Пет Ное 08, 2013 6:16 am by 
*пускам само част от помещенията в имението
Спалнята на г-дин и г-жа Болдуин
Банята им
Спалнята на Джаки
Банята й
Имението "Болдуин"
2 posters
Съобщение [Страница 1 от 1]
1 Имението "Болдуин" Вто Дек 07, 2010 7:42 am
Джаки Уелс Болдуин
*пускам само част от помещенията в имението
Спалнята на г-дин и г-жа Болдуин
Банята им
Спалнята на Джаки
Банята й
2 Re: Имението "Болдуин" Чет Дек 16, 2010 10:39 am
Джаки Уелс Болдуин
След като "спасителите й" я изпратиха до имението Джаки изведнъж се изпълни със страх. Изпитваше го и преди това, но някак си още я държеше от срещата й с Ривън и чак сега осъзна какво я очакваше още прекрачи прага на къщата им.
- Джаки! - Хенри извика с облекчение и се спусна към дъщеря си, а след това я предърпа към себе си прегръщайки я силно.
Не обърна внимание на опърпаната й рокля, разрошената й коса и липсата на обувки. Интересуваше го единствено факта, че детето му беше живо, здраво и в ръцете му.
- Добре ли си? Къде беше? - попита я забързано бащата.
Джаки преглътна с известна несигурност докато се чудеше каква лъжа да скалъпи. Вярно, че беше страшно добра актриса, но лъжите й понякога куцаха. Най-вече, ако насреща й бе изпепеляващия поглед на Имануела, която сякаш просто знаеше, че детето й не е попаднало в беда, а по собствена вина беше в подобен вид.
- Имах нужда да бъда сама. - отвърна тихо момичето.
- Сама?! - изсмя се майка й.
Грубият и някак писклив смях се разнесе наоколо, гласът й бе покачен с няколко октави. Възрастната и строга жена се прибижли към дъщеря си потупвайки дълга показалка в дясната си длан с помоща на лявата ръка.
- Ти не можеш да свършиш нищо сама, погледни се! Превърнала си се в една от простолюдието само за няколко часа. - Имануела направи погнусена гримаса, сякаш се отвръщаваше от дъщеря си и изобщо не искаше да пристъпва към нея.
Жената се завъртя плавно като полите на роклята й се увиха около крата й. С премерени стъпки дамата се насочи към отворената врата в дъното на коридора.
- Джекимовея? - повика я тя.
- Да, майко. Идвам. - отвърна покорно момичето и хвърли поглед на баща си, който я гледаше с тъжните си черно очи, като някое пале.
- Скъпа, нека си почине, не е станало нищо. - опита се да се намеси той, но ммисъл нямаше. Беше ясно, че Имануела командва в къщата и той нямаше право да се меси когато тя възпитава момичетата.
След като влезе в стаята Джаки затвори вратата и застана със сведена глава и сключени пред тялото ръце.
Майка й започна да обикаля около нея с бавни крачки като в погледа й се четеше все същото отвръщание.
- Не мога да те гледам. Простачка! - изкоментира жената.
- Майко, нищо лошо не съм направила... - каза момичето вдигайки глава и търсейки майка си с поглед.
Мих по-късно усети остра болка в дясното си бедро, а в стаята отекна плющящия звук от удара на дървената показалка в голия крак на Джаки. Тя стисна очи, но нито трепна, нито помръдна.
- Не смей да ми отговаряш. - изръмжа майка й. - Прекалено много си започнала да си позволяваш, а отлично знаеш до какво води това...
- Аз... - понечи да каже момичето, но нова остра болка този път в лявата ръка я прониза.
Вече чувстваше как мястото се е зачервило и много скоро ярко синя лената щеше да "грейне" на удареното място. Момичето обаче за пореден път не трепна. Така беше научена, майка й я бие тя стиска зъби и търпи.
- Дрипава неблагодарница... - изсъска майката. Нов удар върху голите й крака отекна в стените на глухата стая. -...ще ми скитосва цял ден. - поредния удар в областа на раменете й гърба беше нанесен. Последва още един в бедрата и един върху лявото рамо, който успя да я разкървави.
Джаки непомръдваше през цялото време. Стискаше здраво челюст и се стараеше да не пусне насъбралите се в очите й сълзи.
- Отивай си в стаята. Имаш късмет, че на утрешния бал Никълъс ще е там, иначе нямаше да отидеш. - каза жената. - Тръгвай! - нареди й, а Джаки се поклони покорно и след това напусна стаята.
Изкачи се нагоре по стълбите и затвори вратата на стята си след като се озова в нея. Мигом почувства тялото си деформирано, всяка фибра от него я болеше, всяко ударено място пулсираше. Сълзите й започнаха да се стичат по бузите и преди да се усети в главата й изплува една мисъл. "Искам да избягам с него!"
Не! Не можеше да си мисли подобни неща, не и само с няколко часа познанство. Не можеше да е толкова наивна и да тръгне по този път, чиийто край беше неясен и размит.
Но го искаше, искаше го ужасно много. Отново да усети ръката му върху кръста си, да види онази самодоволна усмивка, будните му очи...нежните му устни върху бузата й.
Измежду сълзите и тъжната гримаса на лицето й слабо се промъкна усмивка. Джаки прехапа долната си устна.
Как можеше да се чувства толкова странно? Защо? Защото беше забранено или се прокрадваха чувства, които не беше изпитвала до сега. Любов? Съществуваше ли изобщо тя и можеше ли Джаки да си позволи да мисли за всичко това като за любов?
Бузата й пламна. Сърцето й запрепуска лудо. Пулса й се ускори. Какво друго можеше да е освен любов? Вярно, че беше заблудена мислейки си, че всичко можеше да се случи толкова бързо, но ето че тя бе толкова опияена от Ривън, че дори всичката болка не можеше да го изкара от главата й. Пулсиращите рани не бяха нищо в сравнение с празнината, която бе зейнала в душата на Джаки. Не бяха нищо пред мисълта, че повече нямаше да го види, докосне. Че нямаше да има възможност да разбере истински ли са чувствата, които незнайно как напираха вътре в нея.
Утре нямаше да може да го види...балът бе прекалено обсебващ за да може момичето да се отдели от тълпата и да отиде на пристанището където да се види с Ривън и да изясни пред себе си стотици важни въпроси....
~~~~~~~~
На следващия ден Джаки беше вдигната доста рано от леглото. Трябваше да мине през "млечната" баня и Емили да третира по-сериозните й рани нанесени от Иманиела.
- Не трябваше да ми бягате така, госпожице. - укорно започна Емили. - Погледнете какво си докарахте, майка ви приличаше на разгневен змей, не знам как не започна да бълва огън. - допълни тя.
Джаки се подсмихна, а Емили я погледна "лошо", въпреки че сама искаше да се изкикоти на скалъпената шега.
- В момента изобщо не ми пука колко ме боли, Емили. Никак. - замечтаната нотка в гласа й се открои и Емили също го забеляза. Но не попита, не биваше да се бута в работата на господарите си и да си пъха носа където не трябва.
Цялото тяло на Джаки беше изтръпнало и не го усещаше. Синините я боляха зверски, все още пулсираха, но не можеше да обърне достатъчно внимание на тази болка когато Ривън бе окупирал съзнанието й изцяло.
- Емили, остави ни насаме с дъщеря ми. - каза Имануела влизайки в стаята.
Емили направи лек реверанс и се отегли навън. Джаки се изправи и застана покорно пред майка си.
- Добър ден, майко. - поздрави я сдържано тя.
- Ела, ще ти помогна с роклята. Трябва да я облечеш и да отидеш за урока по пиано и рецитала на Шекспир, след това направо тръгваме за бала. - каза й тя.
Джаки кимна и се насочи към паравана където беше метната роклята й. Докато й помагаше с воалите и всичко останало и двете мълчаха.
Момичето се хвана с две ръце за леглото си докато майка й опъваше връзките на корсета.
- Не мога да дишам. - оплака се Джаки.
- Красотата изисква жертви. Французите са го казали. - скастри я майка й.
"Французите са тъпи!", искаше да отвърне тя, но се сдържа от всякакъв коментар.
Съвсем скоро беше готова. Пристегнат корсет, красива бяла рокля, с кафяво елече и по-къс горе надяв пласт пола. Не можеше да отрече, че е заприличала на същинска млада дама...не, че по принцип не беше такава.
- Никълъс ще те хареса, очарователна си! - изчурулика майката оглеждайки детето си за пореден път.
Не искаше да се хареса на Никълъс, искаше да се хареса на Ривън...искаше да се види с него вместо да ходи на бал...
Няколко прислужници се заеха с косата й, докато Джаки се стараеше да не припадне от загуба на въздух. След мъчителния процес на обличане бе ред на урока по пиано...
- Джаки! - Хенри извика с облекчение и се спусна към дъщеря си, а след това я предърпа към себе си прегръщайки я силно.
Не обърна внимание на опърпаната й рокля, разрошената й коса и липсата на обувки. Интересуваше го единствено факта, че детето му беше живо, здраво и в ръцете му.
- Добре ли си? Къде беше? - попита я забързано бащата.
Джаки преглътна с известна несигурност докато се чудеше каква лъжа да скалъпи. Вярно, че беше страшно добра актриса, но лъжите й понякога куцаха. Най-вече, ако насреща й бе изпепеляващия поглед на Имануела, която сякаш просто знаеше, че детето й не е попаднало в беда, а по собствена вина беше в подобен вид.
- Имах нужда да бъда сама. - отвърна тихо момичето.
- Сама?! - изсмя се майка й.
Грубият и някак писклив смях се разнесе наоколо, гласът й бе покачен с няколко октави. Възрастната и строга жена се прибижли към дъщеря си потупвайки дълга показалка в дясната си длан с помоща на лявата ръка.
- Ти не можеш да свършиш нищо сама, погледни се! Превърнала си се в една от простолюдието само за няколко часа. - Имануела направи погнусена гримаса, сякаш се отвръщаваше от дъщеря си и изобщо не искаше да пристъпва към нея.
Жената се завъртя плавно като полите на роклята й се увиха около крата й. С премерени стъпки дамата се насочи към отворената врата в дъното на коридора.
- Джекимовея? - повика я тя.
- Да, майко. Идвам. - отвърна покорно момичето и хвърли поглед на баща си, който я гледаше с тъжните си черно очи, като някое пале.
- Скъпа, нека си почине, не е станало нищо. - опита се да се намеси той, но ммисъл нямаше. Беше ясно, че Имануела командва в къщата и той нямаше право да се меси когато тя възпитава момичетата.
След като влезе в стаята Джаки затвори вратата и застана със сведена глава и сключени пред тялото ръце.
Майка й започна да обикаля около нея с бавни крачки като в погледа й се четеше все същото отвръщание.
- Не мога да те гледам. Простачка! - изкоментира жената.
- Майко, нищо лошо не съм направила... - каза момичето вдигайки глава и търсейки майка си с поглед.
Мих по-късно усети остра болка в дясното си бедро, а в стаята отекна плющящия звук от удара на дървената показалка в голия крак на Джаки. Тя стисна очи, но нито трепна, нито помръдна.
- Не смей да ми отговаряш. - изръмжа майка й. - Прекалено много си започнала да си позволяваш, а отлично знаеш до какво води това...
- Аз... - понечи да каже момичето, но нова остра болка този път в лявата ръка я прониза.
Вече чувстваше как мястото се е зачервило и много скоро ярко синя лената щеше да "грейне" на удареното място. Момичето обаче за пореден път не трепна. Така беше научена, майка й я бие тя стиска зъби и търпи.
- Дрипава неблагодарница... - изсъска майката. Нов удар върху голите й крака отекна в стените на глухата стая. -...ще ми скитосва цял ден. - поредния удар в областа на раменете й гърба беше нанесен. Последва още един в бедрата и един върху лявото рамо, който успя да я разкървави.
Джаки непомръдваше през цялото време. Стискаше здраво челюст и се стараеше да не пусне насъбралите се в очите й сълзи.
- Отивай си в стаята. Имаш късмет, че на утрешния бал Никълъс ще е там, иначе нямаше да отидеш. - каза жената. - Тръгвай! - нареди й, а Джаки се поклони покорно и след това напусна стаята.
Изкачи се нагоре по стълбите и затвори вратата на стята си след като се озова в нея. Мигом почувства тялото си деформирано, всяка фибра от него я болеше, всяко ударено място пулсираше. Сълзите й започнаха да се стичат по бузите и преди да се усети в главата й изплува една мисъл. "Искам да избягам с него!"
Не! Не можеше да си мисли подобни неща, не и само с няколко часа познанство. Не можеше да е толкова наивна и да тръгне по този път, чиийто край беше неясен и размит.
Но го искаше, искаше го ужасно много. Отново да усети ръката му върху кръста си, да види онази самодоволна усмивка, будните му очи...нежните му устни върху бузата й.
Измежду сълзите и тъжната гримаса на лицето й слабо се промъкна усмивка. Джаки прехапа долната си устна.
Как можеше да се чувства толкова странно? Защо? Защото беше забранено или се прокрадваха чувства, които не беше изпитвала до сега. Любов? Съществуваше ли изобщо тя и можеше ли Джаки да си позволи да мисли за всичко това като за любов?
Бузата й пламна. Сърцето й запрепуска лудо. Пулса й се ускори. Какво друго можеше да е освен любов? Вярно, че беше заблудена мислейки си, че всичко можеше да се случи толкова бързо, но ето че тя бе толкова опияена от Ривън, че дори всичката болка не можеше да го изкара от главата й. Пулсиращите рани не бяха нищо в сравнение с празнината, която бе зейнала в душата на Джаки. Не бяха нищо пред мисълта, че повече нямаше да го види, докосне. Че нямаше да има възможност да разбере истински ли са чувствата, които незнайно как напираха вътре в нея.
Утре нямаше да може да го види...балът бе прекалено обсебващ за да може момичето да се отдели от тълпата и да отиде на пристанището където да се види с Ривън и да изясни пред себе си стотици важни въпроси....
~~~~~~~~
На следващия ден Джаки беше вдигната доста рано от леглото. Трябваше да мине през "млечната" баня и Емили да третира по-сериозните й рани нанесени от Иманиела.
- Не трябваше да ми бягате така, госпожице. - укорно започна Емили. - Погледнете какво си докарахте, майка ви приличаше на разгневен змей, не знам как не започна да бълва огън. - допълни тя.
Джаки се подсмихна, а Емили я погледна "лошо", въпреки че сама искаше да се изкикоти на скалъпената шега.
- В момента изобщо не ми пука колко ме боли, Емили. Никак. - замечтаната нотка в гласа й се открои и Емили също го забеляза. Но не попита, не биваше да се бута в работата на господарите си и да си пъха носа където не трябва.
Цялото тяло на Джаки беше изтръпнало и не го усещаше. Синините я боляха зверски, все още пулсираха, но не можеше да обърне достатъчно внимание на тази болка когато Ривън бе окупирал съзнанието й изцяло.
- Емили, остави ни насаме с дъщеря ми. - каза Имануела влизайки в стаята.
Емили направи лек реверанс и се отегли навън. Джаки се изправи и застана покорно пред майка си.
- Добър ден, майко. - поздрави я сдържано тя.
- Ела, ще ти помогна с роклята. Трябва да я облечеш и да отидеш за урока по пиано и рецитала на Шекспир, след това направо тръгваме за бала. - каза й тя.
Джаки кимна и се насочи към паравана където беше метната роклята й. Докато й помагаше с воалите и всичко останало и двете мълчаха.
Момичето се хвана с две ръце за леглото си докато майка й опъваше връзките на корсета.
- Не мога да дишам. - оплака се Джаки.
- Красотата изисква жертви. Французите са го казали. - скастри я майка й.
"Французите са тъпи!", искаше да отвърне тя, но се сдържа от всякакъв коментар.
Съвсем скоро беше готова. Пристегнат корсет, красива бяла рокля, с кафяво елече и по-къс горе надяв пласт пола. Не можеше да отрече, че е заприличала на същинска млада дама...не, че по принцип не беше такава.
- Никълъс ще те хареса, очарователна си! - изчурулика майката оглеждайки детето си за пореден път.
Не искаше да се хареса на Никълъс, искаше да се хареса на Ривън...искаше да се види с него вместо да ходи на бал...
Няколко прислужници се заеха с косата й, докато Джаки се стараеше да не припадне от загуба на въздух. След мъчителния процес на обличане бе ред на урока по пиано...
