Кеят

Този път наистина се постара да бъде в помощ. Някакъв необясним импулс, с който се бе събудил, го накара да отиде при майка си и да й отдаде вниманието си. Нещо, което се случваше толкова рядко, че мисис Фитцрой мигом намери около хиляда неща, с които да задръсти паметта на сина си. Портър се моташе из стаите, давайки мнението си за това и онова, дали онзи цвят бил подходящ и - о, какъв ужас! - коя рокля би подхождала най-много за поредното Събитие. Слала Богу, присъствието му този път не се изискваше, така че скоро младият мъж успя да си намери достатъчно добро оправдание и да се изниже през градината, преди безпогрешният нюх на майка му да го затрупа със задачи.
Тъй като старата дама никак не обичаше морето (макар и да живееше на остров), Портър не се чуди дълго къде да се скрие от погледа й. Старият кей му беше приятел от толкова дълго време, че той с радост се запъти към мястото, където щеше да напълни дробовете си с дъха на морска вода.
Вървеше бавно, с равномерни стъпки, а от погледа му не убягваше нищо. Затова и отдалеч забеляза, че и друг се радва на спокойствието на кея. Въпросният някой очевидно беше облечен в рокля. Е, това определено даде на мъжа конкретна посока и той тръгна към нея, без да дава израз на нетърпението си.
Тя се обърна, когато я доближи. Преди да й даде възможност да реагира по какъвто и да е начин, Портър се поклони леко и каза:
- Надявам се присъствието ми да не ви притеснява, госпожице.

През слуха на Портър премина едва доловимия й акцент, но той не го коментира. Предполагаше, че ако се стигне до обмяна на биографични бележки между двамата, тя сама щеше да спомене за произхода си, а той нямаше намерение да настоява предварително.
Напомни си, че все пак трябва да отговори на въпроса й. Докато говореше, очите му обхождаха заобикалящата ги действителност и попиваха всяко мъничко изменение на вълните.
- Малко разходка никога не вреди, нали така? А въздухът тук е омайващо свеж. Пък и способността на някои хора да ти вгорчават живота преди закуска е удивителна. - Последното бе почти промърморено и явно непредназначено за нея, макар че тя със сигурност го беше чула. На Портър не му се искаше да помръчава началото на запознанството им с приказки за майка си. Наистина не му трябваше да започва така, пък и нищо не е по-непривлекателно в очите на дамите от неблагодарен син, който отгоре на всичкото петни името на майка си на всеослушание. - Или казано другояче - виновна е Съдбата. Разбира се, ако не вярвате в подобни неща, забравете последните ми думи.
Портър вдигна поглед към небето, но явно не откри каквото търсеше и отново се обърна към събеседницата си.
- Моят въпрос, боя се, не е неочакван и всъщност вие вече го зададохте веднъж. И все пак... какво прави една млада дама тук? Не се ли предполага, че вършите някое от изисканите си занимания?

Портър се усмихна подкупващо.
- Изглежда не съм ви преценил правилно, Вероник. Дамите, които срещам обикновено, имат навика да се прехласват прекалено много по бродериите си или други такива глупости, към които проявявам ни най-малък интерес. Права сте да ги окачествите като "досадни". Аз самият не се намирам в много по-различно положение, затова ви разбирам прекрасно. Принуден съм да мъкна подире си фамилията Фитцрой и ограниченията, които ми налага тя.
Мъжът внезапно се засмя.
- Но аз започнах наопаки. Така да бъде. Вече научихте фамилията ми. Сега ще ви кажа първото си име, защото поначало е неизползваемо. А то е Арчибалд, но го забравете преди да започнете да го свързвате с мен. И стигаме до момента, в който действително ви се представям. - Той направи драматична пауза за подсилване на ефекта, от която го досмеша. Предполагаше, че клоунските му изпълнения са твърде досадни на Вероник, но нищо не можеше да направи по въпроса. Идваше му отвътре. Май е някаква болест, мърмореше майка му всеки път, когато беше наблизо и имаше възможност да наблюдава сина си. - Аз съм Портър, приятно ми е, госпожице.
Този път се поклони малко по-ниско. Хвана ръката на Вероник и я целуна бързо, след което се отдръпна с престорено сериозно изражение. В този момент и шут би му завидял.
- След като разчупихме леда, заклеймявайки естествените си занимания, бих ли могъл да ви подлъжа да ми разкажете нещо повече за себе си?

