна,колкото и да се молех да го направя...
Докато го слушах по едно време ме изби на смях.Никога не бях обичала,а и все още пробължавам да не обичам да си слагам 'маска' на лицето и то да стой каменно.Предпочитах да показвам емоциите си въпреки неприятностите и странните погледи,който си навличах благодарение на това.
-Мислиш прекалено много.-Казах,все още с усмивка на лицето и погледнах към него.Протегнах ръка и с показалеца си,на който като от никъде се бе появил по-рано споменатия пръстен,и посочих към гърлото на непознатия.-За сега трябва да се притесняваш само за раната,която продължава да кърви.
Въпреки веселбата,която той туко що ми бе предоставил,всичко това отново изчезна в очудено изражение породено от неговият изблик на смях.Май постоянно си сменяхме ролите с него,от хващането на ръката ми та до този безумен момент.
В точно онази секунда през главата ми минаваха мисли и въпроси като например,дали пиратът пред мен наистина е с всичкия си ъкъл или моретата са погубили част от него.Е,ако това бе в онази секунда,то в седващата замръзнах на място и се заслушах за момент във всичко заобикалящо ни,като изключим смеха на мъжа.Видях лекото помръдване на листата на някакво растение.И за съжаление,движението не бе предизвикано от вятъра.Не след дълго се чу и чупенето на съчки...Е едно бе сигурно.Не бяхме сами...
Съмнявах се да беше и някой пират,защото хищникът(и в случая наистина бе хищник,защото ние бяхме плячката) обикаляше на определено растояние от нас,като се възползваше от невидомостта,която растенията му предлагаха.
Скочих на крака и застанах до пирата с все още доста зле кървяща рана,като поставих ръката си на устата му,за да спра смеха му.Внимавах да съм доста тиха,защото нямах и ни най-малка представа както има срещу нас.
-Шшш.-Казах тихо като махнах ръката си от него и поставих пръста си пред устните си.
За момент се замислих какво можехме да направим.Не че изборът беше особено голям.Той беше с огромна рана и дори да почнехме да тичаме,той нямаше да стигне особено далеч.Но ако аз се пробвам да избягам...може и да се получи.
Друг въпрос-Какво бе накарало това животно да се довлече до тук?!Глад?Най-вероятно.Но тогава,заради движението и шумотевицата или кръвта?Сигурно и двете...Както и да е,сега не е момента за това.
Както погледа ми кръжеше около пространството,около нас и наблюдавах всяко помръдване на листенцета,така изведнъж стигна до сабята ми.Беше прекалено далеч,за да я взема без да привлека внимание.
-По дяволите....-Промърморих и се огледах за пореден път.
Накрая очите ми се спряха върху парцала напоен с кръв в ръцете на светлокосия пират.Щеше да свърши работа...поне за момент.Но на мен и толкова ми трябваше.Взех парцала от него и го смачках в собствената си ръка.
-Стой тук и не мърдай!-Прошепнах,но си прозвоча като заповед.
Поех дълбоко въздух,като знам колко ми беше налудничав плана,това можеше да ми един от последните пъти,в които вдишвам така.Видях с периферното си зрение движение в дясно от мен.Точно там ми трябваше!Издишах въздуха,който бях поела и с последен поглед към пирата се затичах с всичка сила към рекичката,която преди по-малко от час бях посетила.
Дърветата и храстите се променяха покрай мен и за част от секундата не чувах нищо покрай мен,а тичах с всичка сила.Помислилх си,че планът ми не е проработил...Беше много вероятно.Но само няколко крачки по късно слухът ми се оправи и осъзнах,че животното,което така старателно ни дебнеше преди секунди,сега е по петите ми.Това ме накара само да тичам още по-бързо.Умората от всичко случило се днес обаче си каза думата и усетих как скоростта ми намалява.
Хубавото бе,че вече бях до рекичката.Прекосих я,колкото се може по-бързно,но въпреки това вече се бях забавила доста и усещах дъха на преследвача ми във врата ми.Стигнах до труповете на по ранните ми противници.Боже,какво му ставаше на този ден?!Да не бях белязана по някакъв начин днес...?!Както и да е прескочих шишкото и вече стигах хърбавия,който бе подгизнал от кръв.
Крачка,крачка и скок...Но приземяването ми не беше на крака.Не,по-скоро по корем.Усетих болка в прасеца на крака си и се досетих,че нещото,което ме преследваше ме е хванало.Паднах точно върху пиратът опитал се да ме убие по-рано.Бързо се претърколих от него,като имах чувството,че в лицето съм бяла като платно.Въздух не ми достигаше,а и самото ми дишане секна в очакбане на това,да видя какво всъщност щеше да ме довърши.
Очите ми бързо намериха,натрапника,който ме гледаше с котешките си,студено зелени и като бездънни ями очи.Опашката му се въртеше на всички страни,показвайки лекото му недоволство,а езика,с който в момента се облизваше,и по този начин показа белите си и остри като бръзнач зъби,показваше всъщност радостта му от това,че най-после ще получи вечерята си.
Имах чувството,че сърцето ми спря при гледката на този тигър.
Въпреки,че знаех,че това вероятно са ми последните мигове,не можех да откъсна очи от красотата му.Той продължаваше да ме гледа с ужасяващите си очи,които ме плашеха,но в същото време не можех да отделя поглед от тях.Хайде де,да се свършва по-бързо.Но животното само изръмжа леко и се обърна към пирата,върху който бях паднала.След една секунда оглед,той се наведе и започна да разкъсва месото и да се храни.
И какво правех аз?!Седях като ударена и не можех нито да погледна настрани,нито да се помръдна,колкото и да се молех да го направя...
11 Re: Горите Нед Дек 26, 2010 12:04 am
????
Гост
Странно.
И в същото време интересно.
Или пък... забавно?
Като че ли последното пасваше най-много. Поне според Рикард, който отново бе забравил за раната, стояща все така мирно и послушно на рамото му. Вече не виждаше и кръвта, открояваща се в няколко тънки струйки по подгизналия светъл плат. Нямаше значение какви щяха да бъдат следващите думи, изплъзнали се като че съвсем случайно от устата му. Дори отното да избухнеше в пристъп на истеричен смях, какво щеше да стане? Та нима вече не бе създал впечатление на един странен и объркан пират с психични отклонения? Кой би могъл да кори един такъв безобиден /или пък не съвсем/ човечец за дейстивията му?!
И затова той го направи. Без изобщо да се замисля за последствията. Просто се изправи и с леко залитаща, сякаш пиянска походка се запъти към големия далечен кораб, който след поредица от интересни събития, гордо можеше да нарече свой. Не, в никакъв случай нямаше намерение да се прибира, не и сега. Просто... Добре де, колкото и да не му се искаше да признае не бе съвсем наясно с това какво щеше да направи щом пристъпеше през прага на каютата си. Определено нямаше намерение да се занимава с поправянето на врата, върху която бе причинил доста сериозни щети. Нито пък с почистване на палубата, колкото и упорито тя да го молеже за такова. Нещо му подсказваше, че трябва да тръгне натам и поради липсата на други, добре изглеждащи перспективи за близкото бъдеще, той бе принуден да му се подчини.
Рикард премина бавно покрай момичето, неспособно да помръдне... и новият им другар - огромният див тигър, който поне за момента не изглеждаше много ядосан.
По дяволите! Това не бе предвидено! Да се спънеш в труп, който съвсем миролюбиво си лежеше на земята и не провокраше с нищо такава нелюбезна постъпка! Постъпка, която дори нашият герой не бе очаквал от себе си. Погнусено Рикард избута настрани безжизненото тяло, върху което се бе сгромолясал.
Да. Трябваше да се досети...
Защо му бе да се кара толкова жестоко със съдбата при такава не изискваща скандал ситуация? Винаги трябваше да има кървава схватка, нали? Но в края на краищата това се бе случило толкова отдавна... Бе сигурен, добре де, просто предполагаше, че дори тя /един от неговите най-големи постоянни врагове/ не можеше да е толкова злопаметна. Е, бе сбъркал. По каква ли причина това не го изненадваше?
А докато той бе прекалено зает с чудене и маене как по дяволите можеше да допусне толкова много грешки само за един следобед, отговорът на неговия уж реторичен въпрос от преди малко вървеше право към него. Тежките му стъпки оставяха дълбоки следи в окървавената омекнала почва, а свирепият му рев раздираше безпощадно въздуха. При други обстоятелства най-вероятно щеше да каже, че това е една изключително подходяща за някоя театрална постановка сцена... Да, вече си представяше уплашеното лице на актьора, имащ нещастието да получи ролята на невинният, изведнъж оказал се лице в лице с дивия звяр. Колко би му отивало да е самият той. Тъкмо щеше да притежава необходимата подготовка...
Рязко тръсна глава /по скоро се опита да го направи/, пропъждайки всички тези мисли. Кой знае защо, сега никак не му се разсъждаваше над подобни неща. Не че бъдещето на театралните трупи не бе важен въпрос... Напротив, като един наистина съвсем необикновен пират, той смяташе това за едно от малкото важни неща, обсъждани от парфюмираната аристократична младеж, плъзнала като хлебарки из трите острова.
Странна работа... Само преди миг огромният, зловещо изглеждащ тигър бе стоял далеч от него и спокойно се бе наслаждавал на все още свежото месо, принадлежащо на някоя от жертвите на кръвожадната нова познайница на нашия герой. Защо не бе нападнал нея, а така хладнокръвно бе преминал покрай треперещото й тяло, си оставаше загадка, чието време още не бе настъпило.
Той хвърли бърз поглед към туловището на огромния звяр, пристъпващ все така уверено към него.
"Няма!", мисълта премина през главата на Рикард като куршум, разкъсващ тънката материя и бързо стигащ до сърцето. "Няма да ме докосне" "Откъде си толквоа сигурен?...", не пропусна да се намеси и дразнещият, тих гласец, за чието присъствие Рик почти бе забравил. Откъде наистина? Пронизващите искри в очите на звяра, толкова болезнено напомнящи му за него самия по време на битка... Тази лудост, готовност на всичко...
Да, той наистина се сравняваше с тигъра, който сякаш се канеше да го разкъса на малки, непотребни за никого парченца.
Тук за всеки е съвсем нормално да си помисли /ако изобщо си е направил труда да мисли над това/, че в логиката на Рикард има някаква голяма пукнатина. Всички тези качества, ако можеха да се нарекат така... Единственото, което биха могли да направят е още повече да подтикнат хищника към нападение.
Два чифта искрящо зелени очи започнаха своята борба. Тигърът бе спрял... Нито звук не излизаше от устата му. Колко още щяха да продължат? Дали ядосаното по неразбираеми причини животното щеше да прекрати тази "детска" игра и да връхлети върху противника си? Или пък Рикард, осъзнал, че в момента няма абсолютно никакъв шанс щеше просто да обърне глава назад и да побегне, надявайки се, че няма да даде повод на нападателя си да го последва?
Тялото му омаломощено се свлече на земята, а дивият пламък в очите му най-накрая го напусна. Бе загубил. Някъде в далечината като че ли забеляза все още непознатото за него момиче да се изправя, но това бе една прекалено маловажна подробност.
Огромният хищник тръсна глава победосно и за най-голямо очудване на победения, все още без да издава никакъв звук, застана до него...
И в същото време интересно.
Или пък... забавно?
Като че ли последното пасваше най-много. Поне според Рикард, който отново бе забравил за раната, стояща все така мирно и послушно на рамото му. Вече не виждаше и кръвта, открояваща се в няколко тънки струйки по подгизналия светъл плат. Нямаше значение какви щяха да бъдат следващите думи, изплъзнали се като че съвсем случайно от устата му. Дори отното да избухнеше в пристъп на истеричен смях, какво щеше да стане? Та нима вече не бе създал впечатление на един странен и объркан пират с психични отклонения? Кой би могъл да кори един такъв безобиден /или пък не съвсем/ човечец за дейстивията му?!
И затова той го направи. Без изобщо да се замисля за последствията. Просто се изправи и с леко залитаща, сякаш пиянска походка се запъти към големия далечен кораб, който след поредица от интересни събития, гордо можеше да нарече свой. Не, в никакъв случай нямаше намерение да се прибира, не и сега. Просто... Добре де, колкото и да не му се искаше да признае не бе съвсем наясно с това какво щеше да направи щом пристъпеше през прага на каютата си. Определено нямаше намерение да се занимава с поправянето на врата, върху която бе причинил доста сериозни щети. Нито пък с почистване на палубата, колкото и упорито тя да го молеже за такова. Нещо му подсказваше, че трябва да тръгне натам и поради липсата на други, добре изглеждащи перспективи за близкото бъдеще, той бе принуден да му се подчини.
Рикард премина бавно покрай момичето, неспособно да помръдне... и новият им другар - огромният див тигър, който поне за момента не изглеждаше много ядосан.
По дяволите! Това не бе предвидено! Да се спънеш в труп, който съвсем миролюбиво си лежеше на земята и не провокраше с нищо такава нелюбезна постъпка! Постъпка, която дори нашият герой не бе очаквал от себе си. Погнусено Рикард избута настрани безжизненото тяло, върху което се бе сгромолясал.
Да. Трябваше да се досети...
Защо му бе да се кара толкова жестоко със съдбата при такава не изискваща скандал ситуация? Винаги трябваше да има кървава схватка, нали? Но в края на краищата това се бе случило толкова отдавна... Бе сигурен, добре де, просто предполагаше, че дори тя /един от неговите най-големи постоянни врагове/ не можеше да е толкова злопаметна. Е, бе сбъркал. По каква ли причина това не го изненадваше?
А докато той бе прекалено зает с чудене и маене как по дяволите можеше да допусне толкова много грешки само за един следобед, отговорът на неговия уж реторичен въпрос от преди малко вървеше право към него. Тежките му стъпки оставяха дълбоки следи в окървавената омекнала почва, а свирепият му рев раздираше безпощадно въздуха. При други обстоятелства най-вероятно щеше да каже, че това е една изключително подходяща за някоя театрална постановка сцена... Да, вече си представяше уплашеното лице на актьора, имащ нещастието да получи ролята на невинният, изведнъж оказал се лице в лице с дивия звяр. Колко би му отивало да е самият той. Тъкмо щеше да притежава необходимата подготовка...
Рязко тръсна глава /по скоро се опита да го направи/, пропъждайки всички тези мисли. Кой знае защо, сега никак не му се разсъждаваше над подобни неща. Не че бъдещето на театралните трупи не бе важен въпрос... Напротив, като един наистина съвсем необикновен пират, той смяташе това за едно от малкото важни неща, обсъждани от парфюмираната аристократична младеж, плъзнала като хлебарки из трите острова.
Странна работа... Само преди миг огромният, зловещо изглеждащ тигър бе стоял далеч от него и спокойно се бе наслаждавал на все още свежото месо, принадлежащо на някоя от жертвите на кръвожадната нова познайница на нашия герой. Защо не бе нападнал нея, а така хладнокръвно бе преминал покрай треперещото й тяло, си оставаше загадка, чието време още не бе настъпило.
Той хвърли бърз поглед към туловището на огромния звяр, пристъпващ все така уверено към него.
"Няма!", мисълта премина през главата на Рикард като куршум, разкъсващ тънката материя и бързо стигащ до сърцето. "Няма да ме докосне" "Откъде си толквоа сигурен?...", не пропусна да се намеси и дразнещият, тих гласец, за чието присъствие Рик почти бе забравил. Откъде наистина? Пронизващите искри в очите на звяра, толкова болезнено напомнящи му за него самия по време на битка... Тази лудост, готовност на всичко...
Да, той наистина се сравняваше с тигъра, който сякаш се канеше да го разкъса на малки, непотребни за никого парченца.
Тук за всеки е съвсем нормално да си помисли /ако изобщо си е направил труда да мисли над това/, че в логиката на Рикард има някаква голяма пукнатина. Всички тези качества, ако можеха да се нарекат така... Единственото, което биха могли да направят е още повече да подтикнат хищника към нападение.
Два чифта искрящо зелени очи започнаха своята борба. Тигърът бе спрял... Нито звук не излизаше от устата му. Колко още щяха да продължат? Дали ядосаното по неразбираеми причини животното щеше да прекрати тази "детска" игра и да връхлети върху противника си? Или пък Рикард, осъзнал, че в момента няма абсолютно никакъв шанс щеше просто да обърне глава назад и да побегне, надявайки се, че няма да даде повод на нападателя си да го последва?
* * * * * * * * * * * * *
Минутите минаваха... А двамата просто продължаваха с тази безсмислена борба. Що за диво същество би се държало по този начин? Колкото повече мислеше /не че в момента бе особено способен на това/ Рик започваше да осъзнава, че този тигър не е съвсем обикновен. Не се опитваше да му припише невъзможни магически способности. Времето, през което бе живял в приказките, отдавна бе белязало своя край. Тялото му омаломощено се свлече на земята, а дивият пламък в очите му най-накрая го напусна. Бе загубил. Някъде в далечината като че ли забеляза все още непознатото за него момиче да се изправя, но това бе една прекалено маловажна подробност.