3 Re: Имението "Болдуин" Пет Яну 28, 2011 8:50 am
Джаки Уелс Болдуин
Половин час по-късно, след като Джаки и Никълъс бяха тръгнали от онова забравено от бога място и вече изпълнено с толкова красиви спомени за момичето, Джаки вече си бе вкъщи и й се налагаше да обяснява на родителите си къде е била през цялото това време. Лошото беше, че устните на Джаки все още горяха от онази така нищожна целука, която бе подарила, а пред погледа й непресттано преминаваха кадри от момента, когато времето беше спряло и всичко бе така благосклонно за нея и Ривън. Когато всичко бе невеоряно красиво и макар нереално, все пак истински желано.
Сега обаче Джаки беше в реалността повече от всякога и продължаваше да се чувства потъпкана и отритната от всичко хубаво и всичко, което я правеше щастлива.
- Три часа. - крещеше майка й, но Джаки сякаш бе глуха за всичко това.
Намираха се в една от пиано стаите и Джаки седеше в средата на кръглия персийски килим, гледайки право към пода, изпъната като струна.
- Търсихме те три часа, поболяхме се от тревога, Джакимовея! - продължаваше да реди майка й, но момичето оставаше все така глухо за това и отдадено единствено на тръпките, които преминаваха през тялото й сякаш остатъчни от докосването на Ривън и ръцете му вкопчени в тялото й.
- Обиколихме цялото имение където се състоеше приема, разпитвахме кой ли не дали не са те видяли, а ти се връщаш три часа по-късно отново с унищожена рокля. Как може да си толкова безотговорна? На това ли съм те учила толкова години? Как да унищужаваш чуждия труд, да бягаш Бог знае къде и да ни лъжеш? - въпрсите се стрелкаха от устата на жената един след друг и се сливаха в главата на Джаки без тя да успее да ги открои, а камоли да отговори на някой от тях.
- Отивай си в стаята, не мога да те гледам в момента. - поклати глава жената.
Джаки кимна покорно и излезе бавно от стаята. Едва дочака да стигне до стълбите и се затича нагоре по тях, а щом се озова в стаята си изведнъж се почувства защитена.
Приближи се към терасата и я отвори излизайки на вън само и само да усети хладния вятър, който носеше миризмата на море чак до тук. Спомена за Ривън оставаше най-светъл и цветен в главата й когато усещаше аромата на морска вода, същия приятен и опияняващ като на самия Ривън.
Нещата й се виждаха толкова ясни в момента и в същото време толкова болезнено неясни. Искаше едно, а щеше да получи друго.
След банята Джаки вече се намираше в голямото си легло, достатъчно да побере най-малко четирима човека, а в мислите й все още се въртяха онези мигове, които бяха толова чисти и красиви и преизпълнени само с копнеж. Всичко друго сякаш беше излишно в онези няколко минути, когато Джаки държеше съдбата в собствените си ръце и контролираше всичко около себе си до най-малката подробност. Искаше й се отново да може да контролира всичко, но знаеше, че не може.
Със затварянето на очите си, момичето видя неговите и бледа усмивка плъзна по плътните й алени устни...
Сега обаче Джаки беше в реалността повече от всякога и продължаваше да се чувства потъпкана и отритната от всичко хубаво и всичко, което я правеше щастлива.
- Три часа. - крещеше майка й, но Джаки сякаш бе глуха за всичко това.
Намираха се в една от пиано стаите и Джаки седеше в средата на кръглия персийски килим, гледайки право към пода, изпъната като струна.
- Търсихме те три часа, поболяхме се от тревога, Джакимовея! - продължаваше да реди майка й, но момичето оставаше все така глухо за това и отдадено единствено на тръпките, които преминаваха през тялото й сякаш остатъчни от докосването на Ривън и ръцете му вкопчени в тялото й.
- Обиколихме цялото имение където се състоеше приема, разпитвахме кой ли не дали не са те видяли, а ти се връщаш три часа по-късно отново с унищожена рокля. Как може да си толкова безотговорна? На това ли съм те учила толкова години? Как да унищужаваш чуждия труд, да бягаш Бог знае къде и да ни лъжеш? - въпрсите се стрелкаха от устата на жената един след друг и се сливаха в главата на Джаки без тя да успее да ги открои, а камоли да отговори на някой от тях.
- Отивай си в стаята, не мога да те гледам в момента. - поклати глава жената.
Джаки кимна покорно и излезе бавно от стаята. Едва дочака да стигне до стълбите и се затича нагоре по тях, а щом се озова в стаята си изведнъж се почувства защитена.
Приближи се към терасата и я отвори излизайки на вън само и само да усети хладния вятър, който носеше миризмата на море чак до тук. Спомена за Ривън оставаше най-светъл и цветен в главата й когато усещаше аромата на морска вода, същия приятен и опияняващ като на самия Ривън.
Нещата й се виждаха толкова ясни в момента и в същото време толкова болезнено неясни. Искаше едно, а щеше да получи друго.
След банята Джаки вече се намираше в голямото си легло, достатъчно да побере най-малко четирима човека, а в мислите й все още се въртяха онези мигове, които бяха толова чисти и красиви и преизпълнени само с копнеж. Всичко друго сякаш беше излишно в онези няколко минути, когато Джаки държеше съдбата в собствените си ръце и контролираше всичко около себе си до най-малката подробност. Искаше й се отново да може да контролира всичко, но знаеше, че не може.
Със затварянето на очите си, момичето видя неговите и бледа усмивка плъзна по плътните й алени устни...
4 Re: Имението "Болдуин" Пон Яну 31, 2011 12:10 pm
Ривън Стоун
На Ривън му отне доста време докато разбере не само къде точно живее Джаки, но и коя е стаята й. Домът й бе с големина на замък и ако чернокоското не си бе подготвил добре домашното, като нищо да нахълташе в спалнята на майка й. Тогава определено щеше да има да обяснява доста. Пиратът трябваше да признае, че определено да се катери по имение, рано сутринта, огрян от слънчевите лъчи като от множество прожектори, не бе от най - добрите му планове. Въпреки това трябваше да го направи - Сега или никога, както бяха казали хореата. А той бе избрал "сега" и го вземаше повече от присърце.
За късмет на Ривън, точно под стаята на Джаки се намираше вековно, широколистно дърво с дебели клони. И ако това не бе съдба, не знам просто. Точно в момента Рив бе на принципа, че ако искаш нещо цялата планета ти съдейства. И макар чернокоското да се изявяваше като герой от любовен роман, нищо не му пречеше да убие романтизма с факта, че го прави сутринта и то само и само, за да натяква на не-избраната си, не-любима, че е взела възможно най - глупавото решение, след като иска да се омъжи за Никълъс. Разбира се, той не осъзнаваше, че зад това скрито злорадство стои желанието му да я види.
И ето го - като герой с непокорна коса и смъкнат, кафяв панталон, Стоун се катереше по дървото, усещайки как грапавата кора дере голите му ръце. Имаше си и предимства факта, че си бе израснал изцяло в мъжка компания - неща като дървета, стени и палуби не му се опъваха.
Когато най - накрая стигна до балконът на спалнята й, Ривън ловко се набра на парапета и се преметна от другата страна. Чак тогава си позволи да сведе поглед и да види какво разстояние е изминал и на каква височина се намира. Чудеше се как да подходи. Дали да чукне на стъклото или пък просто да влезе? И без това вратата бе отворена... Май щеше да заложи на второто. Въпреки това плановете му се провалиха, защото в момента, в който понечи да влезе в стаята й, сребърната верижка на пирата се закачи за пирон на вратата и чернокоското се блъсна толкова силно в прозореца, че усети как мозъка му вибрира. Шумът, който вдигна, също не бе за подценяване, разбира се.
За късмет на Ривън, точно под стаята на Джаки се намираше вековно, широколистно дърво с дебели клони. И ако това не бе съдба, не знам просто. Точно в момента Рив бе на принципа, че ако искаш нещо цялата планета ти съдейства. И макар чернокоското да се изявяваше като герой от любовен роман, нищо не му пречеше да убие романтизма с факта, че го прави сутринта и то само и само, за да натяква на не-избраната си, не-любима, че е взела възможно най - глупавото решение, след като иска да се омъжи за Никълъс. Разбира се, той не осъзнаваше, че зад това скрито злорадство стои желанието му да я види.
И ето го - като герой с непокорна коса и смъкнат, кафяв панталон, Стоун се катереше по дървото, усещайки как грапавата кора дере голите му ръце. Имаше си и предимства факта, че си бе израснал изцяло в мъжка компания - неща като дървета, стени и палуби не му се опъваха.
Когато най - накрая стигна до балконът на спалнята й, Ривън ловко се набра на парапета и се преметна от другата страна. Чак тогава си позволи да сведе поглед и да види какво разстояние е изминал и на каква височина се намира. Чудеше се как да подходи. Дали да чукне на стъклото или пък просто да влезе? И без това вратата бе отворена... Май щеше да заложи на второто. Въпреки това плановете му се провалиха, защото в момента, в който понечи да влезе в стаята й, сребърната верижка на пирата се закачи за пирон на вратата и чернокоското се блъсна толкова силно в прозореца, че усети как мозъка му вибрира. Шумът, който вдигна, също не бе за подценяване, разбира се.
5 Re: Имението "Болдуин" Пон Яну 31, 2011 12:35 pm
Джаки Уелс Болдуин
Сладки сънища, следвани от зловещи кошмари, в които Никълъс е гигантски тиранозавър, който я гони из гората, се въртяха из главата на Джаки, но всъщност не това я събуди рано сутринта. Момичето бе изтръгнато от кошмара си благодарение на силен тупот като на удар в стъкло и Джаки се сепна, изправи в леглото си оглеждайки се сякаш беше подплашена кобилка на празно поле.
Притаи дъх за момент, сякаш за да се заслуша в перфектнта тишина и за да разбере дали от някъде отново ще се изшумоли или по-точно дали още някох гълъб ще се блъсне в стъкло заблуден от летенето си. За сега това бе единствната терия на Джаки, която й се струваше достатъчно не налудничева. Нов тупот за пореден път сепна момичето и този път тя се изправи на крака хващайки свещника от нощното си шкафче с две ръце, сякаш беше най-голямото й оръжение. Бавно босите й крака на пръсти запрестъпваха към терасата и момичето бавно протегна ръка за да я отвори, преди да успее да го направи обаче тя се отвори сама и Джакимовея изпищя.
Гостенинът й реагира светкавично и преди дори да разбере върху устните й лежеше ръка, а очите й разширени с големината на гевреци се бяха впили в лицето на...Ривън?! Джаки се отдръпна назад и продължи да оглежда неканения си гостен така сякаш той бе мираж и всеки момент щеше да изчезне като дим пред очите й.
Джаки протегна ръка към него и го бодна в гърдите.
- Не сънувам. - измърмори момичето. - Сънувам ли? - попита без да осъзнава какво се случва.
Ривън, седеше до терасата й, в спалнята й, докато тя беше само по нощница! Това не можеше да се случва и в интерес на истината момичето отказвше да приеме, че това не е един от откачените й сънища, които цяла нощ се въртяха в главата й.
- Кажи ми, че не си в спалнята ми! - заповяда аристократката повишавайки истерично глас и все още държейки "оръжеието" си с две ръце.
Топуркане по коридора привлече вниманието на Джаки и преди да успее да продума или по-скоро изкрещи едно "Скрий се", Имануела нахлу в стаята. Кръвта на Джаки се смрази и единственото, което успя да на прави беше да скрие свещника зад гърба си и да преглътне, така сякаш това ще й е последното преглъщане преди майка й да я убие само с думи.
Блудкавите зелени очи на жената обиклиха стаята веднъж, а след това се спряха върху Ривън. Интересното беше, че лицето й дори не се промени, гримасата й си остана все така твърда и непоклатима, а нито една от изпъкналите вени не започна да пулсира. Джаки от своя страна имаше чувството, че ще експлодира всеки момент.
- Джакимовея, би ли ми отговорила какво прави този тук? - попита я майка й, като умишлено наблегна на "този", сякаш да покаже отвръщанието си.
Джаки преглътна отново и пое дълбоко въздух опитвайки се да обмисли думите си и отговора си, но всъщност такива нямаше. Как се предполагаше, че трябва да обясни на майка си, че един пират, в който е потенциално влюбена седи в спалнята й рано сутрин, а тя самата е все още по нощница.
- Ами той... - започна несигурно момичето. - Той такова... - продължи да пелтечи и дори нервно започна да кърши пръстите си, като междувременно все още държеше свещника. - Той е новият ни градинар. - каза тя накрая, но лицето й никак не издаваше сигурност. - Да, татко го нае след като ти уволни Алфонсо. - добави по-сигурно тя.
Знаеше, че сега майка й ще се развика за дето е дръзнала да я излъже и най-вероятно щеше да й каже, че вече имат нов градинар.
- И какво прав градинарят в спалнята ти? - попита отново Имануила като за пореден път в гласът й се усети студенината, която можеше да смрази всеки.
- Полива фикуса. - избърбори Джаки на секундата без да обмисля повече думите си и след това посочи голямата саксия с фикус до прозореца й. - Не мога да го отглеждам сама. - затвърди позицията си Джаки.
Имануела се обърна към Ривън и сърцето на Джаки заблъска силно в гърдите й сякаш й казваше, че моментът на истината е настъпил и я очаква по-лошо и от смъртта.
- Като приключиш тук те искам в градината, розите имат нужда от подкастряне. - каза му тя, а след това се обърна към дъщеря си. - Обличай се, след 20 минути имаш урок по пиано. - след тези думи жената се врътна грациозно и излезе от стаята на дъщеря си.
Джаки сякаш за пръв път откакто майка й влезе, супя да си поеме дълбоко въздух и се тупна на леглото си.
- Как да разбера дали получавам инфаркт?! - попита го тя държейки ръка на сърцето си. - И какво си мислиш, че правиш тук?!
Притаи дъх за момент, сякаш за да се заслуша в перфектнта тишина и за да разбере дали от някъде отново ще се изшумоли или по-точно дали още някох гълъб ще се блъсне в стъкло заблуден от летенето си. За сега това бе единствната терия на Джаки, която й се струваше достатъчно не налудничева. Нов тупот за пореден път сепна момичето и този път тя се изправи на крака хващайки свещника от нощното си шкафче с две ръце, сякаш беше най-голямото й оръжение. Бавно босите й крака на пръсти запрестъпваха към терасата и момичето бавно протегна ръка за да я отвори, преди да успее да го направи обаче тя се отвори сама и Джакимовея изпищя.
Гостенинът й реагира светкавично и преди дори да разбере върху устните й лежеше ръка, а очите й разширени с големината на гевреци се бяха впили в лицето на...Ривън?! Джаки се отдръпна назад и продължи да оглежда неканения си гостен така сякаш той бе мираж и всеки момент щеше да изчезне като дим пред очите й.
Джаки протегна ръка към него и го бодна в гърдите.
- Не сънувам. - измърмори момичето. - Сънувам ли? - попита без да осъзнава какво се случва.
Ривън, седеше до терасата й, в спалнята й, докато тя беше само по нощница! Това не можеше да се случва и в интерес на истината момичето отказвше да приеме, че това не е един от откачените й сънища, които цяла нощ се въртяха в главата й.
- Кажи ми, че не си в спалнята ми! - заповяда аристократката повишавайки истерично глас и все още държейки "оръжеието" си с две ръце.
Топуркане по коридора привлече вниманието на Джаки и преди да успее да продума или по-скоро изкрещи едно "Скрий се", Имануела нахлу в стаята. Кръвта на Джаки се смрази и единственото, което успя да на прави беше да скрие свещника зад гърба си и да преглътне, така сякаш това ще й е последното преглъщане преди майка й да я убие само с думи.
Блудкавите зелени очи на жената обиклиха стаята веднъж, а след това се спряха върху Ривън. Интересното беше, че лицето й дори не се промени, гримасата й си остана все така твърда и непоклатима, а нито една от изпъкналите вени не започна да пулсира. Джаки от своя страна имаше чувството, че ще експлодира всеки момент.
- Джакимовея, би ли ми отговорила какво прави този тук? - попита я майка й, като умишлено наблегна на "този", сякаш да покаже отвръщанието си.