"Франция! Колко интересно", помисли си мъжът и наклони глава. Не, не виждаше признаците, дори в акцента й, но от друга страна, той никога не е бил добър в различаването на нюансите на различните националности. Приемаше хората, такива каквито са и рядко се замисляше върху признаците, различаващи ги от самият него.
Така или иначе, Вероник му бе станала страшно симпатична, което автоматично намаляваше защитата му, но май нищо такова не се случваше с клоунстването му.
- Да ме уплашите? Съвсем не. Позволете ми да изкажа възхищението от смелостта ви. Уви, аз не притежавам такава, а ми се иска. Роден съм на острова, живея в скучновато и снобско семейство, което ден подир ден ми налага някакви ограничения. Като добър син, разбира се, избягвам да ги спазвам. Иначе нямаше да има смисъл от родителите. Май досега не съм провалял никакви събития, освен когато се сбих с братовчед си Майкъл, но това не се брои, защото него никой не го харесва. Веднъж щях да опозоря семейството. Името на позора ми бе Арая, но скъпите ми майка и татко се погрижиха да бъде отстранен с жестокостта на атом, разразвящ човешко тяло, за да го изследва...
Всичко това бе казано с равен тон, неиздаващ горчивина, макар че в очите му се бяха появили гневни пламъчета. Все пак, не искаше да изревава мъките си на девойката, затова побърза да се усмихне.
- Простете, тези приказки не са подходящи за такава компания като вашата. Може би госпожицата желае да ми сподели нещо повече за Франция? - подхвърли той, влагайки в думите си известна подканваща нотка. Ще ми бъде любопитно да чуя за страна, за която научавам само от книгите и хорските приказки, но никога не съм виждал с очите си.
Наистина се интересуваше и със сигурност се настои така, че да попие всяка нейна дума.

- Прави си, да заражем официалностите. Изморителни са - съгласи се мъжа, превключвайки почти магично на правилния тон. Винаги бе успявал с лекота да се адаптира в различни ситуации и сега не правеше изключение.
Но скоро съзнанието му беше привлечено от странното държание на французойката. Изглежда тя се бе съсредоточила в мислите си дотолкова, че да забрави къде в действителност се намира. Или може би разбираше, но все пак зловещото поскръцване на кея и приближаването й до края му обезпокоиха мъжа.
- Човек не трябва да спира да иска, Вероник, но не мисля, че това е разумно. Водата е прекалено студена - каза Портър и потръпна несъздателно. Мисълта за студената вода, която щеше да го обгърне, не му се понрави. - Не съм отличен плувец, а ако се наложи да те спасявам, най-много да се удавя вместо теб - додаде той шеговито. - Защото ще ми се наложи да те последвам, ако влезеш във водата, макар че няма да одобря постъпката ти, понеже няма да ни удобно да водим разговор, ако се намираме на различно равнище.
Наистина щеше да е жалка картинка. Всъщност никога не бе развил умението да плува, макар че какво по-логично за човек, живеещ на остров? Съзнанието му така и не допусна възможността, че би се стигнало до там, че да спасява живота си (или нечии друг, какъв абсурд!) от морските стихии, но изведнъж му се отдаде възможност да размисли върху тази приумица на съдбата. Способността му да се задържа на повърхността посредством комични движения едва ли ще е най-привлекателната за който и да е наблюдател. Портър преглътна срама от въображаемата сцена, надявайки се да не му се налага да стига до там.
Той пристъпи няколко крачки напред също като нея и надникна към водата, сякаш не знаеш какво ще намери там.
- Но ако настояваш... - подхвърли, взрян във водното им отражение.