Огромният хищник тръсна глава победосно и за най-голямо очудване на победения, все още без да издава никакъв звук, застана до него...
12 Re: Горите Нед Дек 26, 2010 8:30 am
Jenny Flint
Думи...думи...думи!Звуци,който изричахме.В повечето случай беше нещо маловажно,незначително,просто колкото да си приказваме.Защо в такива случай се хващахме и за най-малката частица интрига или истина,за която не беше сигурно колко е точна и въобще дали е истина,а просто на нас ни се искаше да е истина?А когато някой кажеше нещо наистина важно и значимо,можи би дори живот да зависеше от него,повечето пъти го пропускахме да мине покрай нас благодарение на невниманието си или просто бяхме твърдо решене,че ще го игнорираме,защото не ни харесва как звучи.
Точно както и пиратът,с който до преди малко си говорех/силно казано,но все пак имаше някаква размяна на думи/,бе направил с инструктажа ми да стой там ,където бяхме само до преди минута. Както не можех да помръдна от мястото си забелязах с периферното си зрение,някакво двиение.С доста усилия се обърнах към него с невярваш поглед.Който бързо се смени с усмивка,когато той падна върху другия пират.Без съмнение се бе запътил да си спасява кожата,а и аз какво очаквах?Спасение от пират?Ха!Започвах да правя прекалено много добри дела и започвах да очаквам същото.Време бе да се приключи с това.
Тигърът обаче,като че ли беше пленен от новодошлия и се запъти към него.В главата ми се изигра сцената от нападението на животното над пирата,но си останах само с фантазиите.И въпреки,че наистина мислех,че ще го нападне,отново не можах да помръдна дори мускулче.Но леко се успокойх,когато двамата просто започнаха да се зяпат и то доста старателно.Отстрани изглеждаха като две упорити деца,нищо повече.Но вече стана ясно,че моите асоциации не бяха най-добрите и често не се оказваха и най-удачните.
И всичко това продължи колко?Минута,две или повече.И аз продължавах да стоя като статуя.Е,поне успях да огледам и двамата.Раната на мъжа бе спряла да кърви.Явно и това обяснваше как е успял да преживее до сега.Все пак никой с нормални скорости на оздравяване не би бил способен да оживее дори след две такива рани.А нещо ми подсказваше,че това не му бе първата от рода.
Двамата продължаваха да се гледах в очите,а аз чак сега забелязах,че цвета на очите им бе почти един и същ.Дали това дразнеше тигъра?Откъде пък ми дойде този въпрос?!Луда работа...И въпреки всичко,по всичко си личеше,че това не е нормален представител на тези животни.Не трябваше ли първо мен да ме убие,а не да ме остави жива и да се задоволи с някакъв си труп от преди час или нещо подобно.А и след това!Пиратът му бе прекъснал яденето,не трябваше ли да се нахвърли на него,а не да се изпитват един друг,кой по-дълго ще издържи без да мигне?!
Тези мисли бързо ми се изпариха от главата,когато мъжа се ‘предаде’.Беше изгубил прекалено много кръв и това се очакваше.Аз въобще се чуда как бе успял да стигне до тук.И колкото и да бях ужасена от гледката и от всичко случило се до сега си казах,че ако този тигър е искал да ни убива вече да го е спорил.Нямаше да сме кой знае колко трудна плячка.Той бе решил да ни пощади и това ми даде сила да се изправя.
Все още имах чувството,че цялата кръв в тялото ми ме е напуснала,но се насилих с няколко крачки да стигна до двамата зеленооки.Действията на тигъра продължаваха да ме изумяват.Та той застана до пирата и изглеждаше така все едно иска да го предпази.Ето това вече се казва изнената.
Застанах до двамата и леко несигурно клекнах до пирата.Тигъра наблюдаваше всяко мое движение,но той самия не помръдна.А аз,от своя страна,не откъсвах поглед от него.Но се наложи.Погледнах към мъжа,почти изгубил съзнание и тръгнах с несигурна ръка да погледна раната му.В този момент тигъра се приведе и изръмжа доста заплашително.Очите ми прескочиха на него и го загледах с лек срах.Но тогава,кой знае от къде,се появи безрасъдната ми страна и страха изчезна.Намръщих се леко насреща му и той направи същото.Нищо чудно да скочи и да ми откъсне ръката.Колко прекрасен завършек щеше да бъде.Е по-добре от това да ме победи човек.
Отново посегнах към раната на пирата,но този път с по-уверени движения,а тигъра продължи да ръмжи,но без нищо повече.Погледнах през дупката на иначе подгизналата му в кръв риза.Да,определено раната бе намалила кървенето си до няколко капчици.Нямаше да е лошо да се промие,докато още не се е затворила или нещо подобно,но нямах ром или какъвто и да е алкохол в мен.
-Ако продължавам така,ще остана без дрехи...-Промърморих под носа си,а тигъра най-после спря ръмженето си.Аз се обърнах към него и повдигнах леко вежда.-А сега вече се заитересува,а?-Допълних с лека усмивка и поклатих леко глава,като откъснах още едно малко пърче от ризата си.
Мислех да го превържа отново,но тогава се сетих за една малка подробност,която бях пропуснала първия път.Усмивката ми стана още по-широка и аз скочих на крака,като отидох до неразфасования мъртав пират и бързо,бързо прегледах принадлежнастите му.И не след дълго намерих това,което търсих-малък мех.Не беше нужно да го отварям,за да разбера,че въпре има ром.Едва ли един пират би носил нещо друго,било то и вода.Победоносен стон се промъкна през устните ми и аз се върнах,почти припкайки до двамата зеленооки.Сега като се замисля,нямаше да е лошо да попитам пирата за името.
Клекнак отново до тях и разкъсах ръкава на ризата му,за да имам по-добър достъп до раната му.Тигъра отново се зае с наблюдаването ми,все едно бях някой наемен убиец.Поклатих леко глава и отвъртях капачката на мехчето.Миризмата на алкохол ме удари доста здраво и дова ме зарадва.Означаваше,че дезинфикционните му действия щяха да са още по-добри.Не ми трябваше да се замислям,за да излея течността върху раната.Пирата,започна да трепери леко,явно щипеше-още по-добре.Но пък заради тази негова реакция тигъра за малко да ме събори на земята.Препречи ми пътя до пирата като поднови ръмженето си.
-Ама ти си бил и досаден.-Казах му като отвърнах на суровия му поглед.Мразех да съм в тази си форма,защото дори да не го показвах,в момента в главата си направо си умирах от страх.Но какво да се прави-рисковете на професията.-Хайде де,няма да го убия.
След тези думи избутах оранжево-черното животно настрани и доста странно,но то ми позволи и аз отново се надвесих над мъжа.От раната беше излязла малко пияна.Хубаво,поне сега беше чиста.Излях и останалите малко капки върху раната и поредния пристъп от треперене мина по тялото на пострадалия.А аз без да губя повече време взех късчето плат,което все още бе в ръката ми и превързах раната,значително по-старателно от първия път.
Когато и това бе готово,погледнах цялото си ‘произведение’ и одобрително кимнах.Но точно,когато си помислих,че проблемите ми са свършили,усетих как една капка пада върху челото ми.И не след дълго тази капка се превърна в две,десет...и така си заваля.
-По дяволите!-Казах си и се огледах.Не много далеч от нас имаше едно по-голямо дърво,под което можехме да се скрием.Но трябваше да пренеса до там пирата.Нямах голям избор и с доста звучна въздишка се наведох и се опитах да го вдигна...не много успешно.Огледах се още веднъж и очите ми попаднаха на тигъра,който седеше съвсем спокойно под дъжда и все едно ми се присмиваше.-Няма ли да ми помогнеш.Хайде ела.-Приканих го малко настойчиво и той с доста голямо нежелание се приближи.
Сега оставаше само да измисля как да го пренесем до под дървото.Не ми се наложи кой знае какво усилие,защото животното легна смирено на земята,а на мен ми трябваха много малко усилия,за да претърколя почти пирата на гърба му,като внимавах да не раместя превръзката му.
Когато пирата вече бе стабилно на гърба на тигъра,той се запъти към дървото,не знам от къде знаеше къде исках да отида,просто знаеше.А аз се огледах отново,докато студените капки вода капеха върху мен.Не след дълго отидох и до другия труп и се разтърсих отново.И отново коженото мехче се появи под погледам ми.Усмихнах се леко и го взех.Но след това видях и трупа и ми стана някак гадно,че го взимам от мъртвец.
-Е,едва ли ще го изпиеш,а изглежда,че не е никак лошо качество така че...-Промълвих и повдигнах леко рамене.
Отидох и аз се скрих на сушина под дървото и видях,че тигъра вече се бе разтоварил,така да го наречем.Пирата лежеше на земята,а хищникът седеше до него.Аз на свой ред също седнах до животното без да му обръщам особено внимание.Хвърлих един поглед на мъжа,вече не бях сигурна дали все още в съзнание.Усмихнах се отново и се облегнах на дървото и отворих съда с ром.Отпих една глътка и течността ме изгори.Насладих и се,без никакви преструвки и така нататък.Нямаше как да не забележа пронизителния поглед на тигъра,все едно ме укоряваше.
-Какво?-Попитах аз леко изненадана,след като преглътнах.-Искаш ли?-Предложих аз и поднесох течността под носа му,а той само изръмжа в отговор и отвърна глава.-Ти си знаеш.-Допълних и отпих още една глътка,като се загледах в падащите капки,вече многобройни,вода пред мен.
Защо помагах на този пират?Защо продължавах да седя тук,а не си тръгнех просто?Защо?
Точно както и пиратът,с който до преди малко си говорех/силно казано,но все пак имаше някаква размяна на думи/,бе направил с инструктажа ми да стой там ,където бяхме само до преди минута. Както не можех да помръдна от мястото си забелязах с периферното си зрение,някакво двиение.С доста усилия се обърнах към него с невярваш поглед.Който бързо се смени с усмивка,когато той падна върху другия пират.Без съмнение се бе запътил да си спасява кожата,а и аз какво очаквах?Спасение от пират?Ха!Започвах да правя прекалено много добри дела и започвах да очаквам същото.Време бе да се приключи с това.
Тигърът обаче,като че ли беше пленен от новодошлия и се запъти към него.В главата ми се изигра сцената от нападението на животното над пирата,но си останах само с фантазиите.И въпреки,че наистина мислех,че ще го нападне,отново не можах да помръдна дори мускулче.Но леко се успокойх,когато двамата просто започнаха да се зяпат и то доста старателно.Отстрани изглеждаха като две упорити деца,нищо повече.Но вече стана ясно,че моите асоциации не бяха най-добрите и често не се оказваха и най-удачните.
И всичко това продължи колко?Минута,две или повече.И аз продължавах да стоя като статуя.Е,поне успях да огледам и двамата.Раната на мъжа бе спряла да кърви.Явно и това обяснваше как е успял да преживее до сега.Все пак никой с нормални скорости на оздравяване не би бил способен да оживее дори след две такива рани.А нещо ми подсказваше,че това не му бе първата от рода.
Двамата продължаваха да се гледах в очите,а аз чак сега забелязах,че цвета на очите им бе почти един и същ.Дали това дразнеше тигъра?Откъде пък ми дойде този въпрос?!Луда работа...И въпреки всичко,по всичко си личеше,че това не е нормален представител на тези животни.Не трябваше ли първо мен да ме убие,а не да ме остави жива и да се задоволи с някакъв си труп от преди час или нещо подобно.А и след това!Пиратът му бе прекъснал яденето,не трябваше ли да се нахвърли на него,а не да се изпитват един друг,кой по-дълго ще издържи без да мигне?!
Тези мисли бързо ми се изпариха от главата,когато мъжа се ‘предаде’.Беше изгубил прекалено много кръв и това се очакваше.Аз въобще се чуда как бе успял да стигне до тук.И колкото и да бях ужасена от гледката и от всичко случило се до сега си казах,че ако този тигър е искал да ни убива вече да го е спорил.Нямаше да сме кой знае колко трудна плячка.Той бе решил да ни пощади и това ми даде сила да се изправя.
Все още имах чувството,че цялата кръв в тялото ми ме е напуснала,но се насилих с няколко крачки да стигна до двамата зеленооки.Действията на тигъра продължаваха да ме изумяват.Та той застана до пирата и изглеждаше така все едно иска да го предпази.Ето това вече се казва изнената.
Застанах до двамата и леко несигурно клекнах до пирата.Тигъра наблюдаваше всяко мое движение,но той самия не помръдна.А аз,от своя страна,не откъсвах поглед от него.Но се наложи.Погледнах към мъжа,почти изгубил съзнание и тръгнах с несигурна ръка да погледна раната му.В този момент тигъра се приведе и изръмжа доста заплашително.Очите ми прескочиха на него и го загледах с лек срах.Но тогава,кой знае от къде,се появи безрасъдната ми страна и страха изчезна.Намръщих се леко насреща му и той направи същото.Нищо чудно да скочи и да ми откъсне ръката.Колко прекрасен завършек щеше да бъде.Е по-добре от това да ме победи човек.
Отново посегнах към раната на пирата,но този път с по-уверени движения,а тигъра продължи да ръмжи,но без нищо повече.Погледнах през дупката на иначе подгизналата му в кръв риза.Да,определено раната бе намалила кървенето си до няколко капчици.Нямаше да е лошо да се промие,докато още не се е затворила или нещо подобно,но нямах ром или какъвто и да е алкохол в мен.
-Ако продължавам така,ще остана без дрехи...-Промърморих под носа си,а тигъра най-после спря ръмженето си.Аз се обърнах към него и повдигнах леко вежда.-А сега вече се заитересува,а?-Допълних с лека усмивка и поклатих леко глава,като откъснах още едно малко пърче от ризата си.
Мислех да го превържа отново,но тогава се сетих за една малка подробност,която бях пропуснала първия път.Усмивката ми стана още по-широка и аз скочих на крака,като отидох до неразфасования мъртав пират и бързо,бързо прегледах принадлежнастите му.И не след дълго намерих това,което търсих-малък мех.Не беше нужно да го отварям,за да разбера,че въпре има ром.Едва ли един пират би носил нещо друго,било то и вода.Победоносен стон се промъкна през устните ми и аз се върнах,почти припкайки до двамата зеленооки.Сега като се замисля,нямаше да е лошо да попитам пирата за името.
Клекнак отново до тях и разкъсах ръкава на ризата му,за да имам по-добър достъп до раната му.Тигъра отново се зае с наблюдаването ми,все едно бях някой наемен убиец.Поклатих леко глава и отвъртях капачката на мехчето.Миризмата на алкохол ме удари доста здраво и дова ме зарадва.Означаваше,че дезинфикционните му действия щяха да са още по-добри.Не ми трябваше да се замислям,за да излея течността върху раната.Пирата,започна да трепери леко,явно щипеше-още по-добре.Но пък заради тази негова реакция тигъра за малко да ме събори на земята.Препречи ми пътя до пирата като поднови ръмженето си.
-Ама ти си бил и досаден.-Казах му като отвърнах на суровия му поглед.Мразех да съм в тази си форма,защото дори да не го показвах,в момента в главата си направо си умирах от страх.Но какво да се прави-рисковете на професията.-Хайде де,няма да го убия.
След тези думи избутах оранжево-черното животно настрани и доста странно,но то ми позволи и аз отново се надвесих над мъжа.От раната беше излязла малко пияна.Хубаво,поне сега беше чиста.Излях и останалите малко капки върху раната и поредния пристъп от треперене мина по тялото на пострадалия.А аз без да губя повече време взех късчето плат,което все още бе в ръката ми и превързах раната,значително по-старателно от първия път.
Когато и това бе готово,погледнах цялото си ‘произведение’ и одобрително кимнах.Но точно,когато си помислих,че проблемите ми са свършили,усетих как една капка пада върху челото ми.И не след дълго тази капка се превърна в две,десет...и така си заваля.
-По дяволите!-Казах си и се огледах.Не много далеч от нас имаше едно по-голямо дърво,под което можехме да се скрием.Но трябваше да пренеса до там пирата.Нямах голям избор и с доста звучна въздишка се наведох и се опитах да го вдигна...не много успешно.Огледах се още веднъж и очите ми попаднаха на тигъра,който седеше съвсем спокойно под дъжда и все едно ми се присмиваше.-Няма ли да ми помогнеш.Хайде ела.-Приканих го малко настойчиво и той с доста голямо нежелание се приближи.
Сега оставаше само да измисля как да го пренесем до под дървото.Не ми се наложи кой знае какво усилие,защото животното легна смирено на земята,а на мен ми трябваха много малко усилия,за да претърколя почти пирата на гърба му,като внимавах да не раместя превръзката му.
Когато пирата вече бе стабилно на гърба на тигъра,той се запъти към дървото,не знам от къде знаеше къде исках да отида,просто знаеше.А аз се огледах отново,докато студените капки вода капеха върху мен.Не след дълго отидох и до другия труп и се разтърсих отново.И отново коженото мехче се появи под погледам ми.Усмихнах се леко и го взех.Но след това видях и трупа и ми стана някак гадно,че го взимам от мъртвец.