Джаки преглътна отново и пое дълбоко въздух опитвайки се да обмисли думите си и отговора си, но всъщност такива нямаше. Как се предполагаше, че трябва да обясни на майка си, че един пират, в който е потенциално влюбена седи в спалнята й рано сутрин, а тя самата е все още по нощница.
- Ами той... - започна несигурно момичето. - Той такова... - продължи да пелтечи и дори нервно започна да кърши пръстите си, като междувременно все още държеше свещника. - Той е новият ни градинар. - каза тя накрая, но лицето й никак не издаваше сигурност. - Да, татко го нае след като ти уволни Алфонсо. - добави по-сигурно тя.
Знаеше, че сега майка й ще се развика за дето е дръзнала да я излъже и най-вероятно щеше да й каже, че вече имат нов градинар.
- И какво прав градинарят в спалнята ти? - попита отново Имануила като за пореден път в гласът й се усети студенината, която можеше да смрази всеки.
- Полива фикуса. - избърбори Джаки на секундата без да обмисля повече думите си и след това посочи голямата саксия с фикус до прозореца й. - Не мога да го отглеждам сама. - затвърди позицията си Джаки.
Имануела се обърна към Ривън и сърцето на Джаки заблъска силно в гърдите й сякаш й казваше, че моментът на истината е настъпил и я очаква по-лошо и от смъртта.
- Като приключиш тук те искам в градината, розите имат нужда от подкастряне. - каза му тя, а след това се обърна към дъщеря си. - Обличай се, след 20 минути имаш урок по пиано. - след тези думи жената се врътна грациозно и излезе от стаята на дъщеря си.
Джаки сякаш за пръв път откакто майка й влезе, супя да си поеме дълбоко въздух и се тупна на леглото си.
- Как да разбера дали получавам инфаркт?! - попита го тя държейки ръка на сърцето си. - И какво си мислиш, че правиш тук?!
6 Re: Имението "Болдуин" Пон Яну 31, 2011 1:18 pm
Ривън Стоун
Все още замаян от удара, Ривън отвори вратата на терасата със замах. Можете да си представите каква е била и неговата уплаха, когато Джаки едва не го връхлетя. Е, доста приятна, ако трябва да бъдем честни. За момент чернокоското се замисли дали размътения му мозък не си прави майтап с него, показвайки му облика на аристократката. Не му се случваше за пръв път да вижда Джаки неканена в мислите си. Но скъпата нощница, прикриваща не толкова добре природните дадености на чародейкатра определено бе бонус. И ако това бе сън, причинен от сътресението на Рив, той определено не искаше да се събужда. Изкуши се да посегне към гладкия плат на нощницата й, но в момента, в който устните й се отвориха, пищейки, чернокоското разбра, че се намира в реалността. Реакциите му бяха светкавични. Ръцете му се увиха около меките й устни, а сърцето му започна да бие бясно. Ясно осъзнаваше ,че й е изкарал ангелите, но не знаеше дали ако я пусне, няма да продължи да пищи истерично. Когато най - накрая се реши да я освободи от хватката си, Джаки предпазливо се отдръпна, оглеждайки Ривън така, сякаш тя се съмнява дали е истински. И когато тънкият й пръст се плъзна по гърдите му, бутайки го, Рив усети как на лицето му засиява усмивка. Да, определено бе доста шокирана. Което в интерес на истината изненадваше и Ривън. Пиратът дори не се бе замислял за възможността той да е първия мъж, отбивал се в стаята на красивата синеока девойка.
- Кажи ми, че не си в спалнята ми! - Добре. Джакимовея изглеждаше доста по - изплашена от предвиденото, но пък Ривън не чувстваше и капка вина за това. Той само повдигна небрежно рамене в отговор, като че ли казвайки "Защо искаш да те лъжа!?". Устните му се извиха в иронична усмивка и в момента, в който щеше да отговори, чу как някой идва към тях. И ако след време се сетеше за този момент, едва ли щеше да пропусне бясното биене на сърцето му, когато майката на Джаки се появи в стаята. "Спипаха ме." мисълта прокънтя в главата му, болезнено удряйки се във всяка една част на мозъка, като че ли предизвиквайки мигрената му. Рив извърна безпомощно глава в страни. Точно в момента нямаше кой знае колко добър план за това какво да направи. За негово щастие, обаче, Джаки винаги бе подготвена.
- Джакимовея, би ли ми отговорила какво прави този тук? - Да, майката на аристократката бе една истински антипатична, студена жена. Точно такава си я бе представял Ривън. В общи линии съвпадаше изцяло с изградения от него образ, с изключение на червените рога на главата й. Те, разбира се, бяха благодарение на голямото въображение на чернокоското.
- Той е новият ни градинар. - в първият момент думите на Джаки провокираха усмивка на лицето на Ривън. Да, бе, градинар. След това, обаче, коварна мисъл се промъкна в главата му, крещейки "Пич, това ли е първото нещо, което ти хрумва, когато те види?! Градинар..."-Полива фикуса. - Стоун прехапа долната си устна, за да не се изсмее. Да, Джаки определено бе добра в светкавичното реагиране, но целия този театър просто му идваше в повече...
И когато майкта на чародейката най - накрая излезе, казвайки му да подкастри розите, Рив не сдържа злобната си, иронична физиономия. Не харесваше тази жена, имаше нещо толкова... зло в нея. Да, тя бе чистото зло в женска форма.
- Как да разбера дали получавам инфаркт?! - Ривън се усмихна криво. Всъщност нямаше представа, до сега никой не бе получавал инфаркт пред него, но пък Джаки му изглеждаше много млада за подобен... случай. - И какво си мислиш, че правиш тук?!
Игнорирал напълно въпроса на Джакимовея, Ривън повдигна въпросително вежди, поставяйки заплашително ръце пред гърдите си:
-Градинар. Сериозно, това ли е което мислиш за мен?! ГРАДИНАР? - Рив повиши тон, присвивайки злобно очите си. -Можеше поне да кажеш... Водопроводчик или коняр ако искаш. Но, градинар, извинявай.
- Кажи ми, че не си в спалнята ми! - Добре. Джакимовея изглеждаше доста по - изплашена от предвиденото, но пък Ривън не чувстваше и капка вина за това. Той само повдигна небрежно рамене в отговор, като че ли казвайки "Защо искаш да те лъжа!?". Устните му се извиха в иронична усмивка и в момента, в който щеше да отговори, чу как някой идва към тях. И ако след време се сетеше за този момент, едва ли щеше да пропусне бясното биене на сърцето му, когато майката на Джаки се появи в стаята. "Спипаха ме." мисълта прокънтя в главата му, болезнено удряйки се във всяка една част на мозъка, като че ли предизвиквайки мигрената му. Рив извърна безпомощно глава в страни. Точно в момента нямаше кой знае колко добър план за това какво да направи. За негово щастие, обаче, Джаки винаги бе подготвена.
- Джакимовея, би ли ми отговорила какво прави този тук? - Да, майката на аристократката бе една истински антипатична, студена жена. Точно такава си я бе представял Ривън. В общи линии съвпадаше изцяло с изградения от него образ, с изключение на червените рога на главата й. Те, разбира се, бяха благодарение на голямото въображение на чернокоското.
- Той е новият ни градинар. - в първият момент думите на Джаки провокираха усмивка на лицето на Ривън. Да, бе, градинар. След това, обаче, коварна мисъл се промъкна в главата му, крещейки "Пич, това ли е първото нещо, което ти хрумва, когато те види?! Градинар..."-Полива фикуса. - Стоун прехапа долната си устна, за да не се изсмее. Да, Джаки определено бе добра в светкавичното реагиране, но целия този театър просто му идваше в повече...
И когато майкта на чародейката най - накрая излезе, казвайки му да подкастри розите, Рив не сдържа злобната си, иронична физиономия. Не харесваше тази жена, имаше нещо толкова... зло в нея. Да, тя бе чистото зло в женска форма.
- Как да разбера дали получавам инфаркт?! - Ривън се усмихна криво. Всъщност нямаше представа, до сега никой не бе получавал инфаркт пред него, но пък Джаки му изглеждаше много млада за подобен... случай. - И какво си мислиш, че правиш тук?!
Игнорирал напълно въпроса на Джакимовея, Ривън повдигна въпросително вежди, поставяйки заплашително ръце пред гърдите си:
-Градинар. Сериозно, това ли е което мислиш за мен?! ГРАДИНАР? - Рив повиши тон, присвивайки злобно очите си. -Можеше поне да кажеш... Водопроводчик или коняр ако искаш. Но, градинар, извинявай.
7 Re: Имението "Болдуин" Пон Яну 31, 2011 10:24 pm
Джаки Уелс Болдуин
Все още абсолютно зашеметена Джаки остана в седнало положение на леглото си, а в лявата й ръка все още лежеше свещника от нощното й шкафче. Оптваше се да си обясни как майка й успя да се хване на подобно нещо, а и дори не й направи забелешка за факта, че все още седеше по нощница и то пред предполагаеми граднинар.
Мислите на момичето толкова се бяха разбързали, че й отне около 2-3 минути докато напълно и осезаемо приеме мисълта, че седи по нощница пред Ривън. Това естествено я накара да скочи и да остави свещника, а след това се скри зад параван и дръпна кремавия сатенен хапалт, който си пасваше иделано с цвета на нощничката.
-Градинар. Сериозно, това ли е което мислиш за мен?! ГРАДИНАР? - тя се показа иззад паравана, готова също да повиши тон, но заплашителната поза на Ривън и злобните искри в очите му, я накараха да замръзне на мястото си за момент, докато бавно завързваше халата, който в крайна сметка се бе оказал напълно ненужен, поради дантеления му вид и дължината малко над коляното.
Със същия успех можеше просто да си остане с нощничката, все пак по този начин не прикриваше нищо, нито се чувстваше по-удобно от първия мъж дръзнал да се озове в покоите й. Дори баща си не допускаше тук!
-Можеше поне да кажеш... Водопроводчик или коняр ако искаш. Но, градинар, извинявай. - Джаки зяпна насреща му, а след няколко секунди стисна ядосано челюст и присви очи.
Нямаше нищо портив да играе по неговите правила, най-вече в светлина, в която той не я бе виждал в пълния й вид. Все пак беше дъщеря на майка си и малко или много трябваше да е взела нещо от нейния заплашителен дяволски вид, който смръзяваше кръвта дори на Ривън. Обедена беше, че той се бе уплашил от появата на Имануела.
- О, извинявай, че нямах достатъчно време да реагирам, че се намираш в спалнята ми! - каза му тя, а в гласа й се усети онази ледена нотка. - Какво очакваш да направя?! Нямах достатъчно време за да измисля нещо по-интересно, не че водопроводчик ми се вижда по-различно от градинар. - поклати глава момичето.
- Освен това, какво си мислиш, че правиш тук? - гласът й отскочи няколко октави. - Последно като проверих не ти бях давала разрешението да нахълтваш по този начин в спалнята ми, още по-малко когато има вероятност майка ми да се появи!
Мислите на момичето толкова се бяха разбързали, че й отне около 2-3 минути докато напълно и осезаемо приеме мисълта, че седи по нощница пред Ривън. Това естествено я накара да скочи и да остави свещника, а след това се скри зад параван и дръпна кремавия сатенен хапалт, който си пасваше иделано с цвета на нощничката.
-Градинар. Сериозно, това ли е което мислиш за мен?! ГРАДИНАР? - тя се показа иззад паравана, готова също да повиши тон, но заплашителната поза на Ривън и злобните искри в очите му, я накараха да замръзне на мястото си за момент, докато бавно завързваше халата, който в крайна сметка се бе оказал напълно ненужен, поради дантеления му вид и дължината малко над коляното.
Със същия успех можеше просто да си остане с нощничката, все пак по този начин не прикриваше нищо, нито се чувстваше по-удобно от първия мъж дръзнал да се озове в покоите й. Дори баща си не допускаше тук!
-Можеше поне да кажеш... Водопроводчик или коняр ако искаш. Но, градинар, извинявай. - Джаки зяпна насреща му, а след няколко секунди стисна ядосано челюст и присви очи.
Нямаше нищо портив да играе по неговите правила, най-вече в светлина, в която той не я бе виждал в пълния й вид. Все пак беше дъщеря на майка си и малко или много трябваше да е взела нещо от нейния заплашителен дяволски вид, който смръзяваше кръвта дори на Ривън. Обедена беше, че той се бе уплашил от появата на Имануела.
- О, извинявай, че нямах достатъчно време да реагирам, че се намираш в спалнята ми! - каза му тя, а в гласа й се усети онази ледена нотка. - Какво очакваш да направя?! Нямах достатъчно време за да измисля нещо по-интересно, не че водопроводчик ми се вижда по-различно от градинар. - поклати глава момичето.
- Освен това, какво си мислиш, че правиш тук? - гласът й отскочи няколко октави. - Последно като проверих не ти бях давала разрешението да нахълтваш по този начин в спалнята ми, още по-малко когато има вероятност майка ми да се появи!
8 Re: Имението "Болдуин" Вто Фев 01, 2011 9:53 am
Ривън Стоун
Какво наистина правеше Ривън?! Самия той все още не бе намерил оправдание защо се намира в стаята на Джаки, но докато се изкачваше по дървото, искрено се надяваше, че рано или късно, такова ще му хрумне. Е, не се случи точно по този начин, за това единственото нещо, което чернокоското направи бе да вдигне рамене в отговор.
-Дойдох да те видя... - започна Стоун, поставяйки ръце зад гърба си, за да е сигурен, че по някое време няма да се спуснат по гладката материя на нощницата й и да свалят халата й със замах. Имаше нещо в сънения вид на аристократката, което го привличаше наистина много. И точно, когато щеше да продължи с заяждането, последните й думи минаха през главата му като на забавен кадър. -Чакай. Туко що каза "когато има вероятност майка ми да се появи".Това означава ли, че ако нямаше възможност майка ти да се появи ти нямаше да се възпротивиш срещу изненадващото ми появяване? - На лицето на Рив разцъфна очарователна усмивка, която съчетаваше в себе си всичко онова, което правеше пирата привлекателен - лукавост, дяволитост и скрито задоволство. Погледът му като че ли я предизвикваше да каже или направи нещо на въпреки. Да, това бе нещото, което подхранваше чернокоското около Джаки, нещото, което го караше да се чувства добре - нейната изтънченост, поднесена му на съвсем малки дози. Харесваше му начина, по който се възмощаваше на нещата, които върши, на думите му. Харесваше му как погледа й преминава през неговия, опитвайки се да издигне голяма кула от лед помежду им. Просто харесваше факта, че бе коренно различна от всички останали префърцунени аристократки.
-Виж... Джаки. Какво, по дяволите си мислиш, че правиш?! - Ривън прекара ръка през косата си, прехапвайки устни. Добре. Щеше да каже всичко онова, което му бе на сърце. -Не можеш просто да се появиж в живота ми, да го преобърнеш и да си тръгнеш. Не можеш да се омъжиш за голяма плюшена мечка, преструвайки се, че не ти пука за мен. Знаеш ли какво... От самото начало си мислех, че сир азлична, но чак сега осъзнавам, че си като всички останали префърцунени кукли. Търсиш само и единствено властта в мъжа, положението му в обществото, дори не ти пука за всички останали неща, които той трябва да притежава. Ти си една от многото безмозъчни марионетки в това общество!
-Дойдох да те видя... - започна Стоун, поставяйки ръце зад гърба си, за да е сигурен, че по някое време няма да се спуснат по гладката материя на нощницата й и да свалят халата й със замах. Имаше нещо в сънения вид на аристократката, което го привличаше наистина много. И точно, когато щеше да продължи с заяждането, последните й думи минаха през главата му като на забавен кадър. -Чакай. Туко що каза "когато има вероятност майка ми да се появи".Това означава ли, че ако нямаше възможност майка ти да се появи ти нямаше да се възпротивиш срещу изненадващото ми появяване? - На лицето на Рив разцъфна очарователна усмивка, която съчетаваше в себе си всичко онова, което правеше пирата привлекателен - лукавост, дяволитост и скрито задоволство. Погледът му като че ли я предизвикваше да каже или направи нещо на въпреки. Да, това бе нещото, което подхранваше чернокоското около Джаки, нещото, което го караше да се чувства добре - нейната изтънченост, поднесена му на съвсем малки дози. Харесваше му начина, по който се възмощаваше на нещата, които върши, на думите му. Харесваше му как погледа й преминава през неговия, опитвайки се да издигне голяма кула от лед помежду им. Просто харесваше факта, че бе коренно различна от всички останали префърцунени аристократки.