- Много мъдро от твоя страна - отбеляза Портър, докато сядаше до нея. Думите му заместваха въздишка на облекчение, която въпреки че се опита да скрие, не остана скрита за девойката. - Щях да коментирам прекрасното време, но май не е уместно. Приказките за времето убиват ентусиазма за разговор, затова ще премина нататък. - Арчибалд отново бе зареял поглед в хоризонта пред тях, но очевидно вниманието му си оставаше приковано върху Вероник. Някои така и не свикнаха с тази му странност. - Ето един въпрос: често ли изпитваш склонност да скачаш от разни места? Питам от любопитство, не си мисли, че искам да критикувам постъпките ти. Рискът е само за хора, които са достатъчно смели да го поемат, каквато си и ти, в случая.
Нещо изкряка грозно. Птица или пък някое същество от неизвестен произход. Някои биха го приели като разваляне на прекрасната атмосфера, но за Портър беше по-скоро допълнение, което го развесели. Не беше нужно да прелитат херувимчета, да се появят дъги или - пази Боже - да пропеят славейчета. Харесваше му, че Вероник е с по-нестандартно мислене, а още повече, че природата явно ги подкрепяше.

-Да не би да ме питаш, защото си мислиш, че съм склонна към самоубийство..-момичето за пореден път се опита да прикрие смеха си-Да.Обичам да чувствам притока на адреналин във вените си..Е, когато хвана куки за плетене също усещам известно количество страх, но то се дължи по-скоро на факта, че разполагам с две леви ръце.Често се случва да се набода заради този мъничка подробност..Но да застанеш на ръба и да усетиш, че ти остават броени мигове на земята...неописуемо.Осъзнаваш, че няма нищо по-хубаво от вятъра в лицето ти, от мириса на океана...Звуча ли като самоубийца?-повдигна вежда Вероник
Гледаше на себе си като откачена натура, способна да скалъпи някоя глепост за част от секундата.Но смяташе, че ако бе различна, ежедневието и би било пъти по-скучно.Съсредоточено основно върху онези черно-бели клавиши на пияното, които агонизираха под пръстите и.
-Остави това..няма нужда да отговаряш.Колкото и самоубийствено да звуча, ще ти кажа едно-трябва да го опиташ, за да разбереш какво имам предвид..Падал ли си насън?Глупав въпрос...едвали има някой, който да не е политал във въображаемата паст, изрисувана от съзнанието ни.Та то е същото..но сто пъти по хубаво...
Да, вече бе сигурна, че ще си спечели някой изучаващ поглед от страна на Портър.Е не беше като да не го е заслужила..С тези дзен-будистки изказвания звучеше като самоубийца дори в собствените си уши.

- Да, определено звучиш самоубиствено - съгласи се приятелски Портър и се засмя. - Аз не съм регистрирал у себе си такива наклонности, макар че лудостта понякога се спотайва надълбоко и изкача, когато най-малко очакваш. Поне с братовчедка ми Дарин беше така. Горкото момиче.
Но в гласът му нямаше и капчица съжаление, нито дори презрение. Само чиста, неподправена надсмешка. Усети, че отново отнесе разговора към роднините си и изпита разочарование от самия себе си. Нима му беше толкова трудно да забрави за момент фамилията Фитцрой и всичко, което вървеше заедно с нея?
- Може би е наследствено - изтъкна накрая, давайки си вид, че е размислявал именно върху тази си теза. - Какво ще кажеш, Вероник, дали няма семейната лудост да се прояви след година-две, че и по-рано?
Мъжът се замисли над тази възможност, представяйки се под ръка за една от далечните си братовчедки, която майка му му беше харесала за жена. Пълен ужас. Не се съмняваше обаче, че ще се стигне и до този момент. В тези среди рано или късно всеки стигаше до там. И тогава, мислеше си Портър, а в душата му се смееха хиляди малки дяволчета, ще настане истинския цирк.