-Е,едва ли ще го изпиеш,а изглежда,че не е никак лошо качество така че...-Промълвих и повдигнах леко рамене.
Отидох и аз се скрих на сушина под дървото и видях,че тигъра вече се бе разтоварил,така да го наречем.Пирата лежеше на земята,а хищникът седеше до него.Аз на свой ред също седнах до животното без да му обръщам особено внимание.Хвърлих един поглед на мъжа,вече не бях сигурна дали все още в съзнание.Усмихнах се отново и се облегнах на дървото и отворих съда с ром.Отпих една глътка и течността ме изгори.Насладих и се,без никакви преструвки и така нататък.Нямаше как да не забележа пронизителния поглед на тигъра,все едно ме укоряваше.
-Какво?-Попитах аз леко изненадана,след като преглътнах.-Искаш ли?-Предложих аз и поднесох течността под носа му,а той само изръмжа в отговор и отвърна глава.-Ти си знаеш.-Допълних и отпих още една глътка,като се загледах в падащите капки,вече многобройни,вода пред мен.
Защо помагах на този пират?Защо продължавах да седя тук,а не си тръгнех просто?Защо?
13 Re: Горите Пон Дек 27, 2010 3:35 am
????
Гост
Картоф!
Дъжд... Хм, не - по-скоро буря.
Диви свине.
Кучка!
Я, зелено...
Не, това не бяха просто поредните безразборно нахвърляни думички. Това бяха мислите на нашия герой. И колкото и ненормално да бе това за него - всяка от тях носеше със себе си своя смисъл, макар и дълбоко скрит за повърхностния първи поглед. Мисля, че опитът за обяснение на тези неща не би имал нещо по-различно от очаквания трагичен край. Всъщност кой досега бе успявал да разбере Рикард и неговите странни емоции и настроения?! E, както за всичко останало, и за това можеха да се съберат огромни опашки от човечета, претендиращи, че по един или друг начин са се докоснали до неговото истинско, скрито "аз". Сред редиците им вероятно щяха да се забележат стотици аристократски лордчета /какво да се прави, имаше доста врагове/, смятащи, че познават по-добре от всички злодейската му същност. Той не бе особено сигурен, че притежава такава, но за свое добро избягваше да спори с тях. На същото това място може би щяха да се намърдат и купищата дами, преминали през чаршафите му /или пък той през техните/. "О, Рикард, нима някой би могъл да те познава по-добре от мен?", със сълзи на очи биха въздишали те... Но дали някой от тях наистина щеше да бъде прав?
И за да не губим повече от ценното време на нашите двама герои, които за пореден път днес бяха изпаднали в ситуация, достойна повече за първата глава от някой странен фентъзи роман, отколкото за жестоката действителност, нека просто се прехвърлим към мислите на единия от тях... Би било значително по-лесно. А и предполагам бихме усетили поне една мъничка, била тя и много незначителна част от истината за него. Или пък просто бихме се убедили за сетен път във вече доказаното твърдение - голяма или малка, лудостта, обсебила Рикард бе негов разделен спътник в изпълненото му с приключения ежедневие.
Картофът определенено не бе никак лишен от смисъл. Като начало той бе нещо много вкусно и като такова се нареждаше сред любимите ястия на пирата. Което отвеждаше и към дивите свине, споменати само няколко секунди по-късно. Да, това бе споменът му за последния път, в който наистина можеше да каже, че се бе насладил на царско угощение. А кой знае защо гледката на безмилостно разкъсващия местото на някакъв труп тигър го бе накарала да се сети за тази случка. При повечето хора може би би предизвикала по-скоро отвращение, но такъв си бе Рикард. Различен.
"Дъжд... или по-скоро буря" - Да, това бе напълно очевидно. Едрите, парещи сълзи на намръщеното небе не можеха да се възприемат по никакъв друг начин. А светкавиците, които послушно се завтекоха след тях, сякаш имитиращи блюдолизците на всички, наричащи себе си "елита на обществото", оправдаваха последната му дума.
Но, струва ми се, общехаме да последваме мислите му, а не да обсъждаме съдържанието им. Хайде тогава, нека пристъпим към тях.
"Кучка!", мисълта бавно премина през главата му и съвсем спокойно се настани там, без никакви намерения да постъпи като другарчетата си или иначе казано - да си тръгне. "По дяволите нея и глупавият й кораб! Как успях да попадна точно на нея и нещастният й приятел?! При толкова много плавателни средства наоколо, аз, естествено, реших да превзема точно техният кораб..." Е, тук ще се наложи да оставим за малко обърканите му разсъждения и да внесем малко пояснения. Говореше /да, той наистина говореше, макар и сам със себе си и само в главата си/ за момичето, от чиито родители бе задигнал своя така наречен дом само преди няколко години. Кой знае защо бе решил, че тя има пръст в цялата тази история. Не че бе невъзможно. Но по-скоро раната вече бе казала тежката си дума и това се отразяваше сериозно на мозъчната му дейност. А при него едно такова нещо можеше да се окаже меко казано фатално.
Всъщност не отдавна именно той бе бил човекът определил всичко това като "забавно". Да, точно такива бяха били думите му. В момента вече като че ли не бе на същото мнение...
Бе изгубил прекалено много кръв.
"Я, зелено", бе последното, което успя да си помисли преди да припадне. Без очевидни причини за това действие, Рикард погледна нагоре. "Ех, само да можех да видя небето", внезапно си бе казал той. Странно, след като небето се очертаваше доста ясно дори и през клоните на дърветата, запречили част от гледката нагоре.
В този момент нашият герой загуби съзнание. Стори му се, че тигърът изръмжава, но не можеше да разбере какво се случва. Някъде в далечината чу писъци на малко момиче, после плясък на криле... Но той вече не бе там.
Пред очите му затанцуваха... О, Боже! Затанцуваха няколко странни лилави жабки. Но да не си помислите, че единствено светлолилалият цвят, помрачен на някои места от тъмно зелени петънца, бе единствената странна черта, с която тези животинчета се различаваха от себеподобните си? Едната от тях като че ли усмихнато се опитваше да покаже на ококорения Рикард среден пръст. Той изглежда все още не бе разбрал какво точно става, а неуспешните опити на жабата никак не спомагаха за подобряването на състоянието му. Весело подскачаща от крак на крак /да, жабките обикновено не правеха точно така, но дори само цветът им говореше за тяхната ненормалност/, втората му подхвърли нещо и без да чака реакцията му, избухна в смях. "Що за същества бяха това по дяволите?!" Погледът му объркано запрескача от странния, остър предмет, който изведнъж бе попаднал в ръцете му към очите на все още кикотещото се животинче. „Това трябва да спре! Веднага!”, мислеше си Рикард, но за пореден път действителността нямаше намерение да се съобразява с неговите желания. Дойде ред и на третата жабка. Явно движена от някакъв необичаен стремеж за оригиналност или пък други интересни подбуди тя просто застана спокойно до него и се взря в големите му зелени очи. „Внимавай...”, внимателно изрече жабката. „Какво?! Шегувате ли се с мен?!”, тревожните мисли на Рик заподскачаха из внезапно натежалата му глава. „Сякаш не виждам какво става...” Е да, той наистина не виждаше, но мераклии да му изяснят тази малка подробност не се явяваха.
- Ау! - обидено измърмори Рик, когато нещо тежко запардоса лицето му. Или по-точно носа. Я, като че ли вече бе буден. Странна работа. А можеше да се закълне, че жабите бяха били истински...
Но както винаги той разполаше с прекалено малко време, за да се замисля за такива маловажни неща.
- Трябва да тръгваме! Бързо! Да се махаме оттук! - думите изскача от устата му, без дори самият той да го осъзнава.
Нямаше и нужда. Просто знаеше, че трябва да го направи. А когато Рикард Блекфир си наумеше нещо, трудно се намираше пречка, която да го спре. Затова той просто се затича. Не, надявам се не сте решили, че като един нормален човек той бе тръгнал към мястото, където преди незнайно колко време бе оставил кораба си. Напротив - като един същински безумец, какъвто всъщност си беше, той просто побягна... навътре в гората. Разбира се, не и без да се спъне няколко пъти преди това. Но така или иначе вече отдавна бе установил, че драматичното приключване на сцената никога не се получаваше според желанията на главния актьор /като какъвто се отъждествяваше той в момента/.
Той хвърли поглед назад, убеден, че зад себе си ще завари стараещите се да го настигнат непознатата и тигърът, но за негово най-голямо учудване те просто стояха... Вперили невярващи погледи в него, вероятно чудещи се какъв ще бъде следващият му ход.
Може би за петдесети път: ПО ДЯВОЛИТЕ!
Изведнъж Рикард усети, че лудостта лека-полека напуска пределите на тялото му. Щеше да се върне... може би дори по-скоро отколкото предполагаше. Но не и днес. Това бе краят на глупостите за този шантав следобед. Нелепостта на цялата ситуация го зашлеви по лицето и той осъзна какво бе направил току-що. За пръв път от наистина дълго време нашият герой се почувства оязвим... незащитен... неразбран... Но както всичко останало при него, и този момент на объркване изчезна толкова бързо, колкото разочарованото изражение, усмелило се да се покаже на лицето му.
С бавни, унили крачки той се върна при двамата си спътници и уморено тупна на калната земя.
- Все пак не мислим да стоим вечно тук, нали? - с почти неуловима нотка на надежда попита той.
Кой знае какво мнение за себе си бе предизвикал у събеседниците си, ако изобщо можеше да ги нарече така. Никога не се бе грижил особено много за последиците от действията си и за чуждото мнение, но днес, в този наистина различен ден, всичко сякаш се бе обърнало с главата надолу. А той наистина смяташе за важна оценката, която щеше да му даде това момиче. Въпреки че вероятно никога нямаше да разбере каква бе тя.
- И между другото, аз съм Рикард. Като че ли вече е крайно време за тези думи. - сви рамене накрая.
Дъжд... Хм, не - по-скоро буря.
Диви свине.
Кучка!
Я, зелено...
Не, това не бяха просто поредните безразборно нахвърляни думички. Това бяха мислите на нашия герой. И колкото и ненормално да бе това за него - всяка от тях носеше със себе си своя смисъл, макар и дълбоко скрит за повърхностния първи поглед. Мисля, че опитът за обяснение на тези неща не би имал нещо по-различно от очаквания трагичен край. Всъщност кой досега бе успявал да разбере Рикард и неговите странни емоции и настроения?! E, както за всичко останало, и за това можеха да се съберат огромни опашки от човечета, претендиращи, че по един или друг начин са се докоснали до неговото истинско, скрито "аз". Сред редиците им вероятно щяха да се забележат стотици аристократски лордчета /какво да се прави, имаше доста врагове/, смятащи, че познават по-добре от всички злодейската му същност. Той не бе особено сигурен, че притежава такава, но за свое добро избягваше да спори с тях. На същото това място може би щяха да се намърдат и купищата дами, преминали през чаршафите му /или пък той през техните/. "О, Рикард, нима някой би могъл да те познава по-добре от мен?", със сълзи на очи биха въздишали те... Но дали някой от тях наистина щеше да бъде прав?
И за да не губим повече от ценното време на нашите двама герои, които за пореден път днес бяха изпаднали в ситуация, достойна повече за първата глава от някой странен фентъзи роман, отколкото за жестоката действителност, нека просто се прехвърлим към мислите на единия от тях... Би било значително по-лесно. А и предполагам бихме усетили поне една мъничка, била тя и много незначителна част от истината за него. Или пък просто бихме се убедили за сетен път във вече доказаното твърдение - голяма или малка, лудостта, обсебила Рикард бе негов разделен спътник в изпълненото му с приключения ежедневие.
Картофът определенено не бе никак лишен от смисъл. Като начало той бе нещо много вкусно и като такова се нареждаше сред любимите ястия на пирата. Което отвеждаше и към дивите свине, споменати само няколко секунди по-късно. Да, това бе споменът му за последния път, в който наистина можеше да каже, че се бе насладил на царско угощение. А кой знае защо гледката на безмилостно разкъсващия местото на някакъв труп тигър го бе накарала да се сети за тази случка. При повечето хора може би би предизвикала по-скоро отвращение, но такъв си бе Рикард. Различен.
"Дъжд... или по-скоро буря" - Да, това бе напълно очевидно. Едрите, парещи сълзи на намръщеното небе не можеха да се възприемат по никакъв друг начин. А светкавиците, които послушно се завтекоха след тях, сякаш имитиращи блюдолизците на всички, наричащи себе си "елита на обществото", оправдаваха последната му дума.
Но, струва ми се, общехаме да последваме мислите му, а не да обсъждаме съдържанието им. Хайде тогава, нека пристъпим към тях.
"Кучка!", мисълта бавно премина през главата му и съвсем спокойно се настани там, без никакви намерения да постъпи като другарчетата си или иначе казано - да си тръгне. "По дяволите нея и глупавият й кораб! Как успях да попадна точно на нея и нещастният й приятел?! При толкова много плавателни средства наоколо, аз, естествено, реших да превзема точно техният кораб..." Е, тук ще се наложи да оставим за малко обърканите му разсъждения и да внесем малко пояснения. Говореше /да, той наистина говореше, макар и сам със себе си и само в главата си/ за момичето, от чиито родители бе задигнал своя така наречен дом само преди няколко години. Кой знае защо бе решил, че тя има пръст в цялата тази история. Не че бе невъзможно. Но по-скоро раната вече бе казала тежката си дума и това се отразяваше сериозно на мозъчната му дейност. А при него едно такова нещо можеше да се окаже меко казано фатално.
Всъщност не отдавна именно той бе бил човекът определил всичко това като "забавно". Да, точно такива бяха били думите му. В момента вече като че ли не бе на същото мнение...
Бе изгубил прекалено много кръв.
"Я, зелено", бе последното, което успя да си помисли преди да припадне. Без очевидни причини за това действие, Рикард погледна нагоре. "Ех, само да можех да видя небето", внезапно си бе казал той. Странно, след като небето се очертаваше доста ясно дори и през клоните на дърветата, запречили част от гледката нагоре.
В този момент нашият герой загуби съзнание. Стори му се, че тигърът изръмжава, но не можеше да разбере какво се случва. Някъде в далечината чу писъци на малко момиче, после плясък на криле... Но той вече не бе там.
Пред очите му затанцуваха... О, Боже! Затанцуваха няколко странни лилави жабки. Но да не си помислите, че единствено светлолилалият цвят, помрачен на някои места от тъмно зелени петънца, бе единствената странна черта, с която тези животинчета се различаваха от себеподобните си? Едната от тях като че ли усмихнато се опитваше да покаже на ококорения Рикард среден пръст. Той изглежда все още не бе разбрал какво точно става, а неуспешните опити на жабата никак не спомагаха за подобряването на състоянието му. Весело подскачаща от крак на крак /да, жабките обикновено не правеха точно така, но дори само цветът им говореше за тяхната ненормалност/, втората му подхвърли нещо и без да чака реакцията му, избухна в смях. "Що за същества бяха това по дяволите?!" Погледът му объркано запрескача от странния, остър предмет, който изведнъж бе попаднал в ръцете му към очите на все още кикотещото се животинче. „Това трябва да спре! Веднага!”, мислеше си Рикард, но за пореден път действителността нямаше намерение да се съобразява с неговите желания. Дойде ред и на третата жабка. Явно движена от някакъв необичаен стремеж за оригиналност или пък други интересни подбуди тя просто застана спокойно до него и се взря в големите му зелени очи. „Внимавай...”, внимателно изрече жабката. „Какво?! Шегувате ли се с мен?!”, тревожните мисли на Рик заподскачаха из внезапно натежалата му глава. „Сякаш не виждам какво става...” Е да, той наистина не виждаше, но мераклии да му изяснят тази малка подробност не се явяваха.
- Ау! - обидено измърмори Рик, когато нещо тежко запардоса лицето му. Или по-точно носа. Я, като че ли вече бе буден. Странна работа. А можеше да се закълне, че жабите бяха били истински...
Но както винаги той разполаше с прекалено малко време, за да се замисля за такива маловажни неща.
- Трябва да тръгваме! Бързо! Да се махаме оттук! - думите изскача от устата му, без дори самият той да го осъзнава.
Нямаше и нужда. Просто знаеше, че трябва да го направи. А когато Рикард Блекфир си наумеше нещо, трудно се намираше пречка, която да го спре. Затова той просто се затича. Не, надявам се не сте решили, че като един нормален човек той бе тръгнал към мястото, където преди незнайно колко време бе оставил кораба си. Напротив - като един същински безумец, какъвто всъщност си беше, той просто побягна... навътре в гората. Разбира се, не и без да се спъне няколко пъти преди това. Но така или иначе вече отдавна бе установил, че драматичното приключване на сцената никога не се получаваше според желанията на главния актьор /като какъвто се отъждествяваше той в момента/.