-Виж... Джаки. Какво, по дяволите си мислиш, че правиш?! - Ривън прекара ръка през косата си, прехапвайки устни. Добре. Щеше да каже всичко онова, което му бе на сърце. -Не можеш просто да се появиж в живота ми, да го преобърнеш и да си тръгнеш. Не можеш да се омъжиш за голяма плюшена мечка, преструвайки се, че не ти пука за мен. Знаеш ли какво... От самото начало си мислех, че сир азлична, но чак сега осъзнавам, че си като всички останали префърцунени кукли. Търсиш само и единствено властта в мъжа, положението му в обществото, дори не ти пука за всички останали неща, които той трябва да притежава. Ти си една от многото безмозъчни марионетки в това общество!
9 Re: Имението "Болдуин" Вто Фев 01, 2011 10:24 am
Джаки Уелс Болдуин
Джаки го слушаше или по-скоро само гледаше опитвайки се да проумее защо Ривън бе влязъл в стаята й, но все още не получаваше сама по себе си отговор на въпроси си какво правеше той тук и какво му бе целта в случая, защото ако беше да я изплаши до смърт с внезапната си поява, то доста добре се беше получило.
- От самото начало си мислех, че си различна, но чак сега осъзнавам, че си като всички останали префърцунени кукли. Търсиш само и единствено властта в мъжа, положението му в обществото, дори не ти пука за всички останали неща, които той трябва да притежава. Ти си една от многото безмозъчни марионетки в това общество! - едва тези думи успяха да се забият в съзнанието й и то доста болезнено при това. Идеше й да му се изкрещи в лицето, че изобщо не я познава и, че единствено с него е била истинска, но не го каза.
Изящните устни на аристокраката се отвориха и затвориха на няколко пъти, сякаш беше риба на сухо докато се опитваше да осъзнае какво се бе случило преди малко. Да, тя бе чула думите на пирата доста добре и всяка от тях отлично се бе загмездила в съзнанието й, но не проумяваше какво точно имаше предвид той, докато не избълва и последните си думи на един дъх. Гнева в Джаки се породи ненадейн и започна да се надигна бавно докато момичето престъпваше с голите си стъпала към пиратът.
Бе стиснала юмруци и го гледаше с присвити очи, сякаш беше дракон готов да избълва калбо огън всеки момент.
- Ти.Не.Ме.Познаваш.Изобщо. - процеди през зъби аристократката като вече беше близо до Ривън и го гледаше право в очите.
Думите й не бяха съвсем точно имайки предвид, че именно пред него беше истинска и не се налагаше да играе някаква роля, която й бяха поставили преди да излезе на сцената. И в следващия момент, сякаш поредната надменна усмивка от страна на пирата, провокира девойката и тя вдигна ръка срещу него. Сравнително малката й длан се стрелна към лицето на Ривън набрала цялата сила, която притежаваше крехкото тяло на аристократката. И тогава, точно като по филмите, пиратът хвана ръката на Джаки на сантиметри от лицето си държейки я за китката. Погледите им се срещанаха, но разгневения на Джаки дори не омекна.
Пиратът дръпна момичето към себе си и впи устни в нейните - гневно, настървено, без следа от никаква нежност в тях. Шокът заля Джакимовея и тя нямаше идея какво да направи в първите няколко секунди, след това вдигна и другата си ръка, свита в юмрук, и удари пирата в гърдите опитвайки се да се отскубне от него. Упоритостта на Ривън обаче наделя. Мъжа хвана и другата ръка на момичето и с лекота без да срещне съпротивление го сложи на врата си, където Джаки сключи пръсти. Тялото й сякаш постепенно бе спряло да се бори и несъзнателно се бе приближило повече към това на пирата. Гневната целувка, която бе дошла като шок на момичето, изведнъж се бе превърнала в ласка далеч по-нежна отколкото в началото.
- От самото начало си мислех, че си различна, но чак сега осъзнавам, че си като всички останали префърцунени кукли. Търсиш само и единствено властта в мъжа, положението му в обществото, дори не ти пука за всички останали неща, които той трябва да притежава. Ти си една от многото безмозъчни марионетки в това общество! - едва тези думи успяха да се забият в съзнанието й и то доста болезнено при това. Идеше й да му се изкрещи в лицето, че изобщо не я познава и, че единствено с него е била истинска, но не го каза.
Изящните устни на аристокраката се отвориха и затвориха на няколко пъти, сякаш беше риба на сухо докато се опитваше да осъзнае какво се бе случило преди малко. Да, тя бе чула думите на пирата доста добре и всяка от тях отлично се бе загмездила в съзнанието й, но не проумяваше какво точно имаше предвид той, докато не избълва и последните си думи на един дъх. Гнева в Джаки се породи ненадейн и започна да се надигна бавно докато момичето престъпваше с голите си стъпала към пиратът.
Бе стиснала юмруци и го гледаше с присвити очи, сякаш беше дракон готов да избълва калбо огън всеки момент.
- Ти.Не.Ме.Познаваш.Изобщо. - процеди през зъби аристократката като вече беше близо до Ривън и го гледаше право в очите.
Думите й не бяха съвсем точно имайки предвид, че именно пред него беше истинска и не се налагаше да играе някаква роля, която й бяха поставили преди да излезе на сцената. И в следващия момент, сякаш поредната надменна усмивка от страна на пирата, провокира девойката и тя вдигна ръка срещу него. Сравнително малката й длан се стрелна към лицето на Ривън набрала цялата сила, която притежаваше крехкото тяло на аристократката. И тогава, точно като по филмите, пиратът хвана ръката на Джаки на сантиметри от лицето си държейки я за китката. Погледите им се срещанаха, но разгневения на Джаки дори не омекна.
Пиратът дръпна момичето към себе си и впи устни в нейните - гневно, настървено, без следа от никаква нежност в тях. Шокът заля Джакимовея и тя нямаше идея какво да направи в първите няколко секунди, след това вдигна и другата си ръка, свита в юмрук, и удари пирата в гърдите опитвайки се да се отскубне от него. Упоритостта на Ривън обаче наделя. Мъжа хвана и другата ръка на момичето и с лекота без да срещне съпротивление го сложи на врата си, където Джаки сключи пръсти. Тялото й сякаш постепенно бе спряло да се бори и несъзнателно се бе приближило повече към това на пирата. Гневната целувка, която бе дошла като шок на момичето, изведнъж се бе превърнала в ласка далеч по-нежна отколкото в началото.
10 Re: Имението "Болдуин" Нед Фев 06, 2011 9:31 am
Ривън Стоун
За секунда, Ривън си помисли, че Джаки ще го удари. Ръцете й, свити в юмруци, потрепваха долепени до тялото й, но нещо подсказваше на чернокоското, че съвсем скоро дланта й ще се впие в лицето му. И се оказа прав. След секунди, пръстите й вече летяха към него, решени да му причинят истинска болка. Въпреки това Ривън нямаше да й се остави - нито сега, нито никога. Никой, абсолютно никой нямаше правото да му посяга. Той протегна ръката си и ловко хвана Джаки за китката, притегляйки я към себе си. И съвсем инстинктивнo, подтикнат изцяло от желанието, което подтискаше толкова дълго време, Ривън впи устни в нейните. Усети как тялото на аристократката се изпъва като стрела в ръцте му, усети съпротивата й, но не отстъпи. Целувката - жарка, всепоглъщаша, алчна накара цялото му същество да закрещи от удоволствие. Ударът в гърдите подейства отрезвително на пирата, но въпреки това той не се отказа. Само си припомни, че Джакимовея не е от момичетата, които биха се дали лесно. Е, добре. Значи щяха да го направят по трудния начин.
Ривън хвана и другата й ръка, усещайки как пулсът на опърничевата аристократка се слива с неговия. Като че ли бяха едно цяло. А най - странното бе, че Ривън не намери нищо лошо в това. Чернокоското премести ръцете й върху врата си и за негова изненада, не усети никакво съпротивление от страна на Джаки. Това съвсем разруши самообладанието му, карайки го да превърне жарката целувка в истински взрив от чувства. Устните му се плъзгаха по нейните като кубчета лед, искащи, изнудващи, алчни. Ръцете на пирата я притискаха към него, като че ли ако я пуснеше щеше да я загуби завинаги. Пръстите му шареха по гърба й, рисувайки като върху бяло платно. Не искаше този момент да свършва никога. Не можеше да си обясни как подобна груба целувка, може да накара цялото му тяло да изтръпне от желание, да замая главата му като добре отлежало вино и да запали пожар в сърцето му. Просто не можеше.
Ривън хвана и другата й ръка, усещайки как пулсът на опърничевата аристократка се слива с неговия. Като че ли бяха едно цяло. А най - странното бе, че Ривън не намери нищо лошо в това. Чернокоското премести ръцете й върху врата си и за негова изненада, не усети никакво съпротивление от страна на Джаки. Това съвсем разруши самообладанието му, карайки го да превърне жарката целувка в истински взрив от чувства. Устните му се плъзгаха по нейните като кубчета лед, искащи, изнудващи, алчни. Ръцете на пирата я притискаха към него, като че ли ако я пуснеше щеше да я загуби завинаги. Пръстите му шареха по гърба й, рисувайки като върху бяло платно. Не искаше този момент да свършва никога. Не можеше да си обясни как подобна груба целувка, може да накара цялото му тяло да изтръпне от желание, да замая главата му като добре отлежало вино и да запали пожар в сърцето му. Просто не можеше.
11 Re: Имението "Болдуин" Нед Фев 06, 2011 10:07 am
Джаки Уелс Болдуин
Не можеше да осъзнае какво прави или не искаше, защото позволеше ли си да мисли то автоматично осъзнаваше, че прави нещо грешно. Колко грешно беше да иска да е с Ривън? Много. Изключително много. Изключително много, много.
Тръпките плъзгащи се непрестанно по гърба й я караха да се чувства на седмото небе, изведнъж целувката се бе превърнала в нещо висше и безкрайно красиво...изключително ново за Джаки, което вроятно си личеше от неопитността й. Но в момента това ника не я тревожеше, защото времето отново бе спряло и в центъра отново бяха те двамата заобиколени от пустата и света, който бе в краката им. Искаше й се да остане така, вечно да бъде някъде другаде стига той да бъде с нея. Породилите се чувства изведнъж разтърсиха тялото на момичето с няколко силни вълни на щастие, любов и нещо, което не бе чувставала...всъщност, всичко й бе безкрайно ново, най-вече онова непреудолимо желание да бъде в ръцете му и никога повече да не го остави да я пусне. Искаше вечно да изпитва тази страст, която я бе завладяла в момента не зависимо от това колко грешна беше и колко грешна беше в момента самата Джакимовея.
Само за няколко секунди бе успяла да стъпче хиляди морални писани и неписани правила. Бе бутнала хиляди стени, които майка й беше издигала с години и само за един миг успя да обезчести самата себе си макар и само по този невинен начин. Най-важното беше, че го иска, другото нямаше значение.
Отекващия звук на токчета в коридора изведнъж върнаха момичето в релаността и тя се отдръпна от Ривън със скоростта на светлината. Цялото й лице бе пламнало, всичката възможна кръв в тялото й бе отишла в него карайки дори плътни й устни да горят. Още го чувстваше по себе си и по-лошото беше, че го иска отново. Ръцете му, устните му, тялото му...всичко, искаше го! Това беше ли лошо? Правеше ли нея лоша?
Джаки докосна парещите си устни гледайки задъхано в Ривън, макар силуета му в момента да стоеше размазано пред очите й. Без да мисли какво прави тя се приближи до него и го избута навън през отворената врата на терасата, а след това трясна бялата двойна врата и се обърна с гърб към нея. Не се мина и минута преди да се обърна и да я отвори, а там отново да срещне очите на Ривън преизпълнени с въпроси и очудване.
- Аз... - изпелтечи момичето и изведнъж отново затвори вратите сякаш си мислеше, че все още това е някакъв сън и по този начин ще накара сладкия образ на Ривън просто да се изпари.
Когато обаче аристократката за пореден път отвори вратите той още беше там и дълбоко в себе си Джаки беше благодарна, че той седи и търпи неясните й действия, защото тя сама не ги осзънаваше и не знаеше какво прави.
Тръпките плъзгащи се непрестанно по гърба й я караха да се чувства на седмото небе, изведнъж целувката се бе превърнала в нещо висше и безкрайно красиво...изключително ново за Джаки, което вроятно си личеше от неопитността й. Но в момента това ника не я тревожеше, защото времето отново бе спряло и в центъра отново бяха те двамата заобиколени от пустата и света, който бе в краката им. Искаше й се да остане така, вечно да бъде някъде другаде стига той да бъде с нея. Породилите се чувства изведнъж разтърсиха тялото на момичето с няколко силни вълни на щастие, любов и нещо, което не бе чувставала...всъщност, всичко й бе безкрайно ново, най-вече онова непреудолимо желание да бъде в ръцете му и никога повече да не го остави да я пусне. Искаше вечно да изпитва тази страст, която я бе завладяла в момента не зависимо от това колко грешна беше и колко грешна беше в момента самата Джакимовея.
Само за няколко секунди бе успяла да стъпче хиляди морални писани и неписани правила. Бе бутнала хиляди стени, които майка й беше издигала с години и само за един миг успя да обезчести самата себе си макар и само по този невинен начин. Най-важното беше, че го иска, другото нямаше значение.
Отекващия звук на токчета в коридора изведнъж върнаха момичето в релаността и тя се отдръпна от Ривън със скоростта на светлината. Цялото й лице бе пламнало, всичката възможна кръв в тялото й бе отишла в него карайки дори плътни й устни да горят. Още го чувстваше по себе си и по-лошото беше, че го иска отново. Ръцете му, устните му, тялото му...всичко, искаше го! Това беше ли лошо? Правеше ли нея лоша?
Джаки докосна парещите си устни гледайки задъхано в Ривън, макар силуета му в момента да стоеше размазано пред очите й. Без да мисли какво прави тя се приближи до него и го избута навън през отворената врата на терасата, а след това трясна бялата двойна врата и се обърна с гърб към нея. Не се мина и минута преди да се обърна и да я отвори, а там отново да срещне очите на Ривън преизпълнени с въпроси и очудване.
- Аз... - изпелтечи момичето и изведнъж отново затвори вратите сякаш си мислеше, че все още това е някакъв сън и по този начин ще накара сладкия образ на Ривън просто да се изпари.
Когато обаче аристократката за пореден път отвори вратите той още беше там и дълбоко в себе си Джаки беше благодарна, че той седи и търпи неясните й действия, защото тя сама не ги осзънаваше и не знаеше какво прави.
12 Re: Имението "Болдуин" Сря Фев 09, 2011 11:08 am
Ривън Стоун
Ривън усети как дробовете му се свиват, докато се опитваше да си поеме глътка свеж въздух. Инстинктивно прекара пръсти по врата си, като че ли проверявайки дали някой не е впил сезал в кожата му, но единственото, което усети бе гладкия, колосан плат на яката на бялата му риза върху пръстите си. Значи не бе заради това... Тогава какво ставаше, че като че ли всичкия въздух се бе отдръпнал от тялото му, оставяйки го да се гърчи в агония. Пиратът прекара ръка през врата си, усещайки как по пръстите му остават следи от студена пот. Никога до сега не бе усещал подобно нещо вътре в себе си, така че нито можеше да го сравни с някое чувство, нито да го пренебрегне, очаквайки, че ще отмине рано или късно. Нима... Нима.. Нима бе притеснен? Или пък може би усещаше вина, че се намира в спалнята на невинна девойка, която съвсем скоро планира да се ожени за добре подсигурен, млад мъж? Е, каквото и да беше, Ривън се надяваше да го открие по - скоро, докато не се е сгромолясал на пода в спалнята на Джаки. Тогава определено нещата нямаше да се стекат по начин, който да хареса на когото и да било.
Чернокоското впи поглед, изпълнен с болка и нещо неясно, едва доловимо извинение, когато аристократката се отдръпна от него като опарена. За секунда си помисли, че той е виновен за всичко, за хладността, която бавно започна да обгърща стаята, превръщайки я в леден дворец. Една принцеса като Джакимовея заслужаваше да изживее своята приказка. Жалко, че Стоун не бе принцът в нея, поне не онзи, който да печели девойката на края. Чак, когато до ушите му достигна лекия, едва доловим звук от токчета, Рив разбра каква е внезапната промяна у Джаки.
