Как успяваха всички мъже да се напият толкова бързо и то все в неподходящите моменти- дали ще бъде на самата им сватба, дали ще бъде, докато се прибират вечерно време по уличките с някоя дама, или, както в повечето случай на мен ми се случваше да ги заварвам, когато живота, както техния, така и на много други е заложен на карта. Това беше талант,който се надявах никога да не увладея.
Сега, да се върнем обратно в балната зала,където към нас се бе присъеденил и старият ни приятел-командора. Как го наричаха?... Както и да е, имената не са особено важни. Та този същият джентълмен, който при последната ни среща бе изявил желание да види представление водено от мен под формата на танц, в момента водеше някакъв разговор с човека , от когото беше тръгнала цялата идея за танци. Ето отново, определено някой ден ще погубя живота си,заради ужасния си характер. Като се замисля това няма да е чак толкова лоша причина да свършиш със сабя пробождаща те през гърдите.
Отново започвам да се отклонявам от случващото се в момента и да се загубвам в собствената си измислена вселена. Обращението на командора към мен, „госпожо”, никак си не ми се понрави, но въпреки това ги оставих да си се набъбрят и сигурно да опредалят съдбата на всички пирати тук, като само гледах намръщено и двамата. Я, то като оставиш мъжете да си изговорят празните приказки, те свършвали доста по-бързо отколкото ако тръгнеш да ги прекъсваш,за да изкажеш нещо,което те са пропуснали.
След последните думи на командора,тръпки от отващение отново пробягаха по тялото ми,когато чух обращението,което ме караше да се чувставам като 30 годишна аристократка, седяща по цял ден пред огнището с децата и чаша чай. Бързо се отърсих от това чувство,защото определено можеше да ми докара кошмари. Тези дреболий настрана, защо пак бяхме разкрити? Ако предишния път бе по моя вина,заради уникалното ми появяване, то сега вината бе изцяло на капитана и навика му да си оставя принадлежностите по близките храсти. Лека въздишка се изтръгна от гърдите ми като поклатих глава, неприкрито разочарована от развитието на тази вечер.
С едно движение взех чашата на Натаниел и последвах неговия пример като излях течността в близкото цвете. Малка и учтива усмивка се появи на лицето ми,когато върнах чашата обратно на подноса на един от икономите, след което се върнах обратно до капитана и потънах в тишина за секунда. Отпих сериозна глътка от шампанското като почти пресоших чашата си. Нямаше какво друго да правя освен да се оглеждам,докато чаках пирата до мен да измисли генялния план,с който да ни измъкне.
До колкото можеше да се прецени, графинята бе в добри ръце, другите пирати се сливаха доста добре с тълапата и единствениете в опастност отново бяхме аз и Натаниел. Не след дълго мозъка ми усмисли тази мисъл и аз несъзнателно се обърнах към капитана.
-Знаеш ли, трябва да седя по-далеч от теб ако искам да доживея старини...- Промълвих тихо, по-скоро на себе си отколкото на събеседника си и поради тихият тон,с който произнесох тези думи силно се съмнявах той да ги долови.
След още една секунда или може би две отново се завъртях към множеството. Нямаше как да не забележа,че някой предмети липсват, не всички, но може би най-ценните. Дали не ги бяха скрили,та не би някой да си ги хареса? Не, за това имаше охрана,а и нали точно за това бяха тези дранкулки- за да се хвалиш с тях пред другите аристократи. Тогава какво някой да ги бе откраднал? И кой по-точно? Някой от пиратите? Не, те знаеха много добре,че мисията е доста важна и не трябва да ни хващат само защото някой си е харесал някой предмет, а и те нямаше да подбират.
-Хей, Натан...-Започнах леко несигурно като продължавах да търся с очи из залата,за незнайно какво, но речта ми бързо секна,когато се сетих какво може да е станало.
Може би някой вътрешен човек, така да се нарече, бе решил да отърве графа и неговата сестра от богатствата им. Някой,който има достъп до всичко и на когато му имат доверие. И кой ли е този някой? Ха, трябва да му призная,че определено знае как да постигне това,което иска,независимо на каква цена. Явно младоженаца не е имал каквото и да било намерение да се оженва. А нашата поява правеше плановете му перфектни. Сигурно щеше да прати някой от хората си следкато вече бе достатъчно далеч да ни разобличат и така всички щяха да си мислят,че ние сме откраднали всичко. Нямаше да намерят никакви скапоценности по нас или поне не всички,който липсваха,но това лесно можеше да се обясни,че някой от пиратите са отпрашили по-рано с плячката.
Лек смях се откъсна от усните ми. Нямаше как да направим бягството на командора по-лесно. Сега като се замисля,няма да е лошо и да науча от някъде името му. Не бих искала да му стана смъртен враг. Защото при такъв сблъсък наистина може да се стигне до края на света. Все така усмихната се обърнах към капитана:
- Няма да е зле скоро и ние да се омитаме.
Пет Ное 08, 2013 6:16 am by 