Той хвърли поглед назад, убеден, че зад себе си ще завари стараещите се да го настигнат непознатата и тигърът, но за негово най-голямо учудване те просто стояха... Вперили невярващи погледи в него, вероятно чудещи се какъв ще бъде следващият му ход.
Може би за петдесети път: ПО ДЯВОЛИТЕ!
Изведнъж Рикард усети, че лудостта лека-полека напуска пределите на тялото му. Щеше да се върне... може би дори по-скоро отколкото предполагаше. Но не и днес. Това бе краят на глупостите за този шантав следобед. Нелепостта на цялата ситуация го зашлеви по лицето и той осъзна какво бе направил току-що. За пръв път от наистина дълго време нашият герой се почувства оязвим... незащитен... неразбран... Но както всичко останало при него, и този момент на объркване изчезна толкова бързо, колкото разочарованото изражение, усмелило се да се покаже на лицето му.
С бавни, унили крачки той се върна при двамата си спътници и уморено тупна на калната земя.
- Все пак не мислим да стоим вечно тук, нали? - с почти неуловима нотка на надежда попита той.
Кой знае какво мнение за себе си бе предизвикал у събеседниците си, ако изобщо можеше да ги нарече така. Никога не се бе грижил особено много за последиците от действията си и за чуждото мнение, но днес, в този наистина различен ден, всичко сякаш се бе обърнало с главата надолу. А той наистина смяташе за важна оценката, която щеше да му даде това момиче. Въпреки че вероятно никога нямаше да разбере каква бе тя.
- И между другото, аз съм Рикард. Като че ли вече е крайно време за тези думи. - сви рамене накрая.
14 Re: Горите Пон Дек 27, 2010 5:50 am
Jenny Flint
Капка...капка...и още една...Дъждът продължаваше превръщайки се в малка буря.А аз,с възможно най-отекченото изражение,което можех да докарам наблюдавах малките капки вода.По едно време даже се бях захвана да ги броя.Нещо,което просто да ми отвлече вниманието.Въпреки че то вече бе доста заето от други мисли,които ме тормозеха от доста време.
Както пред очите ми падаха ‘сълзите’ от небето,така в съзнанието ми валяха спомени.Спомени,които ме навестяваха само в кошмарите ми.Тъй като в момента нямах над какво по-добро да размишлявам,явно съзнанието ми бе решило,че е време да анализирам тези сънища.Никак не ми се изкаше това да стане и затова леко поклатих глава и я подпрях на стеблото на дървото,на което вече ми бе опрян гърба.
Тигъра до мен седеше най-спокойно,все едно отнесен някъде от свойте мисли и спомени.Погледнах го,като не направих никакво движение.Имах чувството,че ако помръдна ще се строполя на земята,незнайно защо.Това животно ме изумяваше все повече и повече.Все едно разбираше абсолютно всичко,което се случваше,но това лесно можеше да се обясни и с развинтеното ми въображение.Можеше просто съзнанието ми да преписваше някакви качества на този хищник.Но аз,като истински подстрекател на приказки,фантазии и тем подобни,бях силно зад идеята,че в този тигър има нещо необичайно.
Затворих очи.Чувствах се уморена и това не беше кой знае каква изненада,след всичко,което се случи днес.И всичко това за някаква си дранкулка.Докато тези мисли ми минаваха през главата съвсем несъзнателно проверих дали пръстена на баща ми е все още на безименния ми пръст.Вълна на успокоение мина през тялото,когато се уверих,че е там.Така болното ми съзнание отново се върна към първоначалните си мисли,спомени и кошмари.
Не,това не бе нещо нормално,нещо правилно или нещо достойно да влезе в разказите за герои или приказките разказвани с векове наред.Тогава защо?...Защо продължавах този нелеп двубой,породен от прекалената гордост на баща и дъщеря.Исках да спра,исках го от дъното на душата си,едва ли съм искала нещо толкова силно през живота си,но въпреки това продължавах да размахвам сабята си.Всичко вече бе решено,мъжът пред мен не можеше да продължи на това темпо още дълго...Победата бе моя,бях се доказала и въпреки това...
Спомените,катринките от онази нощ,на един от безлюдните оствови с вече забравено местонахождение,бяха като жигосани на вътрешната страна на очите ми и в момента минаваха като на лента,като с това ми се напомняше и всяко едно чувство минало през мен в онзи ужасен ден,всяка една мисъл минала през главата ми.Така както бях застанала,унесена в мислите си бях сигурна,че заспивам,а това не беше никак хубаво.Бурята,двамата ми събеседника,от които едва ли щях да се очудя ако с един замах приключиха живота ми,а да не говорим и за студа.Температурата бе спаднала значително,може би не чак толкова много,но достатъчно,че да се усети.А аз,с вече оскъдното ми облекло,мокра до кости и седнала върху подгизналата земя...Ако не пирата или тигъра до мен,то простудата,която можех да хвана ако заспя със сигурност щеше да ме довърши.Проблема бе,че вече бях почти заспала.Винаги преди да заспя имах един такъв период,в който съзнанието ми е будно и бодро,докато тялото отказваше да ме слуша и бе заспало.Трябваше ми съвсем малко,за да се събудя,но ми трябваше бързо преди да съм се потопила в поредната поредица кошмари.
И точно така,дойде това,което ми трябваше.Припадналият пират се пробуди с нещо като вик или поне аз така го чух.Не беше ясно,но беше достатъчно,че да събуди тялото ми и аз най-после да отлепя главата си от влажната кора на дървото.Стрелнах с поглед мъжа,а същото стори и тигъра.Леко очудена наблюдавах и следващите му действия.Стаписване ме обвзе,когато той се изправи и хукна на някъде.И под някъде имам предвит абсолютно спонтанна посока,която сигурно беше видял първа и бе решил да тръгне по нея.Защо бях на това мнение?Все пак знам откъде дойде той и предполагах,че там някъде трябваше и да е корабът му.И все пак почудата ми този път като че ли бе по-малка.Какво ли не видях от този пират и се замислих дали някой друг ще може да ме изненада толкова,колкото ме изненадваше и тичащият в момента.
‘Явно аз не съм единствената с кошмари...”Мислите минаваха като на заден план,докато гледах все още с почуда мъжа.Не след дълго той се усети,че никой не го следва и погледна назад към мен и тигъра.Бях почти сигурна,че е видял две абсолютно еднакви физиономии-леко повдигната една от веждите изразявайки въпросите към действията му и очи казващи нищо повече от ‘Какво по дяволите?’.Мъжът спря спринта си,който бе доста добър-все едно тичаше за живота си,обърна се към нас и с доста посърнало изражение се върна и седна обратно до тигъра като зададе някакъв въпрос,който не ми направи особено впечатление.
В този момент,въпреки студа и въпроки изненадата от действията му,нещо в главата ми прещракна и смеха отнове ме обзе.Лицето ми се обърна към небето,а от мен се чу смях...смях,който самата аз не бях чувала от доста време.Нещо...нещо в действията на този пират ме забавляваше.Може би бе лудостта във всичко,което правеше,може би бе точно това,защото и аз исках да съм така.Той изглеждаше все едно няма никакви грижи,никакви проблеми,просто изоставен от всички неприятности и за мен това беше нещо велико.Но бях пределно наясно,че едва ли е така.Често това,което вършехме,това,как изглеждахме,това,как се държахме бе просто,за да скрие,това което е вътре в нас.Аз бях постъпвала точно така не веднъж.Бе по-лесно да се затвориш в себе си и да играеш някоя роля,която си си харесал,вместо да застанеш лице в лице със страховете си.Или беше това...или просто този пират си беше луд.
И въпреки това,в момента не отдадох голямо значение и внимание на тези мисли.Настроението ми се подобри и все още така заливаща се от смях,сложих ръката си на грърба на тигъра,който пробължаваше да стой мирен и спокоен.Но си спечелих ръмжене с моите действия.Бях далеч от мисълта да обръщам каквото и да е внимание на капризите на голямото коте до мен.Сложих ръка на стомаха си и с няколко дълбоки вдишвания успях да спра смеха си.
Все още с широка усмивка на лицето се обърнах към пирата и кимнах.Крайно време бе поне да научим имената си.Прекалено много се случи,за да си тръгнем като непознати.Въпреки че аз нямах намерението да отивам където и да било в този порой.
-Джени.-Казах с развеселен тон,може би за първи път използван в разговор с новия ми познат.-Приятно ми е.
Лек ветрец премина през гората и цялата настръхнах.Може би не бе нужно да заспивам,за да получа простудата,за която стана въпрос по-рано.Махнах ръката си от тигъра,който ме даряваше с доста сърдит поглед и ових раменете си с ръце.За момент се обърнах към дъжда,който подмокряше земята само на крачка от нас,само на толкова стигаше горе-долу добрият заслон на дървото под,което бяхме.Нямах намерението,а и желанието да изляза под прицела на тези малки ледени капки.
-Не,определено не мисля да стойм тук още дълго.-Казах все още с усмивка на лицето и се обърнах към двамата до мен.-Само докато дъжда понамалее малко.
Преместих погледа си от зелените очи на мъжа към тези на тигъра и усмивката ми стана още по-широка.Поставих ръката си върху главата на животното,като го погалих,а той ми отвърна с ново показване на зъбките му.Бяхме смешна гледка,аз засмяна и радваща му се,а той начумерен,все едно съм му взела закуската.
-Ами ти,господин сърдит котарак?-Проговорих като оставих пръстите ми да го почесат леко зад ушите,което смекчи малко настроението му.-Разбрахме как се казва,лудия пират.Разбрахме как се казвам аз...Ами ти?
Наистина се зачудих как би могъл да се казва този тигър,защото нещо ми подсказваше,че това не е последния път,когато ще го видим.Вдигнах поглед към Рикард.Човек лесно можеше да прочете въпроса,който се намираше в тях,а именно точно в този момент исках да измисля име на ‘котето’ и исках помощ.Понякога бях като абсолютно дете,това бе един от тези моменти.
Още един лек стон на смях ми обягна като поклатих леко глава и отвърнах поглед от мъжа.Идеята ми бе налудничева и ако исках да измисля име трябваше сама да го направя.Сетих се за мехчето с ром до мен и го наддигнах.Течността отново се разля по стените на гърлото ми и ми даде,дори малко,топлина.Следкато отлепих устни от меха се сетих,че все пак се намирам до пират.А едва ли един пират би отказал на нещо подобно.
Протегнах ръката си към него с рома и разклатих леко меха.
-Ром?
Както пред очите ми падаха ‘сълзите’ от небето,така в съзнанието ми валяха спомени.Спомени,които ме навестяваха само в кошмарите ми.Тъй като в момента нямах над какво по-добро да размишлявам,явно съзнанието ми бе решило,че е време да анализирам тези сънища.Никак не ми се изкаше това да стане и затова леко поклатих глава и я подпрях на стеблото на дървото,на което вече ми бе опрян гърба.
Тигъра до мен седеше най-спокойно,все едно отнесен някъде от свойте мисли и спомени.Погледнах го,като не направих никакво движение.Имах чувството,че ако помръдна ще се строполя на земята,незнайно защо.Това животно ме изумяваше все повече и повече.Все едно разбираше абсолютно всичко,което се случваше,но това лесно можеше да се обясни и с развинтеното ми въображение.Можеше просто съзнанието ми да преписваше някакви качества на този хищник.Но аз,като истински подстрекател на приказки,фантазии и тем подобни,бях силно зад идеята,че в този тигър има нещо необичайно.
Затворих очи.Чувствах се уморена и това не беше кой знае каква изненада,след всичко,което се случи днес.И всичко това за някаква си дранкулка.Докато тези мисли ми минаваха през главата съвсем несъзнателно проверих дали пръстена на баща ми е все още на безименния ми пръст.Вълна на успокоение мина през тялото,когато се уверих,че е там.Така болното ми съзнание отново се върна към първоначалните си мисли,спомени и кошмари.
Не,това не бе нещо нормално,нещо правилно или нещо достойно да влезе в разказите за герои или приказките разказвани с векове наред.Тогава защо?...Защо продължавах този нелеп двубой,породен от прекалената гордост на баща и дъщеря.Исках да спра,исках го от дъното на душата си,едва ли съм искала нещо толкова силно през живота си,но въпреки това продължавах да размахвам сабята си.Всичко вече бе решено,мъжът пред мен не можеше да продължи на това темпо още дълго...Победата бе моя,бях се доказала и въпреки това...
Спомените,катринките от онази нощ,на един от безлюдните оствови с вече забравено местонахождение,бяха като жигосани на вътрешната страна на очите ми и в момента минаваха като на лента,като с това ми се напомняше и всяко едно чувство минало през мен в онзи ужасен ден,всяка една мисъл минала през главата ми.Така както бях застанала,унесена в мислите си бях сигурна,че заспивам,а това не беше никак хубаво.Бурята,двамата ми събеседника,от които едва ли щях да се очудя ако с един замах приключиха живота ми,а да не говорим и за студа.Температурата бе спаднала значително,може би не чак толкова много,но достатъчно,че да се усети.А аз,с вече оскъдното ми облекло,мокра до кости и седнала върху подгизналата земя...Ако не пирата или тигъра до мен,то простудата,която можех да хвана ако заспя със сигурност щеше да ме довърши.Проблема бе,че вече бях почти заспала.Винаги преди да заспя имах един такъв период,в който съзнанието ми е будно и бодро,докато тялото отказваше да ме слуша и бе заспало.Трябваше ми съвсем малко,за да се събудя,но ми трябваше бързо преди да съм се потопила в поредната поредица кошмари.
И точно така,дойде това,което ми трябваше.Припадналият пират се пробуди с нещо като вик или поне аз така го чух.Не беше ясно,но беше достатъчно,че да събуди тялото ми и аз най-после да отлепя главата си от влажната кора на дървото.Стрелнах с поглед мъжа,а същото стори и тигъра.Леко очудена наблюдавах и следващите му действия.Стаписване ме обвзе,когато той се изправи и хукна на някъде.И под някъде имам предвит абсолютно спонтанна посока,която сигурно беше видял първа и бе решил да тръгне по нея.Защо бях на това мнение?Все пак знам откъде дойде той и предполагах,че там някъде трябваше и да е корабът му.И все пак почудата ми този път като че ли бе по-малка.Какво ли не видях от този пират и се замислих дали някой друг ще може да ме изненада толкова,колкото ме изненадваше и тичащият в момента.
‘Явно аз не съм единствената с кошмари...”Мислите минаваха като на заден план,докато гледах все още с почуда мъжа.Не след дълго той се усети,че никой не го следва и погледна назад към мен и тигъра.Бях почти сигурна,че е видял две абсолютно еднакви физиономии-леко повдигната една от веждите изразявайки въпросите към действията му и очи казващи нищо повече от ‘Какво по дяволите?’.Мъжът спря спринта си,който бе доста добър-все едно тичаше за живота си,обърна се към нас и с доста посърнало изражение се върна и седна обратно до тигъра като зададе някакъв въпрос,който не ми направи особено впечатление.
В този момент,въпреки студа и въпроки изненадата от действията му,нещо в главата ми прещракна и смеха отнове ме обзе.Лицето ми се обърна към небето,а от мен се чу смях...смях,който самата аз не бях чувала от доста време.Нещо...нещо в действията на този пират ме забавляваше.Може би бе лудостта във всичко,което правеше,може би бе точно това,защото и аз исках да съм така.Той изглеждаше все едно няма никакви грижи,никакви проблеми,просто изоставен от всички неприятности и за мен това беше нещо велико.Но бях пределно наясно,че едва ли е така.Често това,което вършехме,това,как изглеждахме,това,как се държахме бе просто,за да скрие,това което е вътре в нас.Аз бях постъпвала точно така не веднъж.Бе по-лесно да се затвориш в себе си и да играеш някоя роля,която си си харесал,вместо да застанеш лице в лице със страховете си.Или беше това...или просто този пират си беше луд.
И въпреки това,в момента не отдадох голямо значение и внимание на тези мисли.Настроението ми се подобри и все още така заливаща се от смях,сложих ръката си на грърба на тигъра,който пробължаваше да стой мирен и спокоен.Но си спечелих ръмжене с моите действия.Бях далеч от мисълта да обръщам каквото и да е внимание на капризите на голямото коте до мен.Сложих ръка на стомаха си и с няколко дълбоки вдишвания успях да спра смеха си.
Все още с широка усмивка на лицето се обърнах към пирата и кимнах.Крайно време бе поне да научим имената си.Прекалено много се случи,за да си тръгнем като непознати.Въпреки че аз нямах намерението да отивам където и да било в този порой.
-Джени.-Казах с развеселен тон,може би за първи път използван в разговор с новия ми познат.-Приятно ми е.