Начинът, по който аристократката докосна устните си го изненада и впечатли. Нямаше нужда Джаки да го каже на глас, за да може Ривън да се досети какво се върти из красивата главица на девойката - мислеше за целувката им. Онази тяхна целувка, която го бе оставила без дъх, сили, която бе разрушила високата стена помежду им и бе принизила Ривън до ниво, до което той самия не предполагаше, че би паднал. Да краде целувки от бъдещи младоженки - да, може би след тази случка щеше да е истински пират, но единственото удовлетворение, което му носеше случилото се бе, доказателството, че ако синеочката не е безразлична на него, то той на нея също. И, изненадващо, желанието не нейните пръсти, а тези на Ривън да са върху устните й, прободе сърцето на пирата като тънка, едва забележима игла. Веднъж, втори път, трети... Нима искаше да го довърши? След всичко, което се случваше, тя продължаваше да го предизвиква дори без да осъзнава. А Слоун не можеше да действа по никакъв начин, вцепенен от мисълта, че е можел да я има - дори само за секунда и че този кратък миг е отминал тъй бързо, както последната им среща... И когато Ривън се оказа на балкона, избутан най - съобразително от още по - обърканата Джакимовея, той имаше време да размисли върху всички онези неща, които се бяха случили. Как една пет секундна... добре, нека са седем, целувка можеше да преобърне света му, да накара коленете му да омекнат, да почувства главата си като балон с хелий, а сърцето си - толкова живо, почти отделно съществуващо. Такива ли трябваше да бъдат целувките попринцип или нещо се бе случило с Ривън? Може би не трябваше да изпива онази чаша силен, домашен бърбън, докато се опитваше да разбере къде живее Джаки... а може би не алкохолът бе проблема... Но щеше ли да го признае най - накрая Рив или щеше да продължи да се самозалъгва, макар да знае че лицето й ще продължи да идва в съня му, отново и отново, без да е кусал и глътка от омайващото питие? Не. Не можеше... Направеше ли го, всичко щеше да се промени, а той не желаеше. Не искаше да бъде част от история, от която най - накрая той щеше да е съкрушения. Не сега, не повече.
Няколко секунди по - късно, Ривън осъзна, че Джаки го е избутала на терасата, затръшквайки вратата буквално под носа му. Чудеше се, след като е зает толкова много със собствените си мисли, дали имаше възможност да я отвлекат и той да не забележи? Не. Единствения човек, който можеше да направи подобно нещо бе Ривън. Ами да! Точно това беше... За пръв път от много време чернокоското имаше идея. Мислите потекоха като река, която Джаки като че ли възпря в момента, в който отново отвори вратите на терасата. Стоун я погледна с изплашен, почти кучешки поглед, мислейки си "Разгада ли ме?", но след като видя все още обърканото й изражение си отдъхна. Естествено, че не можеше да прочете плана, който се зараждаше в умната му, дяволита главица. За каква я имаше, за вещица?"Да... Най - красивата вещица, с най - ослепителните, сини очи... Очи, които могат да те накарат да се предадеш на секундата, да те умилостивят...". И когато за пореден път Джаки затръшна вратата пред лицето му, в момента, в който той протегна ръка, за да каже, че съжалява, Ривън разбра ситуацията в която я бе накарал да изпадне. Шок, притеснение, потрес.
Поредното отваряне на врата предизвика приятно течение, което мина през тялото на Ривън, напомняйки му за късните вечери в открито море. Тогава, когато платната едва се движат и въпреки това карат вятъра да пълзи по тялото ти като живо същество.
-Джаки.- пиратът постави ръце на раменете й, плъзгайки ги бавно надолу. Най - накрая пръстите му срещнаха нейните и той вдигна ръката й във въздуха преди да има време да се възпротиви. -Съжалявам. Не мислех какво правя, единственото нещо, което знаех е, че трябва да дойда и да те видя. Но... - по лицето му пропълзя усмивка, която в момента, в който срещна все още хладните й очи, се изпари - Виж. Не съжалявам, че съм тук, съжалявам, че те изненадах толкова...изненадващо. - Рив сбърчи вежди, осъзнавайки, че говори пълни глупости. Щеше да е добре да си бе подготвил някаква реч, но, уви, за това не бе останало време. - Искаш ли да седнеш? Май е по - добре да седнеш. - и преди да дочака отговора й, Рив я поведе към голямото, меко легло, за да може да седне.
Чернокоското впи поглед, изпълнен с болка и нещо неясно, едва доловимо извинение, когато аристократката се отдръпна от него като опарена. За секунда си помисли, че той е виновен за всичко, за хладността, която бавно започна да обгърща стаята, превръщайки я в леден дворец. Една принцеса като Джакимовея заслужаваше да изживее своята приказка. Жалко, че Стоун не бе принцът в нея, поне не онзи, който да печели девойката на края. Чак, когато до ушите му достигна лекия, едва доловим звук от токчета, Рив разбра каква е внезапната промяна у Джаки.
Начинът, по който аристократката докосна устните си го изненада и впечатли. Нямаше нужда Джаки да го каже на глас, за да може Ривън да се досети какво се върти из красивата главица на девойката - мислеше за целувката им. Онази тяхна целувка, която го бе оставила без дъх, сили, която бе разрушила високата стена помежду им и бе принизила Ривън до ниво, до което той самия не предполагаше, че би паднал. Да краде целувки от бъдещи младоженки - да, може би след тази случка щеше да е истински пират, но единственото удовлетворение, което му носеше случилото се бе, доказателството, че ако синеочката не е безразлична на него, то той на нея също. И, изненадващо, желанието не нейните пръсти, а тези на Ривън да са върху устните й, прободе сърцето на пирата като тънка, едва забележима игла. Веднъж, втори път, трети... Нима искаше да го довърши? След всичко, което се случваше, тя продължаваше да го предизвиква дори без да осъзнава. А Слоун не можеше да действа по никакъв начин, вцепенен от мисълта, че е можел да я има - дори само за секунда и че този кратък миг е отминал тъй бързо, както последната им среща... И когато Ривън се оказа на балкона, избутан най - съобразително от още по - обърканата Джакимовея, той имаше време да размисли върху всички онези неща, които се бяха случили. Как една пет секундна... добре, нека са седем, целувка можеше да преобърне света му, да накара коленете му да омекнат, да почувства главата си като балон с хелий, а сърцето си - толкова живо, почти отделно съществуващо. Такива ли трябваше да бъдат целувките попринцип или нещо се бе случило с Ривън? Може би не трябваше да изпива онази чаша силен, домашен бърбън, докато се опитваше да разбере къде живее Джаки... а може би не алкохолът бе проблема... Но щеше ли да го признае най - накрая Рив или щеше да продължи да се самозалъгва, макар да знае че лицето й ще продължи да идва в съня му, отново и отново, без да е кусал и глътка от омайващото питие? Не. Не можеше... Направеше ли го, всичко щеше да се промени, а той не желаеше. Не искаше да бъде част от история, от която най - накрая той щеше да е съкрушения. Не сега, не повече.
Няколко секунди по - късно, Ривън осъзна, че Джаки го е избутала на терасата, затръшквайки вратата буквално под носа му. Чудеше се, след като е зает толкова много със собствените си мисли, дали имаше възможност да я отвлекат и той да не забележи? Не. Единствения човек, който можеше да направи подобно нещо бе Ривън. Ами да! Точно това беше... За пръв път от много време чернокоското имаше идея. Мислите потекоха като река, която Джаки като че ли възпря в момента, в който отново отвори вратите на терасата. Стоун я погледна с изплашен, почти кучешки поглед, мислейки си "Разгада ли ме?", но след като видя все още обърканото й изражение си отдъхна. Естествено, че не можеше да прочете плана, който се зараждаше в умната му, дяволита главица. За каква я имаше, за вещица?"Да... Най - красивата вещица, с най - ослепителните, сини очи... Очи, които могат да те накарат да се предадеш на секундата, да те умилостивят...". И когато за пореден път Джаки затръшна вратата пред лицето му, в момента, в който той протегна ръка, за да каже, че съжалява, Ривън разбра ситуацията в която я бе накарал да изпадне. Шок, притеснение, потрес.
Поредното отваряне на врата предизвика приятно течение, което мина през тялото на Ривън, напомняйки му за късните вечери в открито море. Тогава, когато платната едва се движат и въпреки това карат вятъра да пълзи по тялото ти като живо същество.
-Джаки.- пиратът постави ръце на раменете й, плъзгайки ги бавно надолу. Най - накрая пръстите му срещнаха нейните и той вдигна ръката й във въздуха преди да има време да се възпротиви. -Съжалявам. Не мислех какво правя, единственото нещо, което знаех е, че трябва да дойда и да те видя. Но... - по лицето му пропълзя усмивка, която в момента, в който срещна все още хладните й очи, се изпари - Виж. Не съжалявам, че съм тук, съжалявам, че те изненадах толкова...изненадващо. - Рив сбърчи вежди, осъзнавайки, че говори пълни глупости. Щеше да е добре да си бе подготвил някаква реч, но, уви, за това не бе останало време. - Искаш ли да седнеш? Май е по - добре да седнеш. - и преди да дочака отговора й, Рив я поведе към голямото, меко легло, за да може да седне.
13 Re: Имението "Болдуин" Чет Фев 10, 2011 6:27 am
Джаки Уелс Болдуин
Не! Всичко това не се случваше, беше просто някакъв огромен плод на въображението на Джаки и цялото й замъглено съзнание просто си играеше с нея опитвайки се да й покаже какво може да има и карайки я да страда възможно най-много, знаейки че никога няма да го получи. Аристократката никога нямаше да има щастлив край както момичетата в онези романтични пиеси в театъра, на които родителите й я водеха когато беше по-малка. Никога нямаше да получи това, което иска, защото пътят й беше строго предначертан сякаш още от раждането й и беше ясен едва ли не до дълбоката й старост. Нямаше да се очуди, ако някъде из дневника на майка й не бе описана и дори самата й смърт, а познавайки до болка добре строгата си майка, най-вероято сцената бе дълбоко драматична и подходяща по-скоро за някоя високо бюджетна оперна постановка.
Студеното тяло на Джаки лежащо върху голямото легло натрупано с възглавничи във всевъзможни форми и цветове и рабира се Никълъс държащ вече посинялата й, вкоченана ръка и ридаещ над тялото на любимата си. Вече си представяше как около тях се носеше пропития с болка глас на някоя надарена и тумбеста певица, която до толкова се бе вживяла в сцената, че чак блудкаво сивите й очи се бяха напълнили със сълзи.
Живот, живот,
подъл и жесток,
отне ми я ти и смъртта в миг победи.
Но няма,
"тя е жива" до сетен дъх ще крещя,
и няма да приема, че тлее тялото й във нощта.
Думите на оперната певица достигаха до най-висоите си честоти, докосвайки със своето сопрано публиката и карайки ги да се вживеят в сцената, такак като правеше тя. И всички гледаха, така идеализираната сцена прехласнато неосъзнавайки, че на сцената се играеше нещо истинско, нещо напълно и съвършенно релано излязло от стар дневник на висша аристократка от миналото, описала смъртта на дъщеря си, така както описваше всяка нейна крачка, дума и всяко нейно действие.
Джаки излезе от мислите си с гръм и трясък, разтърсвайки силно глава и карайки кадриците си да се заиграят по гърба й, едва когато Ривън я принуди да седне на леглото. Чак тогава, като че ли нарочно, цялото й съзнание ясно й изкрещя, че това се случваше и, че за пръв път в живота й тя се бе кривнала от пътеката, която майка й градеше паве по паве вече толкова много години.
- Не! - момичето се изправи рязко отблъсквайки ръката на Ривън и застана срещу него дишайки тежко и очестено, сякаш за първ път в живота си поемаше въздух.
Тялото й беше напрегнато, но единствено очите й показваха, целия страх, който се криеше в стойката й. Прегърбена, стиснатите юмруци и цялото това шумно вдишване и издишване, което караше цялото й тяло да трепери. Сърцето й пропускаше в гърдите и момичето можеше да се закълне, че бе станало толкова силно и бързо, че сякаш чуваше топуркането на коне на гонка в ушите си.
- Джаки, успокой се... - каза й Ривън изправяйки се от леглото.
Пиратът бе вдигнал ръце срещу нея и сякаш я прикнаваше да се успокои или поне да намали тона на гласа си, но завесата беше спусната и Джаки се намираше зад колисите, жива. И сякаш този път тя беше тази, която достига сопрано висоти с гласа си, а не тумбестата певица, разплакала цялата публика с гласа си и с историята, за която пееше.
- Не ми казвай да се успокоя! - извика момичето. - Не може така Ривън, не може! Не можеш да се появиш от нищото в целия си очарователен вид и да ме накараш да изпитвам чувства към теб. Не можеш просто да ме накараш да искам да бъда до теб, не можеш ей така да ми влезеш под кожата до такава степен, че да усещам ароматата ти дори когато те няма. Не можеш! - изкрещя му тя и само една частица от будното й съзнание бе обедена, че гласът й можеше да се чуе до долния етаж, но за щастие имението бе достатъчно голямо за да има повече от 80% вероятност единствено стените на стаята да чуят отчаяните викове на аристократката.
- Не трябва да идваш, нито тук, нито в сънищата ми. Не можеш да дойдеш и да ме накараш да бъда себе си, след като години наред ме учат да бъда друга, не трябва да ме караш да излизам от черупката си, защото имат предначертан път, по който съм длъжна да вървя. Това е моя живот и колкото и да го ненавиждам трябва да го живея! Не съм от момичетата, които могат да бъдат с този в когота са влюбени и не съм от тези, които имат възможност за край "и заживяли щастливо"... - кристално ясните и сини очи на Джаки сякаш в миг бяха потъмнели. Гърста мъгла се бе спуснала над тях правейки ги болезнено празни, макар и пълни със сълзи.
Думите се изливаха от устата й без тя да може да ги спре, а искаше. Така искаше да спре да говори за да може още малко да остане в приказката където щастливия край беше възможен и където принцесата получаваше своя истински принц. Този на сърцето й.
- Аз съм аристократка от вишето общество с влиятелен баща и строга майка, която е писала живота ми до най-малката подробност и с всеки изминал ден ме насочва по пътя, който се предполага, че трябва да вървя. Трябва да се оженя за влиятелен мъж, да му родя достоен наследник и да бъда примерна и перфектна съпруга. Това е моята съдба и няма как да бъде друга, така че, моля те, не идвай тук и не ме карай да си мечтая за истински живот. Не ме карай да си мечтая, че мога да бъда щастлива и, че сама мога да избирам пътя си и това с кого да прекарам остатъка от живота си. - няколко хлипа се откъснаха от устните на момичето и й ставаше все по-трудно да говори и дори да седи на краката си, докато гледаше към Ривън със замъглен от сълзи поглед. - Недей, защото не мога, а ти ме караш не само да си го мечтая, а да го искам с цялото си съществуване. Да го искам толкова много, че чак да ме боли. - гласът й трепереше и измежду хлиповете й заглъхна като спираща затихваща музика на цигулки, на една от които се е скъсала струна.
Студеното тяло на Джаки лежащо върху голямото легло натрупано с възглавничи във всевъзможни форми и цветове и рабира се Никълъс държащ вече посинялата й, вкоченана ръка и ридаещ над тялото на любимата си. Вече си представяше как около тях се носеше пропития с болка глас на някоя надарена и тумбеста певица, която до толкова се бе вживяла в сцената, че чак блудкаво сивите й очи се бяха напълнили със сълзи.
Живот, живот,
подъл и жесток,
отне ми я ти и смъртта в миг победи.
Но няма,
"тя е жива" до сетен дъх ще крещя,
и няма да приема, че тлее тялото й във нощта.
Думите на оперната певица достигаха до най-висоите си честоти, докосвайки със своето сопрано публиката и карайки ги да се вживеят в сцената, такак като правеше тя. И всички гледаха, така идеализираната сцена прехласнато неосъзнавайки, че на сцената се играеше нещо истинско, нещо напълно и съвършенно релано излязло от стар дневник на висша аристократка от миналото, описала смъртта на дъщеря си, така както описваше всяка нейна крачка, дума и всяко нейно действие.