Лек ветрец премина през гората и цялата настръхнах.Може би не бе нужно да заспивам,за да получа простудата,за която стана въпрос по-рано.Махнах ръката си от тигъра,който ме даряваше с доста сърдит поглед и ових раменете си с ръце.За момент се обърнах към дъжда,който подмокряше земята само на крачка от нас,само на толкова стигаше горе-долу добрият заслон на дървото под,което бяхме.Нямах намерението,а и желанието да изляза под прицела на тези малки ледени капки.
-Не,определено не мисля да стойм тук още дълго.-Казах все още с усмивка на лицето и се обърнах към двамата до мен.-Само докато дъжда понамалее малко.
Преместих погледа си от зелените очи на мъжа към тези на тигъра и усмивката ми стана още по-широка.Поставих ръката си върху главата на животното,като го погалих,а той ми отвърна с ново показване на зъбките му.Бяхме смешна гледка,аз засмяна и радваща му се,а той начумерен,все едно съм му взела закуската.
-Ами ти,господин сърдит котарак?-Проговорих като оставих пръстите ми да го почесат леко зад ушите,което смекчи малко настроението му.-Разбрахме как се казва,лудия пират.Разбрахме как се казвам аз...Ами ти?
Наистина се зачудих как би могъл да се казва този тигър,защото нещо ми подсказваше,че това не е последния път,когато ще го видим.Вдигнах поглед към Рикард.Човек лесно можеше да прочете въпроса,който се намираше в тях,а именно точно в този момент исках да измисля име на ‘котето’ и исках помощ.Понякога бях като абсолютно дете,това бе един от тези моменти.
Още един лек стон на смях ми обягна като поклатих леко глава и отвърнах поглед от мъжа.Идеята ми бе налудничева и ако исках да измисля име трябваше сама да го направя.Сетих се за мехчето с ром до мен и го наддигнах.Течността отново се разля по стените на гърлото ми и ми даде,дори малко,топлина.Следкато отлепих устни от меха се сетих,че все пак се намирам до пират.А едва ли един пират би отказал на нещо подобно.
Протегнах ръката си към него с рома и разклатих леко меха.
-Ром?
15 Re: Горите Чет Дек 30, 2010 4:18 am
????
Гост
*п.п: Знам, че ти всъщност му предлагаш ром, но нали героят ми си е загубен и не е разбрал. xD
п.п2: Ти вероятно ще го схванеш и без да го казвам, но не знам защо предпочетох да го напиша.
_________________
Явно предложението му за смяна на местоположението им щеше да остане също толкова пренебрегнато, колкото и не съвсем сполучливият му опит да побягне през гората. Но какво пък? Не искаше дори да си помисля колко глупав и безинтересен би бил животът, ако се случваха единствено и само нещата, които искаха хората? Ако схемата работеше по този начин, той вероятно дори нямаше да бъде роден. Е, не познаваше семейството си и не можеше да застане зад това твърдение, без някъде отзад да го причаква опасността от грешка. Но можеше да предполага, а това му бе напълно достатъчно. Поне за момента. Сигурно нямаше да има и честта в този съдбоносен момент да стои тук, наблюдавайки странното момиче до него и осмисляйки глупавото си държание. Не бе наясно защо, но в момента всичко, дори полетът на мухата, кръжаща пред носа му, му се струваше съдбоносно.
А имаше и още един проблем. Да, ще си кажете вие, когато човек не може да си обясни нещо, винаги си намира проблеми. Но в случая Рикард си обясняваше всичко даже прекалено добре... Често му се случваше да открива решенията на неописуеми трудни задачки, които на всичкото отгоре, дори не бяха предназначение за него, ала да не може да реши своите, десет пъти по-лесни проблеми. Но нека се върнем на темата. Желанията на една голяма част от населението на трите острова не можеха да се определят като красиво изрисувани картини на близкото бъдеще. Най-малко половината от аристокрадските лордчета /дали титлите им наистина бяха такива Рикард не можеше да каже; важното бе, че това подигравателно изречено определение им пасваше много... поне според него/ щяха да пожелаят прекрасната му глава, забучена на някой кол или пък красяща най-видния ъгъл от трофейната им зала. Колко жалко би било един толкова... интересен пират... да свърши по толкова обикновен начин. Е, краят на хората, също не бе сред нещата, които те можеха да изберат. Въпреки че вечер, изгледнал се спокойно на твърдия под в уютната си каюта с не особено здрава прогнила врата, Рикард като че ли виждаше своя... Ала това е тема, която ще оставим за по-късно.
Сега, той отново бе оставил умората да го повали на земята, но за негово най-голямо съжаление и за огромна радост на бурята, която като че ли искрено се забавляваше от резултата, който постигаше с дрехите му, тялото му не се наслаждаваше на уюта на кораба му, а на меката, пропита от кръв земя. Той хвърли ленив поглед към изцапаното си подобие на панталони - да, мокрият пясък и водата не трябваше да играят в един отбор, определено можеха да нанесат непоправими щети. Същата съдба бе споделила и фланелката му, чието състояние мисля да не описваме. Всеки един нормален човек може би би намерил това за неприятно, но на Рикард то се стори изключително забавно. Е, този път нямаше намерение да оглася долината с гръмкия си смях. Предшният му опит бе завършил с привличането на огромния, странно държащ се тигър към мястото, където двамата пирати така спокойно си крещяха. Всъщност, ако трябва да сме напълно точни, само единият от тях бе спокоен, зает с обмислянето на теорията си за миниатюрните балончета в главите на хората.
Затова той просто позволи на поредната самодоволна усмивка да разцъфне на лицето му. Добре че Джени изглежда нямаше никакви намерения да се замисля какво я бе предизвикало. Кой знае каква би била реакцията й след като през съзнанието й минеха следните мисли: "По дяволите, той наистина ли се наслаждава на състоянието, в което е успял да се докара?! Какво толкова развеселящо успява да забележи в покритите си с кал дрехи?!" . Не случайно някои неща просто не се случваха.
Но спътничката му като че ли го бе попитала нещо. За пореден път той съжали, че никога не се вслушваше в други гласове освен своя собствен. Хм, всъщност бе способен да обърне внимание и на някой друг, стига това, което щеше да чуе от устата му да е комплимент. По възможност задоволителен. А щом отново бе пропуснал казаното покрай ушите си, значи определено не е бил такъв. Колко жалко наистина. Беше си заслужил поне една похвала след всичко случило се до момента... Или пък не?
Той усилено се зае с нелеката задача да си спомни какво бе пропуснал да чуе само преди няколко минути. Е, ако преди това си бе направил труда да помисли малко, щеше да установи, че е практически невъзможно да извика в съзнанието си споменът за нещо, на което не е бил свидетел. Но тъй както вече разбрахме, той не се се бе помъчил да улесни работата си и не бе помисли, щеше да се наложи да продължи по трудния начин. За него мисленето всъщност не бе трудна задача. Просто не бе свикнал да отделя на това безсмислено според него занимание повече от необходимото време. А неговите представи за необходимото, както може би вече сте се досетили, бяха леко изкривени.
След кратки усилия, нашият герой най-накрая разкри каква бе малката подробност, осуетяваща опитите му. И затова реши да опита по пътя на логиката. Тук, слава Богу, бе малко по-добър, или поне така си въобразяваше. Отново се загледа в тъмните очи на момичето до него, сякаш там можеше да намери отговора. Погледът му разсеяно прескочи към дясната й ръка, където той забеляза малък мех ром. Ето това бе нещо, което нямаше да откаже. Жалко само, че никой не му предлагаше.* Всъщност, при нормални обстоятелства, той изобщо не би се поколебал да си го вземе и да го пресуши до дъно. Но както вече казахме, нищо в този невъобразимо шантав ден не можеше да се нарече нормално. И в страх от мнението, което Джени можеше да си изгради за него, той реши да не се опитва да си привсвои меха. Щеше да се наслади на любимата си течност в най-пропадналия бар в Тортуга само няколко часа по-късно, когато се измъкнеше от тук. Е, всъщност, ако отново бе решил, че няма да е по-зле да помисли преди да действа щеше да се досети, че вече с почти нищо не може да изненада момичето. Не и след всички неща, които бе успял да направи само за един следобед. Виждате ли колко е лошо, когато човек забравя да използва мозъка си?
Искрящите му зелени очи отново се устремиха в пространството. Но този път мишената им бе тигъра. Или ако трябваше да сме съвсем точни, Джени и тигъра. И изведнъж той разбра! Или поне реши, че го е направил. Може би неслучайно не му бе дадена възможност да разбре колко далеч е от истината всъщност. С едната си ръка момичето бе прегърнало тигъра, взирайки се в големите му, толкова подобни на неговите, очи, а с другата весело разклащаше съда с така желания от нашия герой ром. Как не се бе сетил по-рано? Широка усмивка озари лицето му и той победоносно се обърна към другарката си, която изглежда очакваше най-накрая да чуе отговора му.
- Ром?! - невярващо се засмя той. - Искаш да го кръстиш Ром?!
Не можеше да прецени дали идеята е прекалено добра или прекалено лоша. Двете крайности често се сблъскваха една с друга и доста пъти бе много трудно да се определи коя от тях е спечелила битката.
Но дори без отговора на този толкова важен Рикард спокойно можеше да каже, че идеята му харесваше. Лоша или добра, тя определено бе повече от шантава, а това бе най-важното според нашият, "страдащ" от някакви странни психически отклонения, герой. А и като се замислеше - ромът безспорно бе едно от най-значителните неща в ежедневието на пиратите. Същестуваше от както Рик се помнеше, а със сигурност и от стотици години преди това... Макар да не бе чел за такива случки, той бе убеден, че е спасявал живота на много, много пирати и бе помагал този на още повече да продължи. Но досега никой не бе отчел нито частичка от това. Е, ето, че сега те щяха да направят първата стъпка, кръщавайки страниия зеленоок хищник на прекрасната напитка. Рикард бе убеден, че рано или късно, една доста по-голяма част от света щеше да научи за неговото съществуване. Рано или късно той щеше да направи нещо, с което вероятно щеше да спечели мястото си в дебелите томове с история. Рано или късно за него щяха да се разказват легенди. И поне в една от тези легенди вероятно щяха да споменат неговата много добра приятелка Джени /кой знае, някой ден можеше да се превърне в точно такава/, щяха да отделят няколко реда и на техния необичаен приятел, тигъра... И така, взели пример от нашите герои, хората може би щяха да започнат да кръщават по този начин кучетата си, синовете си, кръчмите и дори корабите. Колко хубаво би било само!
Ноо, нека не забравяме, че това са само мечти... вероятности... желания. А както казахме преди малко не на всички желания, били те разумни или не съвсем, им се полагаше да бъдат изпълнени.
п.п2: Ти вероятно ще го схванеш и без да го казвам, но не знам защо предпочетох да го напиша.
_________________
Явно предложението му за смяна на местоположението им щеше да остане също толкова пренебрегнато, колкото и не съвсем сполучливият му опит да побягне през гората. Но какво пък? Не искаше дори да си помисля колко глупав и безинтересен би бил животът, ако се случваха единствено и само нещата, които искаха хората? Ако схемата работеше по този начин, той вероятно дори нямаше да бъде роден. Е, не познаваше семейството си и не можеше да застане зад това твърдение, без някъде отзад да го причаква опасността от грешка. Но можеше да предполага, а това му бе напълно достатъчно. Поне за момента. Сигурно нямаше да има и честта в този съдбоносен момент да стои тук, наблюдавайки странното момиче до него и осмисляйки глупавото си държание. Не бе наясно защо, но в момента всичко, дори полетът на мухата, кръжаща пред носа му, му се струваше съдбоносно.
А имаше и още един проблем. Да, ще си кажете вие, когато човек не може да си обясни нещо, винаги си намира проблеми. Но в случая Рикард си обясняваше всичко даже прекалено добре... Често му се случваше да открива решенията на неописуеми трудни задачки, които на всичкото отгоре, дори не бяха предназначение за него, ала да не може да реши своите, десет пъти по-лесни проблеми. Но нека се върнем на темата. Желанията на една голяма част от населението на трите острова не можеха да се определят като красиво изрисувани картини на близкото бъдеще. Най-малко половината от аристокрадските лордчета /дали титлите им наистина бяха такива Рикард не можеше да каже; важното бе, че това подигравателно изречено определение им пасваше много... поне според него/ щяха да пожелаят прекрасната му глава, забучена на някой кол или пък красяща най-видния ъгъл от трофейната им зала. Колко жалко би било един толкова... интересен пират... да свърши по толкова обикновен начин. Е, краят на хората, също не бе сред нещата, които те можеха да изберат. Въпреки че вечер, изгледнал се спокойно на твърдия под в уютната си каюта с не особено здрава прогнила врата, Рикард като че ли виждаше своя... Ала това е тема, която ще оставим за по-късно.
Сега, той отново бе оставил умората да го повали на земята, но за негово най-голямо съжаление и за огромна радост на бурята, която като че ли искрено се забавляваше от резултата, който постигаше с дрехите му, тялото му не се наслаждаваше на уюта на кораба му, а на меката, пропита от кръв земя. Той хвърли ленив поглед към изцапаното си подобие на панталони - да, мокрият пясък и водата не трябваше да играят в един отбор, определено можеха да нанесат непоправими щети. Същата съдба бе споделила и фланелката му, чието състояние мисля да не описваме. Всеки един нормален човек може би би намерил това за неприятно, но на Рикард то се стори изключително забавно. Е, този път нямаше намерение да оглася долината с гръмкия си смях. Предшният му опит бе завършил с привличането на огромния, странно държащ се тигър към мястото, където двамата пирати така спокойно си крещяха. Всъщност, ако трябва да сме напълно точни, само единият от тях бе спокоен, зает с обмислянето на теорията си за миниатюрните балончета в главите на хората.
Затова той просто позволи на поредната самодоволна усмивка да разцъфне на лицето му. Добре че Джени изглежда нямаше никакви намерения да се замисля какво я бе предизвикало. Кой знае каква би била реакцията й след като през съзнанието й минеха следните мисли: "По дяволите, той наистина ли се наслаждава на състоянието, в което е успял да се докара?! Какво толкова развеселящо успява да забележи в покритите си с кал дрехи?!" . Не случайно някои неща просто не се случваха.
Но спътничката му като че ли го бе попитала нещо. За пореден път той съжали, че никога не се вслушваше в други гласове освен своя собствен. Хм, всъщност бе способен да обърне внимание и на някой друг, стига това, което щеше да чуе от устата му да е комплимент. По възможност задоволителен. А щом отново бе пропуснал казаното покрай ушите си, значи определено не е бил такъв. Колко жалко наистина. Беше си заслужил поне една похвала след всичко случило се до момента... Или пък не?
Той усилено се зае с нелеката задача да си спомни какво бе пропуснал да чуе само преди няколко минути. Е, ако преди това си бе направил труда да помисли малко, щеше да установи, че е практически невъзможно да извика в съзнанието си споменът за нещо, на което не е бил свидетел. Но тъй както вече разбрахме, той не се се бе помъчил да улесни работата си и не бе помисли, щеше да се наложи да продължи по трудния начин. За него мисленето всъщност не бе трудна задача. Просто не бе свикнал да отделя на това безсмислено според него занимание повече от необходимото време. А неговите представи за необходимото, както може би вече сте се досетили, бяха леко изкривени.
След кратки усилия, нашият герой най-накрая разкри каква бе малката подробност, осуетяваща опитите му. И затова реши да опита по пътя на логиката. Тук, слава Богу, бе малко по-добър, или поне така си въобразяваше. Отново се загледа в тъмните очи на момичето до него, сякаш там можеше да намери отговора. Погледът му разсеяно прескочи към дясната й ръка, където той забеляза малък мех ром. Ето това бе нещо, което нямаше да откаже. Жалко само, че никой не му предлагаше.* Всъщност, при нормални обстоятелства, той изобщо не би се поколебал да си го вземе и да го пресуши до дъно. Но както вече казахме, нищо в този невъобразимо шантав ден не можеше да се нарече нормално. И в страх от мнението, което Джени можеше да си изгради за него, той реши да не се опитва да си привсвои меха. Щеше да се наслади на любимата си течност в най-пропадналия бар в Тортуга само няколко часа по-късно, когато се измъкнеше от тук. Е, всъщност, ако отново бе решил, че няма да е по-зле да помисли преди да действа щеше да се досети, че вече с почти нищо не може да изненада момичето. Не и след всички неща, които бе успял да направи само за един следобед. Виждате ли колко е лошо, когато човек забравя да използва мозъка си?
Искрящите му зелени очи отново се устремиха в пространството. Но този път мишената им бе тигъра. Или ако трябваше да сме съвсем точни, Джени и тигъра. И изведнъж той разбра! Или поне реши, че го е направил. Може би неслучайно не му бе дадена възможност да разбре колко далеч е от истината всъщност. С едната си ръка момичето бе прегърнало тигъра, взирайки се в големите му, толкова подобни на неговите, очи, а с другата весело разклащаше съда с така желания от нашия герой ром. Как не се бе сетил по-рано? Широка усмивка озари лицето му и той победоносно се обърна към другарката си, която изглежда очакваше най-накрая да чуе отговора му.
- Ром?! - невярващо се засмя той. - Искаш да го кръстиш Ром?!
Не можеше да прецени дали идеята е прекалено добра или прекалено лоша. Двете крайности често се сблъскваха една с друга и доста пъти бе много трудно да се определи коя от тях е спечелила битката.
Но дори без отговора на този толкова важен Рикард спокойно можеше да каже, че идеята му харесваше. Лоша или добра, тя определено бе повече от шантава, а това бе най-важното според нашият, "страдащ" от някакви странни психически отклонения, герой. А и като се замислеше - ромът безспорно бе едно от най-значителните неща в ежедневието на пиратите. Същестуваше от както Рик се помнеше, а със сигурност и от стотици години преди това... Макар да не бе чел за такива случки, той бе убеден, че е спасявал живота на много, много пирати и бе помагал този на още повече да продължи. Но досега никой не бе отчел нито частичка от това. Е, ето, че сега те щяха да направят първата стъпка, кръщавайки страниия зеленоок хищник на прекрасната напитка. Рикард бе убеден, че рано или късно, една доста по-голяма част от света щеше да научи за неговото съществуване. Рано или късно той щеше да направи нещо, с което вероятно щеше да спечели мястото си в дебелите томове с история. Рано или късно за него щяха да се разказват легенди. И поне в една от тези легенди вероятно щяха да споменат неговата много добра приятелка Джени /кой знае, някой ден можеше да се превърне в точно такава/, щяха да отделят няколко реда и на техния необичаен приятел, тигъра... И така, взели пример от нашите герои, хората може би щяха да започнат да кръщават по този начин кучетата си, синовете си, кръчмите и дори корабите. Колко хубаво би било само!
Ноо, нека не забравяме, че това са само мечти... вероятности... желания. А както казахме преди малко не на всички желания, били те разумни или не съвсем, им се полагаше да бъдат изпълнени.
16 Re: Горите Пон Яну 03, 2011 7:18 am
Jenny Flint
Ром?
Име на алкохол,който да поясним това животно явно изобщо не харесва,да стане и негово име?Това е най-абсурдната идея,която съм чувала от някой друг.Е,все пак той за малко да не си пререже гърлото за нищо.Страннен човек...И все пак...
Имах чувството,че той изобщо не ме слуша.Погледа ми подскочи от съда с ром до тигъра и след това отново към мъжа пред мен-Рик.Налудничево предложение,безспорно!
В тоза момент,мислите ми се бяха запътили на някъде и аз не знаех точно до какъв извод ще стигнат или искат да стигнат.Но въпроса запречил се в съзнанието ми беше-‘Какво му има на този пират?’.И за сега имах няколко варианта.Единият бе загубата на кръв.Но като че ли отпадаше.Все пак бе получил добра дрямка,а и да не говорим,че докато спринтираше изглеждаше напълно здрав.Да,едва ли беше това.
Може би,страх или паника,или и двете.Можеше да е получил някакъв шок от всичко случило се до този момент и в момента да не знае какво точно да прави,от тук да идват и абсурдните движения,мисли и всичко останало.Все пак щях да го убия,а след това имаше и доста напрегнато състезание с тигъра,въпреки че то включваше само погледите им.Но не.И това не може да е.Изглежда прекалено спокоен,а и нещо ми подсказваше че не е това.
Тогава оставаше само едно,за което можех да се сетя-той просто си беше луд!
Ром?
Отново погледнах към животното,което местеше поглед от мен към пирата пред мен,чудещ се какво ще се случи сега.Да кръстя животно,което почти не познавам и което може да не видя повече,въпреки че всяко мускулче в мен ми казваше точно обратното,на нещо,което същото това животно мрази!?
Харесва ми!
И точно така,от почудено,изражението ми бе огряно от поредната усмивка.Щеше да е по-лесно,въобще да не слиза от лицето ми,вместо във всяко второ изречение да го пояснявам,но с такъв събеседник беше трудно да останеш с едно и също изражение за повече от 30 секунди.И за момент се зачудих-ако човекът с когото той разговаряше в момента беше абсолютно нормален,дали вече нямаше поне малко да е полудял?
-Добре!-Започнах с прекалено драматичен глас,който би използвал някой актьор или в случая аз,за да се покажа колко смахната можех да бъда.Не че исках,просто ми идваше от вътре,а аз не бях от хората,които не се вслушваха във вътрешния си глас.-От сега на татък,ти,сърдито коте,ще се казваш-РОМ!
Чувствах се изключително доволна,че бяхме намерили име на тигъра.И то такова,което да го дразни толкова много.Защо ли?Защото оранжевото коте,на черни раета,познато вече като Ром,изръмжа и ме повали на земята,като притисна раменете ми за влажната пръст с огромните си лапи.И дори тази гледка да изглеждаше доста плашеща за мен отстрани,то изобщо не беше така.Животното,не ми причиняваше никаква болка,просто си ръмжеше.Това бе единственото,което можеше да ме изплаши в този момент,но страхът като,че ли ме бе напуснал.
Точно така и се държах.Засмях се на реакцията на тигъра и с две движения вече седях на гърба му,а той се излежаваше на земята и поглед,показващ,че се е предал.Не че ако не беше толкова странно това същество можех да го направя.Естествено,че той ми позволи да извърша,което и да е от действията ми досега.Стига да го пожелаеше,той можеше да ми вземе живота точно толкова бързо,колкото ме бе подгонил и първия път.Но това в момента не ме засягаше и ми бе напълно достатъчно,че той не беше в настроението да ме яде.
Все така,необяснимо щастлива се обърнах отново към Рикард.Дали наистина не беше разбрал въпроса ми или просто се правеше на ударен,не че не беше.Но каква полза щеше да има от това?На мен поне такава не ми хрумна,затова все още бях на мисълта,че просто този пират не е с всичкия си.Но в днешно време кой е или поне кой пират?А и какво му е забавното да си напълно наред?
Колкото и да продължавах да размишлявам над този въпрос,щях да остана на едно и също мнение,на това,до което вече бях стигнала.Това беше сигурно.Вече го бях решила,а и то ми харесваше най-много,какви повече причини ми трябваха,за да повярвам в нещо.Без да отдавам особено много,или по-точно да кажем каквито и да било мисли на следващите си действия,хвърлих мехчето с ром в скута на пирата без да продумам дума.Не знам дали беше отказал,защото не беше разбрал или просто се срамуваше,въпрки че се съмнявах да е второто,по всичко си личеше,че е като повече пирати и обича това така огнено питие.А аз вече предложих и рядко приемах отказ.
Преди да разбера реакцията му се обърнах към тигъра под мен и отново се захванах да по галя.Той като че ли наистина не смяташе да става или да прави каквито и да било движения и това мен в момента ме устройваше.Но вече почваше да ми омръзва да стоя на едно място.А и все още ми беше доста студено.Естествено сега по-малко благодарение на Ром,от който получавах солидно количество топлина.Но аз не бях от хората,който се застояват дълго на едно място.
Обърнах се към дъжда и се огледах.Всичко отиваше от зле на по-зле.Първо студа,а сега останових,че и гладът ме нападаше.Наоколо не виждах нищо,което ставаше за ядене.Имаше единствено човешко месо,което не мислех да пробвам.Все пак точно тези две тела не се знаеше какви болести пренасят.Не,трябваше да намеря нещо друго или за сега да се примиря с глада.
-И сега какво?-Попитах като се обърнах към Рик,който имах чувството,че отново няма да ми обърне кой знае какво внимание,но беше по-добре от това да си говоря сама.Може би...
17 Re: Горите Вто Яну 11, 2011 3:00 am
????
Гост
Трябва да се вслушваш в другите. В думите, които като порой от ледени висулки неумолимо се изсипват върху главите ни; в жестовете, с които, за добро или за лошо, биваме замеряни в лицето постоянно... Но най вече в погледите. В онези малки искрици, в онези блещукащи пламъчета, спотайващи се в дълбоките като безбрежния син океан очи... Защото тези миниатюрни парченца спасение са нагърбени с тежката задача да носят в себе си истината. Онази истина, която е прекалено нелицеприятна, за да бъде изречена на глас, но прекалено важна, за да остане погребана в студения си мраморен гроб.
Колко луд трябва да си, за да вярваш в това, вероятно биха си казали всички. Но биха се изненадали от простотата на отговора. Малко. Една единствена, на пръв поглед изключително дребна капчица ледено спокойоствие, примесено със стръкче бурна, изпепеляваща лудост, е способна на много повече неща, отколкото предполагате. Много повече неща, отколкото някой някога е предполагал.
А нашият герой вярваше във всичко това така както едно малко момче вярваше в приключенията и славните битки от страниците на пъстроцветните детски книжки. И както е повече от ясно, скривалището на двете малки нещица, провокиращи у него и у всички останали вярата към всичко това, сякаш бе маркирано с огромен червен знак върху челото му. Изгарящата го отвътре лудост вече бе доказал многократно. А вледеняващото спокойствие... Е, и неговото време скоро щеше да дойде. Може би даже по-скоро, отколкото очакваше самият той.
Рикард прониза с ленив поглед мехчето с ром, което незнайно как се бе озовала в скута му. Изглежда бе решен да остави доказването на теорията си за малко по-късно. А може би... по някакви неясни причини изобщо не искаше да го прави? Досега никога нищо не бе успявало да го спре. Но днес, в този странен, дъждовен следобед, Рикард Блекфир като че ли се страхуваше да срещне погледите на двамата си другари. Но той не питаше защо. Не си задаваше въпроса какво, след като само до преди минута всичко бе вървяло добре, а усмивката отново се бе покатерила на лицето му, провокираше тревогата, обгръщаша сърцето му в ледената си прегръдка. Той просто усещаше... Усещаше, че в очите им ще открие нещо. Нещо, което никак не би му се харесало.
Без да поглежда настрани, пиратът надигна малкото мехче и погълна остатъка от огнената течност. Едва ли от него се бе искало точно това, но кой знае защо, тази малка подробност реши да му убегне и той изобщо не изпита узризения за постъпката си.
Без да се замисля нашият герой извърна глава, срещайки очите на тигъра, за избора на чието име той имаше пълното право да го мрази. Тези огромни ярко зелени очи... Ето, че за втори път той бе останал неподвижен, а сериозният му поглед бе замръзнал в тях, сякаш току-що вътре бе намерил изгубената история за неясното си минало. Но причината да не може да откъсне очи от тези на големия звяр пред него не бе такава. Този път той дори не виждаше приликата им с неговите собствени. Единственото, което бе способен да прочете в тях бе отговорът. Отговорът на всичко. Който изглеждаше точно така, както си го бе представил. И бе повече от сигурен в едно – това никак, ама никак не му допадаше.
Изведнъж в главата му изникна гласът на непо.. на Джени. Като че ли го питаше нещо или поне се опитваше да го направи. И сега какво... какво... какво?!, отекна глухо в главата му.
Той бързо се завъртя, обръщайки се към нея, но лицето й изглеждаше напълно спокойно. Ако изобщо бе казала тези думи и те не бяха плод на все повече влошаващото състоянието си негово въображение, то това не бе станало в близките няколко минути. А може би го бе чул и тогава... Но просто не бе обърнал внимание на поредната реплика, която нито повдигаше самочувствието му, нито му предлагаше нещо. А сега разраненото му съзнание бе изиграе поредния си номер.
- Какво наистина... – промърмори замислено той.
Очите не лъжеха. Очите никога не можеха да го излъжат... не и него. Именно благодарение на тях той бе успял да оцелее до сега. Не че имаше особено голямо желание да мисли такива неща, но ако трябваше да е напълно честен със себе си, каквъто обикновено не беше, Рикард трябваше да признае, че без способността му да вижда в тях истината, отдавна вече щеше да е мъртъв. Дори можеше да види безжизненото си, ранено тяло, проснато безмилостно на пропитата с кръв земя... и студеният разумен поглед. Който сякаш казваше Държа всичко под контрол. Колко нелепо, нали?
Но не, на тази мрачна картина, чиито художник бе единствено и само ядосаното му, предало се на треската въображение, можеше да се „наслаждава” и по-късно.
- Не можем да останем тук. – повтори той, за втори път днес. Този път гласът му прозвуча твърдо, а в думите му се долавяше решителност. Ако предният му опит бе предизвикал само подигравки и поредица от въпроси за неговата лудост, то този със сигурност бе провокирал и нещо друго. Още не можеше да каже точно какво, но бе повече от убеден, че скоро ще разбере.
- Бурята се засилва, а вятърът изглежда няма никакво намерение да даде почивка... Е, ако идеята да умрем от глад или пък от студ на Острова на смъртта и да споделим съдбата на тези там – с категоричен жест нашият герой махна към труповете, все така мирно лежащи на земята - ти изглежда привлекателна... тогава нямам нищо против да останем.
Хм, само до преди малко се бе притеснявал за мнението, което можеше да създаде за себе си у нея, а сега й говореше по този начин. Хората понякога вършеха странни неща. Може би доста по-често, отколкото им се искаше. Не бе сигурен как тя ще възприеме тези му думи... Знаеше, че няма да предпочете втория вариант, но имаше нещо, което, макар още да не осъзнаваше, го плашеше. Рикард действително нямаше нищо против да остане. Перспективата скоро да свърши като тези жалки пирати не би трябвало да е никак ободряваща... Е, разбира се, и на него не му се струваше такава. Но всеки един човек, способен да се похвали с поне малко здрав разум би се постреснал. А той просто стоеше и чакаше решението на момичето.
Все пак твърдеше или поне предполагаше, че знае как ще умре... И въпреки че смъртта в неговите странни и изкривени представи нямаше нищо общо със случващото с Острова на смъртта, той бе сигурен, че трябва да се махне от тук колкото се може по-бързо.
Колко луд трябва да си, за да вярваш в това, вероятно биха си казали всички. Но биха се изненадали от простотата на отговора. Малко. Една единствена, на пръв поглед изключително дребна капчица ледено спокойоствие, примесено със стръкче бурна, изпепеляваща лудост, е способна на много повече неща, отколкото предполагате. Много повече неща, отколкото някой някога е предполагал.
А нашият герой вярваше във всичко това така както едно малко момче вярваше в приключенията и славните битки от страниците на пъстроцветните детски книжки. И както е повече от ясно, скривалището на двете малки нещица, провокиращи у него и у всички останали вярата към всичко това, сякаш бе маркирано с огромен червен знак върху челото му. Изгарящата го отвътре лудост вече бе доказал многократно. А вледеняващото спокойствие... Е, и неговото време скоро щеше да дойде. Може би даже по-скоро, отколкото очакваше самият той.
Рикард прониза с ленив поглед мехчето с ром, което незнайно как се бе озовала в скута му. Изглежда бе решен да остави доказването на теорията си за малко по-късно. А може би... по някакви неясни причини изобщо не искаше да го прави? Досега никога нищо не бе успявало да го спре. Но днес, в този странен, дъждовен следобед, Рикард Блекфир като че ли се страхуваше да срещне погледите на двамата си другари. Но той не питаше защо. Не си задаваше въпроса какво, след като само до преди минута всичко бе вървяло добре, а усмивката отново се бе покатерила на лицето му, провокираше тревогата, обгръщаша сърцето му в ледената си прегръдка. Той просто усещаше... Усещаше, че в очите им ще открие нещо. Нещо, което никак не би му се харесало.
Без да поглежда настрани, пиратът надигна малкото мехче и погълна остатъка от огнената течност. Едва ли от него се бе искало точно това, но кой знае защо, тази малка подробност реши да му убегне и той изобщо не изпита узризения за постъпката си.
Без да се замисля нашият герой извърна глава, срещайки очите на тигъра, за избора на чието име той имаше пълното право да го мрази. Тези огромни ярко зелени очи... Ето, че за втори път той бе останал неподвижен, а сериозният му поглед бе замръзнал в тях, сякаш току-що вътре бе намерил изгубената история за неясното си минало. Но причината да не може да откъсне очи от тези на големия звяр пред него не бе такава. Този път той дори не виждаше приликата им с неговите собствени. Единственото, което бе способен да прочете в тях бе отговорът. Отговорът на всичко. Който изглеждаше точно така, както си го бе представил. И бе повече от сигурен в едно – това никак, ама никак не му допадаше.
Изведнъж в главата му изникна гласът на непо.. на Джени. Като че ли го питаше нещо или поне се опитваше да го направи. И сега какво... какво... какво?!, отекна глухо в главата му.
Той бързо се завъртя, обръщайки се към нея, но лицето й изглеждаше напълно спокойно. Ако изобщо бе казала тези думи и те не бяха плод на все повече влошаващото състоянието си негово въображение, то това не бе станало в близките няколко минути. А може би го бе чул и тогава... Но просто не бе обърнал внимание на поредната реплика, която нито повдигаше самочувствието му, нито му предлагаше нещо. А сега разраненото му съзнание бе изиграе поредния си номер.
- Какво наистина... – промърмори замислено той.