Джаки излезе от мислите си с гръм и трясък, разтърсвайки силно глава и карайки кадриците си да се заиграят по гърба й, едва когато Ривън я принуди да седне на леглото. Чак тогава, като че ли нарочно, цялото й съзнание ясно й изкрещя, че това се случваше и, че за пръв път в живота й тя се бе кривнала от пътеката, която майка й градеше паве по паве вече толкова много години.
- Не! - момичето се изправи рязко отблъсквайки ръката на Ривън и застана срещу него дишайки тежко и очестено, сякаш за първ път в живота си поемаше въздух.
Тялото й беше напрегнато, но единствено очите й показваха, целия страх, който се криеше в стойката й. Прегърбена, стиснатите юмруци и цялото това шумно вдишване и издишване, което караше цялото й тяло да трепери. Сърцето й пропускаше в гърдите и момичето можеше да се закълне, че бе станало толкова силно и бързо, че сякаш чуваше топуркането на коне на гонка в ушите си.
- Джаки, успокой се... - каза й Ривън изправяйки се от леглото.
Пиратът бе вдигнал ръце срещу нея и сякаш я прикнаваше да се успокои или поне да намали тона на гласа си, но завесата беше спусната и Джаки се намираше зад колисите, жива. И сякаш този път тя беше тази, която достига сопрано висоти с гласа си, а не тумбестата певица, разплакала цялата публика с гласа си и с историята, за която пееше.
- Не ми казвай да се успокоя! - извика момичето. - Не може така Ривън, не може! Не можеш да се появиш от нищото в целия си очарователен вид и да ме накараш да изпитвам чувства към теб. Не можеш просто да ме накараш да искам да бъда до теб, не можеш ей така да ми влезеш под кожата до такава степен, че да усещам ароматата ти дори когато те няма. Не можеш! - изкрещя му тя и само една частица от будното й съзнание бе обедена, че гласът й можеше да се чуе до долния етаж, но за щастие имението бе достатъчно голямо за да има повече от 80% вероятност единствено стените на стаята да чуят отчаяните викове на аристократката.
- Не трябва да идваш, нито тук, нито в сънищата ми. Не можеш да дойдеш и да ме накараш да бъда себе си, след като години наред ме учат да бъда друга, не трябва да ме караш да излизам от черупката си, защото имат предначертан път, по който съм длъжна да вървя. Това е моя живот и колкото и да го ненавиждам трябва да го живея! Не съм от момичетата, които могат да бъдат с този в когота са влюбени и не съм от тези, които имат възможност за край "и заживяли щастливо"... - кристално ясните и сини очи на Джаки сякаш в миг бяха потъмнели. Гърста мъгла се бе спуснала над тях правейки ги болезнено празни, макар и пълни със сълзи.
Думите се изливаха от устата й без тя да може да ги спре, а искаше. Така искаше да спре да говори за да може още малко да остане в приказката където щастливия край беше възможен и където принцесата получаваше своя истински принц. Този на сърцето й.
- Аз съм аристократка от вишето общество с влиятелен баща и строга майка, която е писала живота ми до най-малката подробност и с всеки изминал ден ме насочва по пътя, който се предполага, че трябва да вървя. Трябва да се оженя за влиятелен мъж, да му родя достоен наследник и да бъда примерна и перфектна съпруга. Това е моята съдба и няма как да бъде друга, така че, моля те, не идвай тук и не ме карай да си мечтая за истински живот. Не ме карай да си мечтая, че мога да бъда щастлива и, че сама мога да избирам пътя си и това с кого да прекарам остатъка от живота си. - няколко хлипа се откъснаха от устните на момичето и й ставаше все по-трудно да говори и дори да седи на краката си, докато гледаше към Ривън със замъглен от сълзи поглед. - Недей, защото не мога, а ти ме караш не само да си го мечтая, а да го искам с цялото си съществуване. Да го искам толкова много, че чак да ме боли. - гласът й трепереше и измежду хлиповете й заглъхна като спираща затихваща музика на цигулки, на една от които се е скъсала струна.
14 Re: Имението "Болдуин" Пет Фев 11, 2011 11:53 am
Ривън Стоун
Леглото поддаде под тежестта на Ривън и Джаки и пиратът усети как гладките завивки го обгръщат нежно. Допирът на хладния плат до кожата му бе приятен, но въпреки това създаваше едно изключително неприятно усещане в чернокоското - за самота. Да, студените чаршафи в голямото, широко легло, наистина можеха да те накарат да се почувстваш единствен на планетата... Въпреки това мислите му за кратко се задържаха върху анализиране на най - малките детайли в стаята и почти веднага се преместиха върху нежното, като че ли изваяно от склуптур лице. Стоун осъзнаваше, че в момента на лицето му е изписана невероятно глуповата физиономил, впил поглед в Джакимовея, с полу - отворени устни, готови да изрекат неща, за които нито самия той, нито чародейката са готови. И точно тогава, когато думите се плъзнаха върху езикът му, готови да преобърнат живота и на двама им, Джаки го изпревари. Тя скочи внезапно на крака, обръщайки се с лице към него, отблъсквайки ръката, която чернокоското бе протегнал към нея. Рив прехапа долната си устна, когато видя как устните на Джакимовея се цупят ядосано, а очите й гледат право през него. Усещането, че нещо ще се случи не го напускаше, а напротив - засилваше се с всяка изминала секунда.
Викът й прониза тягосната тишина, която бе обгърнала стаята и за секунди, Ривън усети как нещо в главата му експлодира. Той инстинктивно скочи на крака, потискайки желанието си да подаде ръка напред. Знаеше, че Джаки нямаше да приеме тази ласка, тази проява на нежност от чернокоското. Не, тя бе прекалено силна, за да се остави да бъде успокоявана. Въпреки това пиратът не помръдна от мястото си, нито свали поглед от лицето й. Този път очите й гледаха право в неговите, засипвайки ги със студени искри. И когато гласът й се разнесе из стаята, изпълнен с болка, но в същото време решителен и хладен, Ривън най - после разбра грешката си... Но вече бе твърде късно, за да направи каквото и да било. Джакимовея бе права. Всичко онова, което му каза бе вярно и не можеше да бъде успорено. Нито от него, нито от когото и да било. Защото той нямаше право да се появява неканен в спалнята й, да й говори куп глупости, а още по - малко да я целува. Джаки бе изрекла всичките страхове на пирата на глас. Без да осъзнава, тя каза всички онези неща, които Рив упорито бе отхвърлял от съзнанието си. Той много добре знаеше, че пътят на аристокрактата е предначертан, че животът й е уреден от мига, в който e проплакала за първи път. И Ривън нямаше правото да се меси нито в него, нито в плановете й. А го бе направил... И не бе неволно, беше съвсем умишлена крачка, продиктувана първо от арогантността му и желанието да се докаже, после от "лошото" момче, което искаше да се похвали, че може да свали благородничка и най - накрая от чувствата, които за жалост не можеше да потисне. Да, успяваше да заблуди хората около него, дори понякога и собствения си мозък, но не можеше да нареди на сърцето си да повярва, че не изпитва нищо към Джаки. Просто не можеше...
- Недей, защото не мога, а ти ме караш не само да си го мечтая, а да го искам с цялото си съществуване. Да го искам толкова много, че чак да ме боли. - последните й думи го накараха да прехапе долната си устна. Пръстите му се свиха в юмруци, а лицето му се сгърчи от болка. Не можа да го скрие... Но точно в момента не се интересуваше от това. Джаки се бе разкрила достатъчно пред него, за да продължава да и той да се прави на безчувствен.
Искаше да я докосне. Само за секунда... Да й покаже, че тя не е единствената, която чувства болка, която ще изгуби, но не можеше. Той сам не си го позволи. Знаеше, че в момента девойката е прекалено податлива на каквито и да било действия и неговата прегръдка само щеше да усложни нещата. Като да дадеш на диабетик голяма шоколадова торта.
-Какво... - започна Ривън, усещайки как прилив на гняв се смесва с всички останали странни и неясни чувства в душата му. - Мислиш си, че ти си единствената, с която живота се е подиграл? Е, съжалявам, не си. Мислиш, че на мен ми е лесно? Теб те очаква хубав живот, макар и да не го искаш, знаеш, че винаги ще имаш покрив над главата си, мъж, който да се грижи за теб, винаги ще можеш да получиш онова, което искаш. Ще си известна, ще всяваш малко или много респект. Какво мислиш ще стане от мен, Джаки? - Рив се приближи към нея, постави ръце на рамената й и я разтърси. Косите й се повдигнаха и спуснаха няколко пъти, създавайки илюзията, че са еластични. - Ще се върна на скапания кораб, ще обиколя всяка една страна, за която се сещащ. Може да ме убият, може не - ако извадя късмет. Може да намерим нещо свястно за ядене, но по - голямата част от времето на кораба ще я прекараме в ядене на неща, за които ти едва ли искаш да чуеш. И да, ти може да имаш чувства към пират, но пиратът съм аз. Знаеш ли какво означава факта, че съм влюбен в теб, в средата, в която живея аз? Почти е равно на самоубийство, Джаки. Никога няма да мога да те имам, никога. И докато ти ще потискаш болката по нещо изгубено, което лесно ще забравиш, при мен няма да е така. Разбери, че за мен никак не е лесно. Не искам да съм влюбен в теб, мамка му. Не искам да имам нищо общо в теб. Как мислиш ще се чувствам всеки път, когато нахлуваш в сънищата ми, такава каквато си сега и когато отворя очи осъзная, че в леглото ми не си ти? Какво мислиш ще усетя, когато осъзная, че си в нечие друго легло, с друг мъж, държащ те в прегръдките си. Какво мислиш, а, Джаки... Какво? - почти изкрещя Ривън, бутайки чародейката в страни. Той бавно се обърна с гръб към нея, поемайки си дълбоко въздух. Ръцете му се стрелнаха към косата и Рив впи пръсти в скалпа си. Искаше да усети друга болка, с която да знае, че ще може да се справи. Не и тази по Джаки...
Викът й прониза тягосната тишина, която бе обгърнала стаята и за секунди, Ривън усети как нещо в главата му експлодира. Той инстинктивно скочи на крака, потискайки желанието си да подаде ръка напред. Знаеше, че Джаки нямаше да приеме тази ласка, тази проява на нежност от чернокоското. Не, тя бе прекалено силна, за да се остави да бъде успокоявана. Въпреки това пиратът не помръдна от мястото си, нито свали поглед от лицето й. Този път очите й гледаха право в неговите, засипвайки ги със студени искри. И когато гласът й се разнесе из стаята, изпълнен с болка, но в същото време решителен и хладен, Ривън най - после разбра грешката си... Но вече бе твърде късно, за да направи каквото и да било. Джакимовея бе права. Всичко онова, което му каза бе вярно и не можеше да бъде успорено. Нито от него, нито от когото и да било. Защото той нямаше право да се появява неканен в спалнята й, да й говори куп глупости, а още по - малко да я целува. Джаки бе изрекла всичките страхове на пирата на глас. Без да осъзнава, тя каза всички онези неща, които Рив упорито бе отхвърлял от съзнанието си. Той много добре знаеше, че пътят на аристокрактата е предначертан, че животът й е уреден от мига, в който e проплакала за първи път. И Ривън нямаше правото да се меси нито в него, нито в плановете й. А го бе направил... И не бе неволно, беше съвсем умишлена крачка, продиктувана първо от арогантността му и желанието да се докаже, после от "лошото" момче, което искаше да се похвали, че може да свали благородничка и най - накрая от чувствата, които за жалост не можеше да потисне. Да, успяваше да заблуди хората около него, дори понякога и собствения си мозък, но не можеше да нареди на сърцето си да повярва, че не изпитва нищо към Джаки. Просто не можеше...
- Недей, защото не мога, а ти ме караш не само да си го мечтая, а да го искам с цялото си съществуване. Да го искам толкова много, че чак да ме боли. - последните й думи го накараха да прехапе долната си устна. Пръстите му се свиха в юмруци, а лицето му се сгърчи от болка. Не можа да го скрие... Но точно в момента не се интересуваше от това. Джаки се бе разкрила достатъчно пред него, за да продължава да и той да се прави на безчувствен.
Искаше да я докосне. Само за секунда... Да й покаже, че тя не е единствената, която чувства болка, която ще изгуби, но не можеше. Той сам не си го позволи. Знаеше, че в момента девойката е прекалено податлива на каквито и да било действия и неговата прегръдка само щеше да усложни нещата. Като да дадеш на диабетик голяма шоколадова торта.
-Какво... - започна Ривън, усещайки как прилив на гняв се смесва с всички останали странни и неясни чувства в душата му. - Мислиш си, че ти си единствената, с която живота се е подиграл? Е, съжалявам, не си. Мислиш, че на мен ми е лесно? Теб те очаква хубав живот, макар и да не го искаш, знаеш, че винаги ще имаш покрив над главата си, мъж, който да се грижи за теб, винаги ще можеш да получиш онова, което искаш. Ще си известна, ще всяваш малко или много респект. Какво мислиш ще стане от мен, Джаки? - Рив се приближи към нея, постави ръце на рамената й и я разтърси. Косите й се повдигнаха и спуснаха няколко пъти, създавайки илюзията, че са еластични. - Ще се върна на скапания кораб, ще обиколя всяка една страна, за която се сещащ. Може да ме убият, може не - ако извадя късмет. Може да намерим нещо свястно за ядене, но по - голямата част от времето на кораба ще я прекараме в ядене на неща, за които ти едва ли искаш да чуеш. И да, ти може да имаш чувства към пират, но пиратът съм аз. Знаеш ли какво означава факта, че съм влюбен в теб, в средата, в която живея аз? Почти е равно на самоубийство, Джаки. Никога няма да мога да те имам, никога. И докато ти ще потискаш болката по нещо изгубено, което лесно ще забравиш, при мен няма да е така. Разбери, че за мен никак не е лесно. Не искам да съм влюбен в теб, мамка му. Не искам да имам нищо общо в теб. Как мислиш ще се чувствам всеки път, когато нахлуваш в сънищата ми, такава каквато си сега и когато отворя очи осъзная, че в леглото ми не си ти? Какво мислиш ще усетя, когато осъзная, че си в нечие друго легло, с друг мъж, държащ те в прегръдките си. Какво мислиш, а, Джаки... Какво? - почти изкрещя Ривън, бутайки чародейката в страни. Той бавно се обърна с гръб към нея, поемайки си дълбоко въздух. Ръцете му се стрелнаха към косата и Рив впи пръсти в скалпа си. Искаше да усети друга болка, с която да знае, че ще може да се справи. Не и тази по Джаки...
15 Re: Имението "Болдуин" Съб Фев 12, 2011 5:18 am
Джаки Уелс Болдуин
Това бе онзи момент на отрковение, за който Джаки бе мечтала. Не, не този където и двамата крещят обеждавайки другия, че всичко това е една огормна грешка, а онзи в който той й признава, че е влюбен в нея. В мечтите й, точно като в любовните пиеси, тя изтичва към него и се хвърля в ръцете му обещавайки му да бъде негова за винаги. Искаше й се и сега да може да го направи, но не можеше. Семейството й разчиташе твърде много на нея, за да може тя да си позволи "волността" да обича, да бъде влюбена...да бъде щастлива.
Слушаше го и не можеше да проумее как до сега не бе премисляла всичко това. Е, тя беше чисто и просто обедена, че пиратът не изпитва нищо към нея и може би това бе причината аристократката никога да не е се е замисляла какво би било за него всичко това да бъде далеч от нея и да живее с мисълта, че никога повече нямаше да я види.
Но тя знаеше как ще свършат нещата, той щеше да я забрави и най-малкот Джаки можеше да се погрижи Ривън да я намрази, а така да я загърби по-лесно. Момичето пре спокойно можеше да покаже една от многото си маски, с които да накара нейния принц да я намрази и никога повече да не иска да я види, така само нея щеше да я боли цял живот, но когато си помисляше за него поне щеше да е спокойна, че той не мисли за нея. Жегваха я какви ли не мисли и би се закълняла в Бог, че огромна дупка бе зейнала в сърцето й, само от мисълта, че Ривън можеше да умре някъде, напълно сам, а тя дори да не разбере. А дали щеше? Дали имаше вероятност Джаки да е толкова привързана към пирата, че да усеща всяка негова болка, всяко негово чувство и желание?
Наблюдаваше го в гръб и си мечтаеше да застане в лице с него и да потърне в прегърдките му както се бе случило само преди ден. Когато вемето пак беше спряло и всичко се вътреше около тях и това, че са заедно. Обаче не можеше, хиляди неща я възпираха да се отдаде на желанието и да бъде с този човек. Не хиляди, а милиарди.