Очите не лъжеха. Очите никога не можеха да го излъжат... не и него. Именно благодарение на тях той бе успял да оцелее до сега. Не че имаше особено голямо желание да мисли такива неща, но ако трябваше да е напълно честен със себе си, каквъто обикновено не беше, Рикард трябваше да признае, че без способността му да вижда в тях истината, отдавна вече щеше да е мъртъв. Дори можеше да види безжизненото си, ранено тяло, проснато безмилостно на пропитата с кръв земя... и студеният разумен поглед. Който сякаш казваше Държа всичко под контрол. Колко нелепо, нали?
Но не, на тази мрачна картина, чиито художник бе единствено и само ядосаното му, предало се на треската въображение, можеше да се „наслаждава” и по-късно.
- Не можем да останем тук. – повтори той, за втори път днес. Този път гласът му прозвуча твърдо, а в думите му се долавяше решителност. Ако предният му опит бе предизвикал само подигравки и поредица от въпроси за неговата лудост, то този със сигурност бе провокирал и нещо друго. Още не можеше да каже точно какво, но бе повече от убеден, че скоро ще разбере.
- Бурята се засилва, а вятърът изглежда няма никакво намерение да даде почивка... Е, ако идеята да умрем от глад или пък от студ на Острова на смъртта и да споделим съдбата на тези там – с категоричен жест нашият герой махна към труповете, все така мирно лежащи на земята - ти изглежда привлекателна... тогава нямам нищо против да останем.
Хм, само до преди малко се бе притеснявал за мнението, което можеше да създаде за себе си у нея, а сега й говореше по този начин. Хората понякога вършеха странни неща. Може би доста по-често, отколкото им се искаше. Не бе сигурен как тя ще възприеме тези му думи... Знаеше, че няма да предпочете втория вариант, но имаше нещо, което, макар още да не осъзнаваше, го плашеше. Рикард действително нямаше нищо против да остане. Перспективата скоро да свърши като тези жалки пирати не би трябвало да е никак ободряваща... Е, разбира се, и на него не му се струваше такава. Но всеки един човек, способен да се похвали с поне малко здрав разум би се постреснал. А той просто стоеше и чакаше решението на момичето.
Все пак твърдеше или поне предполагаше, че знае как ще умре... И въпреки че смъртта в неговите странни и изкривени представи нямаше нищо общо със случващото с Острова на смъртта, той бе сигурен, че трябва да се махне от тук колкото се може по-бързо.
18 Re: Горите Сря Фев 02, 2011 6:36 am
Jenny Flint
„Да, определено луд.” Казах си и се подсмихнах малко. Рядко се срещаха хора,които си меняха настроението толкова често. За момент се зачудих дали го прави нарочно или несъзнателно. И в двата случая все трябваше да има някаква причина. Може би се бе сетил нещо, докато се взираше в очите на тигъра. Или пък вкуса на рома му е навял някакви спомени. Или може би просто му бе омръзнало да седи в тази буря с понякога скучната ми комптания, въпреки точно за тези няколко часа не можех да се оплача от липсата на приключения.
Нямаше как последната причина да не се забие като трън в главата ми. Прокарах за последен път пръсти през козината на тигъра,след което се изправих и се протегнах леко,за да пропъдя глада и студа... Е,поне до колкото можех.
-Прав си... Определено не ми се иска да свърша като онези там.- Казах с усмивка и кимнах към двата трупа.
Не изгарях от нетърпение да си тръгна от тук,но вече наистина поставях на ръба здравето си,а определено не исках да прекарам следващите няколко седмици на легло. От малка имах проблеми с оздравяването и често ми се налагаше да съм в ‘болнични’ малко по-дълго от нормалните хора. Но пък затова и рядко се разболявах. Както и да е! Темата за болести не исках да се задържа дълго в главата ми и определено не исках да си мисля,че ще се разболея.
За момент се загледах към дъжда. Мислите ми прескочиха набързо към кораба,с който бях стигнала до тук. Е точно тук бях попаднала и заради хора,които вече не бяха сред живите. А и се бях забавила няколко часа... На бързо през главата ми минаха няколко проклятия и усмивка изчезна от лицето ми. Как не се бях сетила по-рано?! Естествено мен едва ли вече ме чакаше кораб!! Идиотите сигурно вече бяха отплавали и в момента се намираха в първата кръчма на Тортуга,която бяха видяли и изпиваха каквото бяхме намерили на другия кораб.Бях почти сигурна,че са решили,че ще мога да се оправя и сама.Как можех да пропусна тази подробност?![/size]
-По дяволите... –Промърморих тихо под носа си.[/font">
Въпреки че за момент наистина усещах как гнева се надига в мен реших,че няма за какво да се ядосвам сега. След като ги намеря... тогава ще се ядосвам.Сега трябваше да намеря начин да се оправя тук,докато не измисля нещо. Явно щеше да ми се наложи да поостана на този остров малко по-дълго от колкото ми се искаше. Е, какво да се прави?!
Докато размишлявах над както точно да правя,Ром също се бе изправил и побутна леко китката ми с моцуна. Без да осъзнавам,че е той и все още малко намръщена се обърнах надолу към него. За момент се загледах в очите му преди да избухна в смях. Незнайно защо,но просто така го чувствах.
-Ама ти наистина си просто един голям глезльо!- Казах след миг и клекнах като го почесах зад ушите,а той изръмжа леко от удоволствие.
[/center">
Нямаше как последната причина да не се забие като трън в главата ми. Прокарах за последен път пръсти през козината на тигъра,след което се изправих и се протегнах леко,за да пропъдя глада и студа... Е,поне до колкото можех.
-Прав си... Определено не ми се иска да свърша като онези там.- Казах с усмивка и кимнах към двата трупа.
Не изгарях от нетърпение да си тръгна от тук,но вече наистина поставях на ръба здравето си,а определено не исках да прекарам следващите няколко седмици на легло. От малка имах проблеми с оздравяването и често ми се налагаше да съм в ‘болнични’ малко по-дълго от нормалните хора. Но пък затова и рядко се разболявах. Както и да е! Темата за болести не исках да се задържа дълго в главата ми и определено не исках да си мисля,че ще се разболея.
За момент се загледах към дъжда. Мислите ми прескочиха набързо към кораба,с който бях стигнала до тук. Е точно тук бях попаднала и заради хора,които вече не бяха сред живите. А и се бях забавила няколко часа... На бързо през главата ми минаха няколко проклятия и усмивка изчезна от лицето ми. Как не се бях сетила по-рано?! Естествено мен едва ли вече ме чакаше кораб!! Идиотите сигурно вече бяха отплавали и в момента се намираха в първата кръчма на Тортуга,която бяха видяли и изпиваха каквото бяхме намерили на другия кораб.Бях почти сигурна,че са решили,че ще мога да се оправя и сама.Как можех да пропусна тази подробност?![/size]
-По дяволите... –Промърморих тихо под носа си.[/font">
Въпреки че за момент наистина усещах как гнева се надига в мен реших,че няма за какво да се ядосвам сега. След като ги намеря... тогава ще се ядосвам.Сега трябваше да намеря начин да се оправя тук,докато не измисля нещо. Явно щеше да ми се наложи да поостана на този остров малко по-дълго от колкото ми се искаше. Е, какво да се прави?!
Докато размишлявах над както точно да правя,Ром също се бе изправил и побутна леко китката ми с моцуна. Без да осъзнавам,че е той и все още малко намръщена се обърнах надолу към него. За момент се загледах в очите му преди да избухна в смях. Незнайно защо,но просто така го чувствах.
-Ама ти наистина си просто един голям глезльо!- Казах след миг и клекнах като го почесах зад ушите,а той изръмжа леко от удоволствие.
[/center">
Пп. Сорри,че е толко кратко,ма нещо музата ми я няма, а не исках да те карам да чакаш повече. >.<
19 Re: Горите Съб Фев 05, 2011 10:44 pm
????
Гост
Рикард Блекфир от край време си бе бил странен. И ако в тази неочаквана ситуация, в този необикновен момент, той си мислеше, че е попаднал в центъра на някой, украсен с фантастични елементи роман на ужасите, никой нямаше да посмее да го обвини за това. Нима всичко не изглеждаше точно по този начин? Е, Джени някак не се вписваше в ролята на благородната девойка, попаднала в лабиринта на тайните и опасностите, дебната зад всеки ъгъл от сенките и мистериите. Но виж, Рикард... неговото положение бе малко по-различно. Той определено можеше да се сравни с един от онези герои, които изглеждаха сякаш никога не знаят какво точно се случва, но накрая се оказваха съвсем други. А в тези на пръв поглед напълно невзрачни и незначителни хора, у които лудостта бе оставила малко по-ярък отпечатък, отколкото при другите, никой не желаеше да се вслушва. Да, лудостта наистина се таеше дълбоко във всеки един от нас и нашият герой го знаеше повече от добре. След раждането на хората може и да не се появяваха феи-орисници, но лудостта винаги беше там. Навеждаше се бавно и внимателно над "жертвата", черният й плащ се увиваше около нея и тя оставяше своя белег в душата й. При повечето хора, тя се бе свила на кълбо някъде в дълбините на душите им, а плахият й поглед показваше, че едва ли някога ще излезе на повърхността. Но, за добро или за лошо, Рик не бе сред тези хора. Той бе един от малкото, при които тя царствено се бе разположила наред мислите му, заговорничейки с тях. Може би това говореше за слабостта му, а може би за точно обратното... Може би никога нямаше да разбере...
Но нека се върнем към сравнението с романа на ужасите. Небето бе приело заплашително тъмен оттенък; облаците бяха надвиснали над нашите двама герои, сякаш заплашващи да разтворят широката си паст и да ги погълнат; а бурята... бурята продължаваше.
Някъде в далечината се чу писък. Последва втори. И трети.
"Очите не лъжат", мисълта за сетен път проряза съзнанието на Рикард, причинявайки му неописуема болка. Да, както бе осъзнал само минута по-късно, те трябваше да надигнат задниците си, тежки или не, или да се ометат от това прокълнато място колкото се можеше по-бързо.
Момент! Като че ли отново пропускаше нещо... По дяволите, кога щеше да се научи да слуша?! О, но той всъщност бе видял. Защо му бе да се вслушва в безсмислените порои от думи, когато можеше просто да гледа... Или пък да използва съмнителното си мозъчно съдържание, което кой знае защо, в момента изглеждаше особено активно. Благодарение на не малкото си въображение, Рикард вече виждаше мъничките мозъчни клетчици, подобни на изключително дребни човечета, които весело играеха на 'сляпа баба' в главата му. Ау, тези двечките се блъснаха. А, ето го и отговорът. Онова мъничкото, пълничкото, току-що бе паднало върху него. Джени нямаше кораб... Нямаше как да има, тя стоеше тук вече от няколко часа, а Рик определено не бе чувал за пирати, които чакаха по толкова дълго.
Самодоволна усмивка озари лицето му... за пореден път днес. Всъщност, за пореден път, нямаше и ясна причина да се радва. Но вероятно просто искаше да се наслади на мига, в който някой друг щеше да се окаже прецаканият.
Знаеше какво ще направи. Нямаше нужда да обмисля действията си, защото бе напълно наясно с тях. Единственото нещо, което може би го притесняваше бе какво ще направи новата му "приятелка". Но в края на краищата, какво значение имаха чуждите животи? Нима не бе живял с тази философия през цялото това време... Какво го караше да се притеснява? Една непослушна мисъл ядосано се стрелкаше из съзнанието му и се опитваше да го убеди в правотата си. Но той нямаше да повярва. Отказваше да го направи. Пренебрегвайки всичко, нашият герой просто заяви:
- И да имаше кораб, на който да се качиш, може би трябваше да се досетиш, че аз няма да те оставя просто ей така да си тръгнеш. - "Гордостта ми не би го позволила", искаше му се да довърши. Но знаеше, че причината е друга... колкото и усилено да се опитваше да не вярва на това. Не си направи труда да обясни откъде е разбрал за кораба, а и тя вероятно щеше да се досети сама.
- Е, аз тръгвам. Ти прецени дали предпочиташ компанията на бурята и писъците... или пък би искала да се насладиш на моята. - на лицето му разцъфна нова усмивка. Тя трябваше да го последва. Трябваше...
Рикард спокойно завървя към мястото, където бе оставил кораба си, без да се обръща назад.
Но нека се върнем към сравнението с романа на ужасите. Небето бе приело заплашително тъмен оттенък; облаците бяха надвиснали над нашите двама герои, сякаш заплашващи да разтворят широката си паст и да ги погълнат; а бурята... бурята продължаваше.
Някъде в далечината се чу писък. Последва втори. И трети.
"Очите не лъжат", мисълта за сетен път проряза съзнанието на Рикард, причинявайки му неописуема болка. Да, както бе осъзнал само минута по-късно, те трябваше да надигнат задниците си, тежки или не, или да се ометат от това прокълнато място колкото се можеше по-бързо.
Момент! Като че ли отново пропускаше нещо... По дяволите, кога щеше да се научи да слуша?! О, но той всъщност бе видял. Защо му бе да се вслушва в безсмислените порои от думи, когато можеше просто да гледа... Или пък да използва съмнителното си мозъчно съдържание, което кой знае защо, в момента изглеждаше особено активно. Благодарение на не малкото си въображение, Рикард вече виждаше мъничките мозъчни клетчици, подобни на изключително дребни човечета, които весело играеха на 'сляпа баба' в главата му. Ау, тези двечките се блъснаха. А, ето го и отговорът. Онова мъничкото, пълничкото, току-що бе паднало върху него. Джени нямаше кораб... Нямаше как да има, тя стоеше тук вече от няколко часа, а Рик определено не бе чувал за пирати, които чакаха по толкова дълго.
Самодоволна усмивка озари лицето му... за пореден път днес. Всъщност, за пореден път, нямаше и ясна причина да се радва. Но вероятно просто искаше да се наслади на мига, в който някой друг щеше да се окаже прецаканият.
Знаеше какво ще направи. Нямаше нужда да обмисля действията си, защото бе напълно наясно с тях. Единственото нещо, което може би го притесняваше бе какво ще направи новата му "приятелка". Но в края на краищата, какво значение имаха чуждите животи? Нима не бе живял с тази философия през цялото това време... Какво го караше да се притеснява? Една непослушна мисъл ядосано се стрелкаше из съзнанието му и се опитваше да го убеди в правотата си. Но той нямаше да повярва. Отказваше да го направи. Пренебрегвайки всичко, нашият герой просто заяви:
- И да имаше кораб, на който да се качиш, може би трябваше да се досетиш, че аз няма да те оставя просто ей така да си тръгнеш. - "Гордостта ми не би го позволила", искаше му се да довърши. Но знаеше, че причината е друга... колкото и усилено да се опитваше да не вярва на това. Не си направи труда да обясни откъде е разбрал за кораба, а и тя вероятно щеше да се досети сама.
- Е, аз тръгвам. Ти прецени дали предпочиташ компанията на бурята и писъците... или пък би искала да се насладиш на моята. - на лицето му разцъфна нова усмивка. Тя трябваше да го последва. Трябваше...
Рикард спокойно завървя към мястото, където бе оставил кораба си, без да се обръща назад.
20 Re: Горите Нед Фев 06, 2011 12:25 am
Jenny Flint
Погледнах към пирата,който проговори и за момент се зачудих как с неговото невнимание е успял да досети всъщност,че нямам кораб. Но както и да е.Това,което каза ми спечели вниманието,беше неговата самодоволна усмивка,а самите му думи.
- И как си щял да ме спреш?!- Попитах като повдигнах леко едната си вежда,но бързо се отказах от спора.
Вече нямаше начин да тръгна с него. Не и след такова изказване. Усетих как Ром изръмжа леко,но не си направи труда да направи каквото и да било друго.
- Както и да е... - Промърморих и седнах отново под дървото,а мъжът продължи пътя си.
Бях твърдо решена,че няма да тръгна след него. Твърдо решена! И колкото и да бях способна да направя каквото и да било за гордостта си,коремът ми се обади,а него не можех да пренебрегвам. А също така и студът си казваше думата.
-По дяволите....- Промърморих и се изправих.
Рикард вече беше значително по-напред от мен,но аз не исках ида го настигам скоро. Вървях зад него доката не стигнахме брега,на който се намираше кораба му. За момент щях да припадна при гледката. Беше претършуван и не ми беше много трудно да се досетя кой стоеше зад това...малоумният ми екипаж.
- И как си щял да ме спреш?!- Попитах като повдигнах леко едната си вежда,но бързо се отказах от спора.
Вече нямаше начин да тръгна с него. Не и след такова изказване. Усетих как Ром изръмжа леко,но не си направи труда да направи каквото и да било друго.
- Както и да е... - Промърморих и седнах отново под дървото,а мъжът продължи пътя си.
Бях твърдо решена,че няма да тръгна след него. Твърдо решена! И колкото и да бях способна да направя каквото и да било за гордостта си,коремът ми се обади,а него не можех да пренебрегвам. А също така и студът си казваше думата.
-По дяволите....- Промърморих и се изправих.
Рикард вече беше значително по-напред от мен,но аз не исках ида го настигам скоро. Вървях зад него доката не стигнахме брега,на който се намираше кораба му. За момент щях да припадна при гледката. Беше претършуван и не ми беше много трудно да се досетя кой стоеше зад това...малоумният ми екипаж.
21 Re: Горите Нед Фев 06, 2011 2:23 am
????
Гост
Нашия герой винаги бе вярвал, че за него не съществуват изненади. Че може да предвиди всичко... от това, кога за пореден път ще бъде изритан от леглото на някоя превзета аристократка и заплашван от мъжа й, до това, кога ще бъде изправен пред бесилото, което рано или късно щеше да победи в надпреварата с него.
Но ето, че се бе излъгал. Всеки друг на негово място може би би усетил глупостта си, но дори и не си помисли да го направи. Напротив, с цялото нахалство, което можеше да изтръгне от себе си, той се учуди, че не е познал... Но нека за момент оставим чувствата, които се гонеха в съзнанието му.
Рикард се приближи до любимата си /така наричаше кораба/ и без изобщо да си прави труда да се досеща, че има къде-къде по-лесни начини да стигне до каютата си, той започна да се катери острани по самия кораб... Бе го правил много пъти още като дете, макар и не по същия кораб, затова не изпита ни най-мако затруднение да го направи отново. Само секунди по-късно той влетя през отворения прозорец на каютата си.
По дяволите!
Малкото помещение бе приело повече от трагичен вид. По пода бяха разхвърляни разпокъсани книги, карти и листа, покрити с какви ли не безразборни драсканици. А да, имаше и няколко чифта обувки, или по-точно няколко обувки, опитващи се да намерят другарчета си. Дрехите му заемаха една доста голяма част от каютата... някой от тях бяха навхърляни по леглото, друго бяха изхвърчали през вратата, трети покриваха клавишите на пяното.
Пяното! Рикард се затича към него, а дълбока въздишка се отрони от устните му, когато разбра, че то може би е единственото нещо тук, на което липсваха множеството щети, сполетели целия кораб. Но изведнъж умът му бе окопиран от друга мисъл... Не, това не бе мисълта за отмъщението, въпреки че скоро щеше да дойде и нейният ред да се появи. Бе тази за Джени. Дали го бе последвала? Погълнат от учудването си, той съвсем бе забравил за момичето и тигъра. Рикард бързо се измъкна от кораба и внимателно се придвижи до другата му страна. Нямаше защо да бърза... всичко това би могло да бъде капан.
- Ти си тук... - неуверено промърмори той, по-скоро на себе си, отколкото на нея. А момичето просто стоеше и чакаше... - Е, хайде тогава.
И не след дълго двамата се озоваха в каютата му, чието сякаш състояние се влошаваше все повече с всеки изминал миг.
Но ето, че се бе излъгал. Всеки друг на негово място може би би усетил глупостта си, но дори и не си помисли да го направи. Напротив, с цялото нахалство, което можеше да изтръгне от себе си, той се учуди, че не е познал... Но нека за момент оставим чувствата, които се гонеха в съзнанието му.
Рикард се приближи до любимата си /така наричаше кораба/ и без изобщо да си прави труда да се досеща, че има къде-къде по-лесни начини да стигне до каютата си, той започна да се катери острани по самия кораб... Бе го правил много пъти още като дете, макар и не по същия кораб, затова не изпита ни най-мако затруднение да го направи отново. Само секунди по-късно той влетя през отворения прозорец на каютата си.
По дяволите!
Малкото помещение бе приело повече от трагичен вид. По пода бяха разхвърляни разпокъсани книги, карти и листа, покрити с какви ли не безразборни драсканици. А да, имаше и няколко чифта обувки, или по-точно няколко обувки, опитващи се да намерят другарчета си. Дрехите му заемаха една доста голяма част от каютата... някой от тях бяха навхърляни по леглото, друго бяха изхвърчали през вратата, трети покриваха клавишите на пяното.
Пяното! Рикард се затича към него, а дълбока въздишка се отрони от устните му, когато разбра, че то може би е единственото нещо тук, на което липсваха множеството щети, сполетели целия кораб. Но изведнъж умът му бе окопиран от друга мисъл... Не, това не бе мисълта за отмъщението, въпреки че скоро щеше да дойде и нейният ред да се появи. Бе тази за Джени. Дали го бе последвала? Погълнат от учудването си, той съвсем бе забравил за момичето и тигъра. Рикард бързо се измъкна от кораба и внимателно се придвижи до другата му страна. Нямаше защо да бърза... всичко това би могло да бъде капан.
- Ти си тук... - неуверено промърмори той, по-скоро на себе си, отколкото на нея. А момичето просто стоеше и чакаше... - Е, хайде тогава.
И не след дълго двамата се озоваха в каютата му, чието сякаш състояние се влошаваше все повече с всеки изминал миг.
22 Re: Горите Нед Фев 06, 2011 2:43 am
Jenny Flint
Усетих как чертите на лицето ми се изострят,когато той отбеляза,че съм дошла.А и аз не бях единствената,която бях решила да се присъединя,а също така и тигъра ходеше след мен. Чудех се до къде ли ще дойде? Нямах нищо против да дойде с мен,напратов щях да се радвам ако това стане.
Качихме се на кораба и Ром почна да обикаля и да разглежда новата обстановка. Ние с Рикард отидохме до неговата каюта,като аз гледах каква бъркотия са направил другите. Щях да ги убия,когато ги намеря,но сега трябваше да се извиня от тяхно име. Определено щях да ги убия,бавно и мъчително!
-Ъм,за кораба...Трябва да се извиня от името на екипажа си.- Казах като отново огледах каютата му.- Ще се погрижа те да оправят всичко тук,а и да върнат всичко,което е взето.
Не бях най-добра в извиненията, а и все още се чувствах странно от това,че бях дошла. Попринцип гордостта ми винаги наделяваше. Сигурно затова и досега бях оцеляла... Е както и да е.
Обърнах се,когато чух скърцането на дъски и видях оранжевата котка.Тя дойде до мен и аз прокарах пръсти по козината ѝ.
Качихме се на кораба и Ром почна да обикаля и да разглежда новата обстановка. Ние с Рикард отидохме до неговата каюта,като аз гледах каква бъркотия са направил другите. Щях да ги убия,когато ги намеря,но сега трябваше да се извиня от тяхно име. Определено щях да ги убия,бавно и мъчително!
-Ъм,за кораба...Трябва да се извиня от името на екипажа си.- Казах като отново огледах каютата му.- Ще се погрижа те да оправят всичко тук,а и да върнат всичко,което е взето.
Не бях най-добра в извиненията, а и все още се чувствах странно от това,че бях дошла. Попринцип гордостта ми винаги наделяваше. Сигурно затова и досега бях оцеляла... Е както и да е.
Обърнах се,когато чух скърцането на дъски и видях оранжевата котка.Тя дойде до мен и аз прокарах пръсти по козината ѝ.
23 Re: Горите Нед Фев 06, 2011 3:45 am
????
Гост
Какво трябваше да каже сега? "Ще си получат заслуженото" или пък "Няма проблем". Нито едното от двете не пасваше на мислите му... нищо не пасваше, ако трябваше да сме честни. А объркан бе твърде слабо описание за състояние, в което бе изпаднал при вида на кораба си. Да не знае какво да прави бе рядкост за Рикард Блекфир. Той винаги бе наясно със следващите си действия... и макар и безумни, в повечето случаи те водеха до успех.
Бе отраднал този кораб в ужасно състояние... може би дори по-ужасно от сегашното му, а това наистина си беше постижение. В продължение на години той се бе грижил за него, сякаш е близък роднина, бе го превърнал в свой дом. А ето, че сега всичките му усилия изведнъж се бяха сгромолясали отгоре му... и цялата история щеше да се повтори отначало.
Рик просто кимна в отговор на думите на Джени. В края на краищата тя не бе виновна... А дори и да бе, в което той наистина се съмняваше, какво значение имаше?
- Искаш ли нещо? - попита той, все още без да я поглежда. - Вероятно си гладна... а трябва да призная, че малко храна не би се отразила никак зле и на мен. Всъщност, съмнявам се на този кораб да е останало нещо друго освен плъховете, които, макар и малко на брой, са постоянни обитатели. Но не пречи да проверим. - Рикард сви рамене и тъжният поглед на големите му зелени очи се взря в Джени.
Чак сега той забеляза Ром... Бе ги последвал. Този тигър определено беше по-странен дори от самия него.
Рик стана от леглото, върху което се бе проснал, и затърси някакво подобие на храна. Ако изобщо имаше нещо, то едва ли щеше да е тук, но мислите му бяха твърде заети с друго и нямаше да му подскажат това... Поредната бутилка ром. Полу-празна. Даа, това търсене бе обречено на пълен неуспех. Внезапно нашия герой се натъкна на някакъв смачкан лист хартия. Разтвори го, но щом зърна съдържаниеъо му, веднага го хвърли обратно на земята. Кой знае азщо вече започваше да се срамува от това... Той бе пират, дявол да го вземе, кой друг пират се занимаваше с писане? Още малко и щеше да започне да си води дневник...
Бе отраднал този кораб в ужасно състояние... може би дори по-ужасно от сегашното му, а това наистина си беше постижение. В продължение на години той се бе грижил за него, сякаш е близък роднина, бе го превърнал в свой дом. А ето, че сега всичките му усилия изведнъж се бяха сгромолясали отгоре му... и цялата история щеше да се повтори отначало.
Рик просто кимна в отговор на думите на Джени. В края на краищата тя не бе виновна... А дори и да бе, в което той наистина се съмняваше, какво значение имаше?
- Искаш ли нещо? - попита той, все още без да я поглежда. - Вероятно си гладна... а трябва да призная, че малко храна не би се отразила никак зле и на мен. Всъщност, съмнявам се на този кораб да е останало нещо друго освен плъховете, които, макар и малко на брой, са постоянни обитатели. Но не пречи да проверим. - Рикард сви рамене и тъжният поглед на големите му зелени очи се взря в Джени.
Чак сега той забеляза Ром... Бе ги последвал. Този тигър определено беше по-странен дори от самия него.
Рик стана от леглото, върху което се бе проснал, и затърси някакво подобие на храна. Ако изобщо имаше нещо, то едва ли щеше да е тук, но мислите му бяха твърде заети с друго и нямаше да му подскажат това... Поредната бутилка ром. Полу-празна. Даа, това търсене бе обречено на пълен неуспех. Внезапно нашия герой се натъкна на някакъв смачкан лист хартия. Разтвори го, но щом зърна съдържаниеъо му, веднага го хвърли обратно на земята. Кой знае азщо вече започваше да се срамува от това... Той бе пират, дявол да го вземе, кой друг пират се занимаваше с писане? Още малко и щеше да започне да си води дневник...
24 Re: Горите Нед Фев 06, 2011 4:19 am
Jenny Flint
Това беше нелепо!Мразех да се чуствам гузно и затова свеждах тези моменти до минум,но с този тук нямах нищо общо. Не стигат само моите огризения,а на всичко отгоре и тъжните очи на Рикард ме изпиваха,когато ме погледнеше. Какво мим оставаше освен да сведа поглед.
Той беше прав,че едва ли ще намерим нещо за ядене тук. За момент ми хрумна идея,с която чесно казано никак не се гордея. Обърнах се с малка усмивка на лицето и тичешком слязох от кораба и се запътих към мястото,от където бяхме дошли.
Докато ходех към кораба му бях забелязала някакви плодове,но не им бях обърнала особено внимание.Не след дълго ги намерих и събрах,колкото можех да нося с ръцете си и се запътих обратно към кораба.Не беше нещо кой знае какво,но поне за малко щеше да залъже глада.
Когато се върнах,се качих на палубата и не след дълго видях Рикард. С широка усмивка демострирах,че съм намерила дори малко храна,но все още той бе с тъжен поглед. Това вече ме сломи напълно и усмивката ми изчезна като подгонена.
Оставих плодовете на леглото и се обърнах към пода. Тук наистина беше бъркутия. Наведох се към разпокъсаните листа на земята и вдигнах няколко.Бяха написани с мастило и тук таме завъртулките се размнаваха,все едно корабът се е клатил заради вълните,докато човекът ги е писал. След миг ми светна.
- Ти ли си писал всичко това?! - Попитах изумена и със слаба усмивка.
Той беше прав,че едва ли ще намерим нещо за ядене тук. За момент ми хрумна идея,с която чесно казано никак не се гордея. Обърнах се с малка усмивка на лицето и тичешком слязох от кораба и се запътих към мястото,от където бяхме дошли.
Докато ходех към кораба му бях забелязала някакви плодове,но не им бях обърнала особено внимание.Не след дълго ги намерих и събрах,колкото можех да нося с ръцете си и се запътих обратно към кораба.Не беше нещо кой знае какво,но поне за малко щеше да залъже глада.
Когато се върнах,се качих на палубата и не след дълго видях Рикард. С широка усмивка демострирах,че съм намерила дори малко храна,но все още той бе с тъжен поглед. Това вече ме сломи напълно и усмивката ми изчезна като подгонена.
Оставих плодовете на леглото и се обърнах към пода. Тук наистина беше бъркутия. Наведох се към разпокъсаните листа на земята и вдигнах няколко.Бяха написани с мастило и тук таме завъртулките се размнаваха,все едно корабът се е клатил заради вълните,докато човекът ги е писал. След миг ми светна.
- Ти ли си писал всичко това?! - Попитах изумена и със слаба усмивка.
25 Re: Горите Нед Фев 06, 2011 5:15 am
????
Гост
- Какво? - Рикард се обърна като ужилен, а думите на Джени прокънтяха в ушите му. "Ти ли си писал всичко това?!", "Ти ли си писал всичко това?!"... Той се взря в нея, а изражението му изведнъж се промени. От тъжни и замислени, светлозелените му очи изведнъж потъмняха, добивайки разтревожено-притеснен вид. Тя току-що бе прочела всичко... добре де, една много малка част от всичко, което бе писал. Но това нямаше значение...
Никой не знаеше... Никой никога не бе знаел и доколкото зависеше от Рикард той планираше това да си остане така. Само преди няколко часа нейният екипаж бе ограбил кораба му, унищожавайки почти всичко, на което някога бе държал, а сега тя стоеше пред него, държейки в ръка най-съкровената му тайна. Неговото второ аз. Онази мъничка част от същността му, за чието съществуване не подозираше никой. Той бе Рикард Блекфир - пиратът, известен с лудостта си; със стотиците женски легла, през които бе минал; с десетките пъти, когато се измъквал от бесилката под носовете на най-големи му врагове... със самодоволната си усмивка и необичайните си действия. Но не и за Джени. За това почти непознато момиче, той вече щеше да изглежда по съвсем различен начин. Можеше да прави каквото иска, но защо трябваше да попадна точно на стиховете?!
Той стрелна с ядосан поглед Ром, сякаш му казваше, че е трябвало да изяде листчето, преди да попадне в ръцете й.
Но всичко бе безполезно. Той отново се сгромоляса на леглото и погледна новата си познайница.
- Да... - промърмори неуверено, все още без да откъсва поглед от нея. Защо всъщност криеше всичко това? Никога не се бе интересувал от чуждото мнение... то просто не бе присъствало в живота му. И тогава Рикард осъзна... Винаги бе живял сам. Никога не бе изпитвал нужда да споделя каквото и да било с когото да било... ала в този момент всичко това изчезна и в главата му се появи нова мисъл...
Никой не знаеше... Никой никога не бе знаел и доколкото зависеше от Рикард той планираше това да си остане така. Само преди няколко часа нейният екипаж бе ограбил кораба му, унищожавайки почти всичко, на което някога бе държал, а сега тя стоеше пред него, държейки в ръка най-съкровената му тайна. Неговото второ аз. Онази мъничка част от същността му, за чието съществуване не подозираше никой. Той бе Рикард Блекфир - пиратът, известен с лудостта си; със стотиците женски легла, през които бе минал; с десетките пъти, когато се измъквал от бесилката под носовете на най-големи му врагове... със самодоволната си усмивка и необичайните си действия. Но не и за Джени. За това почти непознато момиче, той вече щеше да изглежда по съвсем различен начин. Можеше да прави каквото иска, но защо трябваше да попадна точно на стиховете?!
Той стрелна с ядосан поглед Ром, сякаш му казваше, че е трябвало да изяде листчето, преди да попадне в ръцете й.
Но всичко бе безполезно. Той отново се сгромоляса на леглото и погледна новата си познайница.
- Да... - промърмори неуверено, все още без да откъсва поглед от нея. Защо всъщност криеше всичко това? Никога не се бе интересувал от чуждото мнение... то просто не бе присъствало в живота му. И тогава Рикард осъзна... Винаги бе живял сам. Никога не бе изпитвал нужда да споделя каквото и да било с когото да било... ала в този момент всичко това изчезна и в главата му се появи нова мисъл...
Съобщение [Страница 1 от 2]
Иди на страница : 1, 2
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|