- Нямаш представа колко пъти съм си представяла как идваш тук и ме отвеждаш със себе си. Дори това да означава, че загърбвам целия си досегашен живот, аз го искам. Боже, искам го с цялото си сърце! Точно както искам теб... - поклати глава момичето.
Гласът й бе слаб, почти немощен прекъсван от леки хлипове докато замъглените й сини очи се бяха впили в тила на пирата. Колкото и да искаше сега да отиде пред него и да го погледне в очите просто не можеше, защото имаше вероятност ако го направи цялото й самообладание да се разпадне.
- Да не мислиш, че на мен ми е лесно да съм влюбена в теб? Да те обичам толкова много, че чак да не мога да мисля за нищо друго, да те чувствам постоянно около себе си дори и когато те няма? Не ми е лесно, още по-трудно е когато, знам че ти си онзи прекрасен мираж, който ще изчезне безследно оставяйки само една зейнала черна дупка в сърцето ми, която да ме поглъща бавно. - продължи момичето като нито за миг не повиши глас отново. - Не си мисли, че ще ми е лесно да те забравя, защото никога няма да го направя. Колкото и да боли сама ще поддържам спомена за теб и за единствените моменти кога съм се чувствала напълно цяла, когато знам че върша нещо за себе си, нещо което искам и когато до мен седи човек, който не иска да ме управлява като марионетка или да ме държи до себе си като трофей. - поклати глава Джаки.
Искаше й се да спре да говори, продължаваше да си мечтае да се хвърли в ръцете му и да му позволи да я отведе от тук независимо къде ще е мястото, на което ще отидат. Единственото, което я интересуваше бе факта, че ще бъде с него в пълния смисъл на думата, а нямаше просто да си мечтае за това, нямаше просто да сънува, защото сънищата й щяха да бъдат реалност.
- В общността където съм израснала, да съм влюбена в пират също е равно на самоубийство, не си мисли че е само при теб, но в моя свят...личния ми, това да съм влюбена в теб е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало и ще си остане такова не зависимо от пътя, по който съм тръгнала, и който трябва да вървя. - добави тя като бледо подобие на усмивка се появи на лицето й.
Не беше момент за усмивки, но Джаки в момента се топлеше от чувството на блаженнство, от това да признаеш любовта си. Тя го направи и се чувстваше удоволетворена не зависимо от факта, че любовта й бе неусъществима и не можеше да направи нищо за да я направи реланост. Въпреки това момичето задържа усмивката си на лицето, защото за пръв път в живота си най-накрая бе казала думи, които значеха нещо, а не бяха просто повърхностна заучена реч.
Тя обичаше истински. Обичаше с цялото си сърце.
Слушаше го и не можеше да проумее как до сега не бе премисляла всичко това. Е, тя беше чисто и просто обедена, че пиратът не изпитва нищо към нея и може би това бе причината аристократката никога да не е се е замисляла какво би било за него всичко това да бъде далеч от нея и да живее с мисълта, че никога повече нямаше да я види.
Но тя знаеше как ще свършат нещата, той щеше да я забрави и най-малкот Джаки можеше да се погрижи Ривън да я намрази, а така да я загърби по-лесно. Момичето пре спокойно можеше да покаже една от многото си маски, с които да накара нейния принц да я намрази и никога повече да не иска да я види, така само нея щеше да я боли цял живот, но когато си помисляше за него поне щеше да е спокойна, че той не мисли за нея. Жегваха я какви ли не мисли и би се закълняла в Бог, че огромна дупка бе зейнала в сърцето й, само от мисълта, че Ривън можеше да умре някъде, напълно сам, а тя дори да не разбере. А дали щеше? Дали имаше вероятност Джаки да е толкова привързана към пирата, че да усеща всяка негова болка, всяко негово чувство и желание?
Наблюдаваше го в гръб и си мечтаеше да застане в лице с него и да потърне в прегърдките му както се бе случило само преди ден. Когато вемето пак беше спряло и всичко се вътреше около тях и това, че са заедно. Обаче не можеше, хиляди неща я възпираха да се отдаде на желанието и да бъде с този човек. Не хиляди, а милиарди.
- Нямаш представа колко пъти съм си представяла как идваш тук и ме отвеждаш със себе си. Дори това да означава, че загърбвам целия си досегашен живот, аз го искам. Боже, искам го с цялото си сърце! Точно както искам теб... - поклати глава момичето.
Гласът й бе слаб, почти немощен прекъсван от леки хлипове докато замъглените й сини очи се бяха впили в тила на пирата. Колкото и да искаше сега да отиде пред него и да го погледне в очите просто не можеше, защото имаше вероятност ако го направи цялото й самообладание да се разпадне.
- Да не мислиш, че на мен ми е лесно да съм влюбена в теб? Да те обичам толкова много, че чак да не мога да мисля за нищо друго, да те чувствам постоянно около себе си дори и когато те няма? Не ми е лесно, още по-трудно е когато, знам че ти си онзи прекрасен мираж, който ще изчезне безследно оставяйки само една зейнала черна дупка в сърцето ми, която да ме поглъща бавно. - продължи момичето като нито за миг не повиши глас отново. - Не си мисли, че ще ми е лесно да те забравя, защото никога няма да го направя. Колкото и да боли сама ще поддържам спомена за теб и за единствените моменти кога съм се чувствала напълно цяла, когато знам че върша нещо за себе си, нещо което искам и когато до мен седи човек, който не иска да ме управлява като марионетка или да ме държи до себе си като трофей. - поклати глава Джаки.
Искаше й се да спре да говори, продължаваше да си мечтае да се хвърли в ръцете му и да му позволи да я отведе от тук независимо къде ще е мястото, на което ще отидат. Единственото, което я интересуваше бе факта, че ще бъде с него в пълния смисъл на думата, а нямаше просто да си мечтае за това, нямаше просто да сънува, защото сънищата й щяха да бъдат реалност.
- В общността където съм израснала, да съм влюбена в пират също е равно на самоубийство, не си мисли че е само при теб, но в моя свят...личния ми, това да съм влюбена в теб е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало и ще си остане такова не зависимо от пътя, по който съм тръгнала, и който трябва да вървя. - добави тя като бледо подобие на усмивка се появи на лицето й.
Не беше момент за усмивки, но Джаки в момента се топлеше от чувството на блаженнство, от това да признаеш любовта си. Тя го направи и се чувстваше удоволетворена не зависимо от факта, че любовта й бе неусъществима и не можеше да направи нищо за да я направи реланост. Въпреки това момичето задържа усмивката си на лицето, защото за пръв път в живота си най-накрая бе казала думи, които значеха нещо, а не бяха просто повърхностна заучена реч.
Тя обичаше истински. Обичаше с цялото си сърце.
16 Re: Имението "Болдуин" Сря Фев 16, 2011 11:47 am
Ривън Стоун
Не мисля, че има нещо, което да може да опише чувството, което Ривън изпита в момента, в който Джаки призна, че е влюбена в него. Усещанията бяха толкова различни, контрастни, че в момента, в който го връхлетяха, пиратът усети как чист адреналин нахлува в кръвта му, карайки го да извърши неща, които никога преди не би посмял.
Грубите, силни ръце на Ривън се стрелнаха към рамената на момичето като куршуми, впивайки се безпощадно в гладката й кожа, запращайки я към насрещната стена със сила, с която никой не би си позволил да докосва момиче. И когато нежното й, на пръв поглед, крехко тяло се сблъска с хладната й повърхност, Джаки се свлече напред, попадайки право в ръцете на Рив, който също толкова инстинктивно я пое след удара, който сам й бе нанесал. Косите й се разпиляха около нея като ореол и обгърнаха рамената му в копринена прегръдка. Ривън можеше да усети неестествената извиква, в която гърбът и тазът й се бяха оформили след внезапния удар в стената. За момент през тялото му мина жегващо чувство на съжаление, премесено с огромна доза вина, но Ривън го пренебрегна, оставяйки се изцяло на животниското да го завладее така, както никога до сега. Нямаше такъв случай през целия му живот, в който да загуби контрол не само над действията си, но и над самия себе си. Значи точно така му действаше Джакимовея? Изкарваше на показ у него чувства, ценности и дори демони, които пиратът не подозираше, че притежава до скоро. Всеки път ли щеше да се чувства така около нея? Губещ контрол, безсилен, като ураганна сила помитаща всичко и всеки около себе си...
Ривън постави показалецът и палецът си върху брадичката на аристократката, която все още стоеше хваната в капана на прегръдката му, и рязко вдигна главата й нагоре, така че очите й да виждат само и единствено лицето му. От движението, косата й се разпиля назад, удряйки се като стотици малки камшичета в стената, а и самия звук бе подобен. Рив не искаше, а и не можеше да прочете какво се крие зад големите, кристални очи на Джакимовея. Осъзнаваше, че ако прозре страх или разочарование ще спре на момента. А той не искаше това, не и сега. Прекалено дълго се представял за някой, който всъщност не е или по - скоро, който не можеше да бъде. Ако наистина го желаеше, трябваше да го види такъв, какъвто самия пират не се бе виждал до сега.
Пръстите му се плъзнаха по шията й, оставяйки само едно приятно, гъделичкащо чувство, напомнящо за докосването на хиляди многоцветни пеперуди, но когато достигнаха до китката й нещо в него се промени, нещо в начина, по който пръстите му се впиха в нейните, притискайки я с тялото си до стената, подсказа, че в това което се кани да направи няма нищо нежно, нищо приказно. Всеки път, в който чернокоското си поемеше въздух, гръдния му кош се притискаше толкова силно в нейния, че Рив можеше да усети декорациите върху бельото, което носеше Джакимовея. Горещият му дъх минаваше през устните й, плъзгайки се навсякъде по тялото й, а погледът му я предупреждаваше, че от тук нататък няма да последва нищо хубаво. Черните му очи алчно се бяха впили в нейните, до момента в който хищникът у Ривън не победи и той не се нахвърли върху Джаки като върху безпомощно животно. Да, сега тя бе неговата жертва, сега и завинаги.
Устните му се впиха в нейните до болка, искащи, изгарящи, алчни. Точно сега той не даваше нищо от себе си тази целувка, освен цялото си сърце, разбира се, нещо което Джаки едва ли щеше да види, а искаше от нея да се предаде, да му даде ключ към нейния свят. Нещо, което никога нямаше да се получи, не можеше да проникне зад тези хладни, сини очи и да прозре мислите й. А толкова искаше за него да е отворена книга, да можеше да чете по устните й, изражението, дори езика на тялото... Но, не. Тя трябваше да бъде мистериозна, предизвикателна, да действа като сирена на моряк. Не бе честно, тя го водеше, но от тук нататък Ривън щеше да изравни резултата. С тази целувка, тази обезкуражаваща ласка, която за момент щеше да свали всички прегради между тях, да ги заведе в свят, където слоевете на обществото нямат значение, където аристокрацията не съществува, а пиратите не са злосторници. Свят, в който да живеят само двамата. И ако, за да се случи всичко това, целувката трябваше да бъде груба, неудържима, то добре тогава. Ривън щеше да направи всичко, дори невъзможното, за да й покаже, дори за момент, че не е по - долу от нея. Да откире сам за себе си една тъмна страна, обосноваваща се само с действията, които интуицията го принуждава да предприеме.
Пиратът усещаше как мускулите на Джаки се напрягат, как тялото й се извива в опит да се измъкне, да осъществи отново онази хладна дистанция помежду им, но единственото, което постигна с това, бе да вдигне не само адреналина, но и възбудата на пирата. Колкото по - буйна ставаше, толкова по - добре се чувстваше Ривън. Харесваше му да я усеща жива под себе си, да види желанието й за борба, дори и негодуванието й да бе причинено от аристократичния морал, който Джаки стриктно спазваше, поне до сега. И като че ли за да я предизвика още повече, Рив бавно плъзна езикът си по долната й устна, зъбите му съвсем леко се впиха, играейки си с нея. Сега нямаше нито следа от предишната грубост, само чисто самодоволство.
-Страх ли те е? - прошепна Ривън, все още затворил очи. Пръстите му за пореден път се впиха до болка в китките й, а устните му бавно и нежно се плъзнаха по врата й, напълно нелогично на всичко случващо се до сега.
Грубите, силни ръце на Ривън се стрелнаха към рамената на момичето като куршуми, впивайки се безпощадно в гладката й кожа, запращайки я към насрещната стена със сила, с която никой не би си позволил да докосва момиче. И когато нежното й, на пръв поглед, крехко тяло се сблъска с хладната й повърхност, Джаки се свлече напред, попадайки право в ръцете на Рив, който също толкова инстинктивно я пое след удара, който сам й бе нанесал. Косите й се разпиляха около нея като ореол и обгърнаха рамената му в копринена прегръдка. Ривън можеше да усети неестествената извиква, в която гърбът и тазът й се бяха оформили след внезапния удар в стената. За момент през тялото му мина жегващо чувство на съжаление, премесено с огромна доза вина, но Ривън го пренебрегна, оставяйки се изцяло на животниското да го завладее така, както никога до сега. Нямаше такъв случай през целия му живот, в който да загуби контрол не само над действията си, но и над самия себе си. Значи точно така му действаше Джакимовея? Изкарваше на показ у него чувства, ценности и дори демони, които пиратът не подозираше, че притежава до скоро. Всеки път ли щеше да се чувства така около нея? Губещ контрол, безсилен, като ураганна сила помитаща всичко и всеки около себе си...
Ривън постави показалецът и палецът си върху брадичката на аристократката, която все още стоеше хваната в капана на прегръдката му, и рязко вдигна главата й нагоре, така че очите й да виждат само и единствено лицето му. От движението, косата й се разпиля назад, удряйки се като стотици малки камшичета в стената, а и самия звук бе подобен. Рив не искаше, а и не можеше да прочете какво се крие зад големите, кристални очи на Джакимовея. Осъзнаваше, че ако прозре страх или разочарование ще спре на момента. А той не искаше това, не и сега. Прекалено дълго се представял за някой, който всъщност не е или по - скоро, който не можеше да бъде. Ако наистина го желаеше, трябваше да го види такъв, какъвто самия пират не се бе виждал до сега.
Пръстите му се плъзнаха по шията й, оставяйки само едно приятно, гъделичкащо чувство, напомнящо за докосването на хиляди многоцветни пеперуди, но когато достигнаха до китката й нещо в него се промени, нещо в начина, по който пръстите му се впиха в нейните, притискайки я с тялото си до стената, подсказа, че в това което се кани да направи няма нищо нежно, нищо приказно. Всеки път, в който чернокоското си поемеше въздух, гръдния му кош се притискаше толкова силно в нейния, че Рив можеше да усети декорациите върху бельото, което носеше Джакимовея. Горещият му дъх минаваше през устните й, плъзгайки се навсякъде по тялото й, а погледът му я предупреждаваше, че от тук нататък няма да последва нищо хубаво. Черните му очи алчно се бяха впили в нейните, до момента в който хищникът у Ривън не победи и той не се нахвърли върху Джаки като върху безпомощно животно. Да, сега тя бе неговата жертва, сега и завинаги.
Устните му се впиха в нейните до болка, искащи, изгарящи, алчни. Точно сега той не даваше нищо от себе си тази целувка, освен цялото си сърце, разбира се, нещо което Джаки едва ли щеше да види, а искаше от нея да се предаде, да му даде ключ към нейния свят. Нещо, което никога нямаше да се получи, не можеше да проникне зад тези хладни, сини очи и да прозре мислите й. А толкова искаше за него да е отворена книга, да можеше да чете по устните й, изражението, дори езика на тялото... Но, не. Тя трябваше да бъде мистериозна, предизвикателна, да действа като сирена на моряк. Не бе честно, тя го водеше, но от тук нататък Ривън щеше да изравни резултата. С тази целувка, тази обезкуражаваща ласка, която за момент щеше да свали всички прегради между тях, да ги заведе в свят, където слоевете на обществото нямат значение, където аристокрацията не съществува, а пиратите не са злосторници. Свят, в който да живеят само двамата. И ако, за да се случи всичко това, целувката трябваше да бъде груба, неудържима, то добре тогава. Ривън щеше да направи всичко, дори невъзможното, за да й покаже, дори за момент, че не е по - долу от нея. Да откире сам за себе си една тъмна страна, обосноваваща се само с действията, които интуицията го принуждава да предприеме.
Пиратът усещаше как мускулите на Джаки се напрягат, как тялото й се извива в опит да се измъкне, да осъществи отново онази хладна дистанция помежду им, но единственото, което постигна с това, бе да вдигне не само адреналина, но и възбудата на пирата. Колкото по - буйна ставаше, толкова по - добре се чувстваше Ривън. Харесваше му да я усеща жива под себе си, да види желанието й за борба, дори и негодуванието й да бе причинено от аристократичния морал, който Джаки стриктно спазваше, поне до сега. И като че ли за да я предизвика още повече, Рив бавно плъзна езикът си по долната й устна, зъбите му съвсем леко се впиха, играейки си с нея. Сега нямаше нито следа от предишната грубост, само чисто самодоволство.
-Страх ли те е? - прошепна Ривън, все още затворил очи. Пръстите му за пореден път се впиха до болка в китките й, а устните му бавно и нежно се плъзнаха по врата й, напълно нелогично на всичко случващо се до сега.
17 Re: Имението "Болдуин" Съб Фев 19, 2011 7:46 am
Джаки Уелс Болдуин
Всичко това не беше онова, което Джаки искаше. Не, това не беше приказната сцена, която се въртеше непрестанно в главата й, тук нямаше нищо нежно и нищо приказно, каквото искаше тя. Усещаше само грубите докосвания на Ривън, натисъка на тялото му върху нейното и всичко онова, което тя искаше отчаяно да отблъсне от себе си.
Къде беше останала онази негова страна, която беше онзи ден край креката, когато докосвания му бяха така нежни, ласките бяха точно такива, каквито искаше Джаки? Вътрешно, една дълбока нейна част, всъщност не искаше да се бори срещу грубостта на Ривън, на онази нейна част, която дори не подозираше, че има й харесваше. Това плашеше младата аристократка, която никога през живота си не бе преминавала през нещо подобно. В нейната среда докосването дори по ръката от мъж, което не включваше традиционната целувка по дланта при среща, беше нещо лошо и мръсно веднага пращаше девойката на дъното на обществото и я правеше негодна за брак. Ако някой знаеше какво се случва в момента, ако някой беше наясно, че една част от аристократката се наслъждаваше на грубостта на пирата, веднага би нарочил момичето за чародейка. Джаки можеше ясно да види в съзнанието си как едва ли не я линчуват, пращат я на бесилото само, защото се е отдала на някой друг, дори и да не го беше направила в пълния смисъл на думата.
Джакимовея дори не искаше да си помисля какво ще се случи, ако някой нахлуеше в стаята й сега. Как щеше да обясни случилото се? Градинарят се спъна докато вървеше към фикуса и падна върху мен, това едва ли беше достатъчно добро оправдание.
За един дълъг миг, Джаки се беше откъснала от момента в стаята и света около нея се бе завъртял мощно пращайки я някъде другаде, но в следващия отново беше в ръцете на Ривън и отново чувстваше ръцте му по тялото си, но този път в това не виждаше нищо приятно. За това тялото й се бореше срещу това на пирата, но имаше ли смисъл да го прави след като просто беше безсилна срещу него?
Усещането на настървените му устни, грубостта, с която тялото му се отъркваше в нейното крехко, и шарещите му ръце, които бяха прескочили всички граници - всичко това беше нещо, което Джаки не искаше в момента. Бе му отдала сърцето си без той да го осъзнае, беше му признала любовтта си и не искаше сега да получава тази грубост, не и когато за момент всичко беше толкова правилно и толкова хубаво. Аристократката нито за миг не можа да проумее какво се бе променило толкова бързо, не можеше да разбере Ривън и това я дразенеше. Искаше да проникне в съзнанието му за да може да види какво го бе потикнало към действията му в момента и какво щеше да го накара да спре.
- Страх ли те е? - попита я пиратът.
Накъсаното диашане на Джаки се плъзна по лицето му. Усещаше сърцето си биещо в ушите, пулса й така се бе покачил, че сякаш всеки момент щеше да избухне.
Дали я беше страх?
Не и до преди малко, сега вече не знаеше какво изпитва. Все още можеше да потвърди чувствата си към него, но това новото беше объркващо.
- Ти ми кажи трябва ли да ме е страх? - попита го тя на от своя страна. Искаше й се да му признае, че в момента изпитваше страх, вероятно той се четеше в очите й, но не знаеше какво да си мисли, грубостта му бе нещо ново, както до скоро ласките му бяха такива. Не искаше да вижда подобна негова страна, не й след като му беше признала любовтта си и когато беше готова на всичко да го задържи до себе си, дори и да проестъпи законите на аристокрацията. Да, вътрешно искаше Ривън да я метне на рамото си с неприсъща лекота и да я отведе със себе си някъде, където щяха да са само двамата, но сега...Сега изпитваше страх.
Къде беше останала онази негова страна, която беше онзи ден край креката, когато докосвания му бяха така нежни, ласките бяха точно такива, каквито искаше Джаки? Вътрешно, една дълбока нейна част, всъщност не искаше да се бори срещу грубостта на Ривън, на онази нейна част, която дори не подозираше, че има й харесваше. Това плашеше младата аристократка, която никога през живота си не бе преминавала през нещо подобно. В нейната среда докосването дори по ръката от мъж, което не включваше традиционната целувка по дланта при среща, беше нещо лошо и мръсно веднага пращаше девойката на дъното на обществото и я правеше негодна за брак. Ако някой знаеше какво се случва в момента, ако някой беше наясно, че една част от аристократката се наслъждаваше на грубостта на пирата, веднага би нарочил момичето за чародейка. Джаки можеше ясно да види в съзнанието си как едва ли не я линчуват, пращат я на бесилото само, защото се е отдала на някой друг, дори и да не го беше направила в пълния смисъл на думата.
Джакимовея дори не искаше да си помисля какво ще се случи, ако някой нахлуеше в стаята й сега. Как щеше да обясни случилото се? Градинарят се спъна докато вървеше към фикуса и падна върху мен, това едва ли беше достатъчно добро оправдание.
За един дълъг миг, Джаки се беше откъснала от момента в стаята и света около нея се бе завъртял мощно пращайки я някъде другаде, но в следващия отново беше в ръцете на Ривън и отново чувстваше ръцте му по тялото си, но този път в това не виждаше нищо приятно. За това тялото й се бореше срещу това на пирата, но имаше ли смисъл да го прави след като просто беше безсилна срещу него?
Усещането на настървените му устни, грубостта, с която тялото му се отъркваше в нейното крехко, и шарещите му ръце, които бяха прескочили всички граници - всичко това беше нещо, което Джаки не искаше в момента. Бе му отдала сърцето си без той да го осъзнае, беше му признала любовтта си и не искаше сега да получава тази грубост, не и когато за момент всичко беше толкова правилно и толкова хубаво. Аристократката нито за миг не можа да проумее какво се бе променило толкова бързо, не можеше да разбере Ривън и това я дразенеше. Искаше да проникне в съзнанието му за да може да види какво го бе потикнало към действията му в момента и какво щеше да го накара да спре.
- Страх ли те е? - попита я пиратът.
Накъсаното диашане на Джаки се плъзна по лицето му. Усещаше сърцето си биещо в ушите, пулса й така се бе покачил, че сякаш всеки момент щеше да избухне.
Дали я беше страх?
Не и до преди малко, сега вече не знаеше какво изпитва. Все още можеше да потвърди чувствата си към него, но това новото беше объркващо.
- Ти ми кажи трябва ли да ме е страх? - попита го тя на от своя страна. Искаше й се да му признае, че в момента изпитваше страх, вероятно той се четеше в очите й, но не знаеше какво да си мисли, грубостта му бе нещо ново, както до скоро ласките му бяха такива. Не искаше да вижда подобна негова страна, не й след като му беше признала любовтта си и когато беше готова на всичко да го задържи до себе си, дори и да проестъпи законите на аристокрацията. Да, вътрешно искаше Ривън да я метне на рамото си с неприсъща лекота и да я отведе със себе си някъде, където щяха да са само двамата, но сега...Сега изпитваше страх.
18 Re: Имението "Болдуин" Чет Мар 03, 2011 11:59 am
Ривън Стоун
Като, че ли за да я подтикне към правилния отговор, Ривън за пореден път притисна тялото на Джакимовея към хладната повърхност на стената, докато ръцете му бавно започнаха да се плъзгат по дължината на ръката й. Действие, рязко контрастиращо на това, което Рив се канеше да направи. Не знаеше защо обаче изпитваше силното чувство да подслони Джаки в обятията си, обещавайки й, че никога повече няма да бъде сама, наранена или измамена. Макар, че точно в момента именно пиратът бе този, който я нараняваше, който всяваше ужас в сърцето й, ужас, който като че ли прозираше през прекрасните й, сини очи. И само за секунда, Стоун осъзна колко мрази тази част от себе си, тази част, която Джакимовея бе отключила с внезапното си появяване в живота на чернокоското, превръщайки се в прекалено важна част от него.
-Да. - отвърна Ривън, пренебрегвайки всички онези налудничави мисли за бъдеше, които нахлуха неканени в главата му, блъскайки се една в друга като слепци. - Трябва да се страхуваш, защото това, което виждаш сега е истинското ми Аз. И не мога да го променя, нито мога да се боря с него. Не знам кой бе казал, че природата е много по - могъща от всичко друго на планетата ни. Е, тя ме е създала такъв... - гласът му бе нисък и дрезгав, обединяващ всички онези чувства, които сега се блъскаха в сърцето му. Онова сърце, което не можеше да възвърне нормалния си ритъм от момента, в който устните на Ривън се докоснаха до тези на Джакимовея. Колко глупаво! Колко наивно! Та той не бе 12 - годишен хлапак, който да се вълнува от първата си целувка. Не! Преди Джаки имаше толкова много момичета, кое от кое по - опитно, но нито една от тях не успяваше да разтупти сърцето му по този начин. Нито една от тях не можеше да го накара да се разкрие пред нея и това го подлудяваше. Не искаше да е така, не искаше да бъде зависим. Нито сега, нито никога.
-Съжалявам, аз... Не трябваше да идвам! Дори не трябваше да те заговарям. Нищо от това не трябваше да се случи. По - добре го забрави! - изрече на един дъх Ривън, сваляйки ръцете си от тялото на Джаки, дърпайки се като опарен. Да, тя наистина бе гореща и определено не бе за него. Сега разбираше защо хората говорят за слоеве на обществото и за йерархични нива. Той определено не бе на нейното.
-Да. - отвърна Ривън, пренебрегвайки всички онези налудничави мисли за бъдеше, които нахлуха неканени в главата му, блъскайки се една в друга като слепци. - Трябва да се страхуваш, защото това, което виждаш сега е истинското ми Аз. И не мога да го променя, нито мога да се боря с него. Не знам кой бе казал, че природата е много по - могъща от всичко друго на планетата ни. Е, тя ме е създала такъв... - гласът му бе нисък и дрезгав, обединяващ всички онези чувства, които сега се блъскаха в сърцето му. Онова сърце, което не можеше да възвърне нормалния си ритъм от момента, в който устните на Ривън се докоснаха до тези на Джакимовея. Колко глупаво! Колко наивно! Та той не бе 12 - годишен хлапак, който да се вълнува от първата си целувка. Не! Преди Джаки имаше толкова много момичета, кое от кое по - опитно, но нито една от тях не успяваше да разтупти сърцето му по този начин. Нито една от тях не можеше да го накара да се разкрие пред нея и това го подлудяваше. Не искаше да е така, не искаше да бъде зависим. Нито сега, нито никога.
-Съжалявам, аз... Не трябваше да идвам! Дори не трябваше да те заговарям. Нищо от това не трябваше да се случи. По - добре го забрави! - изрече на един дъх Ривън, сваляйки ръцете си от тялото на Джаки, дърпайки се като опарен. Да, тя наистина бе гореща и определено не бе за него. Сега разбираше защо хората говорят за слоеве на обществото и за йерархични нива. Той определено не бе на нейното.
19 Re: Имението "Болдуин" Чет Мар 03, 2011 12:34 pm
Джаки Уелс Болдуин
Чувстваше се страшно наивна в момента. Сякаш на нея й беше позволено да обича, как изобщо някога си бе позволила да си помисли подобно нещо, та тя не трябваше да изпитва никакви чувства, така трябваше да е в природата й на аристократка и ако Ривън не се бе появил в живота й щеше да си остане така. Без никога да е изпитвала любов и без да й се налага да я боли от нея. Защото сега я болеше след като без да иска бе дала сърцето си на един пират, който се държеше толкова различно на моменти, че Джаки не знаеше какво да си мисли вече и как да действа.
Искаше онзи Ривън, който беше предишния ден до реката, където всичко беше потънало в харомония и някак си се усещаше любовта, макар да не беше призната. Сега имаше само грубост и за една сутрин Джаки беше потъпкала повече морални закони, колкото всяка друга аристократка потъпкваше за целия си живот. Сега се мразеше за дето изпитваше любов, не искаше да я изпитва, искаше й се любовта да беше малка стрела забила се в сърцето й за да може тя сега само да се пресегне и да я изкара. Раната никога нямаше да заздравее, но поне стрелата нямаше да бъде там и да прави дупката по-дълбока и по-дълбока с взеки изминал ден.
-Съжалявам, аз... Не трябваше да идвам! Дори не трябваше да те заговарям. Нищо от това не трябваше да се случи. По - добре го забрави! - каза й Ривън, а Джаки поклати глава невярващо.
Сякаш някога можеше да се случи да забрави каквото и да е било свързано с него още от момента, в който я беше заговорил. Момента, в който Джаки трябваше да продължи да държи гарда на даувка и аристократка...момента, в който трябваше да тръгне след Емили, а не да се прави на възрастна като бяга за да си спечели няколко минути сама.
- Да забравя? - попита го тъмнокоската с нотка на присмех в гласа си. - По дяволите щях да го направя, ако беше толкова лесно колкото е да го кажеш! Ако можех щях да забравя, че съм се влюбила в теб, че някога изобщо си се докоснал до мен психически и физически. Повявай ми щях да го забравя с удоволствие, но едно е да го кажеш друго е да стане! - поклати глава синеочката.
Бисерните й очи се впиха в тила на Ривън сякаш се канеше да прогори дупка там където гледаше.
- Другото лесно е да ме накараш да се стрхувам от теб опитвайки се да отречеш пред себе си, че можеш да бъдеш различен от това, което "природата е направила от теб". - добави Джакимовея и отново поклати глава.
Искаше онзи Ривън, който беше предишния ден до реката, където всичко беше потънало в харомония и някак си се усещаше любовта, макар да не беше призната. Сега имаше само грубост и за една сутрин Джаки беше потъпкала повече морални закони, колкото всяка друга аристократка потъпкваше за целия си живот. Сега се мразеше за дето изпитваше любов, не искаше да я изпитва, искаше й се любовта да беше малка стрела забила се в сърцето й за да може тя сега само да се пресегне и да я изкара. Раната никога нямаше да заздравее, но поне стрелата нямаше да бъде там и да прави дупката по-дълбока и по-дълбока с взеки изминал ден.
-Съжалявам, аз... Не трябваше да идвам! Дори не трябваше да те заговарям. Нищо от това не трябваше да се случи. По - добре го забрави! - каза й Ривън, а Джаки поклати глава невярващо.
Сякаш някога можеше да се случи да забрави каквото и да е било свързано с него още от момента, в който я беше заговорил. Момента, в който Джаки трябваше да продължи да държи гарда на даувка и аристократка...момента, в който трябваше да тръгне след Емили, а не да се прави на възрастна като бяга за да си спечели няколко минути сама.
- Да забравя? - попита го тъмнокоската с нотка на присмех в гласа си. - По дяволите щях да го направя, ако беше толкова лесно колкото е да го кажеш! Ако можех щях да забравя, че съм се влюбила в теб, че някога изобщо си се докоснал до мен психически и физически. Повявай ми щях да го забравя с удоволствие, но едно е да го кажеш друго е да стане! - поклати глава синеочката.
Бисерните й очи се впиха в тила на Ривън сякаш се канеше да прогори дупка там където гледаше.
- Другото лесно е да ме накараш да се стрхувам от теб опитвайки се да отречеш пред себе си, че можеш да бъдеш различен от това, което "природата е направила от теб". - добави Джакимовея и отново поклати глава.
Съобщение [Страница 1 от 1]
Similar topics
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|