Порт Роял, преди два месеца.

Загледа се в поредният отдалечаващ се кораб, необезпокоявано кретащ към хоризонта и то със маниери прилични на човек, не знаещ що е това проблеми.
Вече повече от час очите й следяха масивните фигури, само на метри от дока, послужил й като убеждище в близките месеци. Ушите й долавяха приглушените крясъци и командорене, носещи се някъде от съседните палуби, а мислите й блуждаеха някъде в недалечното минало, независимо колко омразно всъщност й бе то.
Да, често се обвиняваше заради този си вбесяващ на моменти навик. Повтаряше си, че миналото няма значение. Знаече, че не бива да зависи и да се осланя само на него. И въпреки това не съумяваше да пропъди мрачните образи от главата си. Сякаш бяха избрали мястото, именно под нейния череп за да осъществяват злите си намерения, сякаш със задкулисното кроене на планове как да я побъркат се прокрадваха в сънищата й, дори се редяха в рехав строй пред очите й, принуждавайки я да обмисля варианта да потърси лекарска помощ.
Ала така и не се престрашаваше, ако трябва да сме честни. Чувството, че те са единственото, което има и на което се крепи, отказваше да се предаде и да я освободи от здравата си хвадка.
Разбира се. Та тя бе толкова слаба. Не бе останала и капчица от онази маргарет, даваща й енергия. Онази, тичащата по моста над съседната река с устни, разтеглени в искрена усмивка, онази, чиито приказки не стихвана, онази своенравна госпожица, чиято слава се носеше благодарение на немирното й въображение, творящо какво ли не.
Ако искаш да разсмееш Бог, разкажи му за плановете си... Маргарет Уелсън Флоуселоур/настояща Дилинджър/, готвеща се да стане една от най-уважаваните госпожици на новото време. И както знаете, всеки трябва да внимава какво си пожелава. Защото именно това се беше случило. Но не по онзи непринуден начин включващ изкуството и непримиримите мечки, а чрез уговорената сватба, дошла толкова изненадващо и непосредствено след петнадесетата й годишнина. Не зачитаме факта, че така нареченият съпруг бе настоящият губернатор на Порт Роял, което само по себе си я превръщаше в почитната фигура от мечтите й.
С едната подробност че погледнато през хейните очи случващото се съвсем не наподобяваше плановете й за бъдещето.
И до какво бе довело всичко това? Да, прави сте да подозирате че параграфа завършва с „нищо добро”. Но до известна степен имате основание да мислите, че точно тези неочаквани събития обръщат словореда в изречението.
Вярно, поредната всъщност ежедневна кавга бе накарала краката й да тръгнат по посока на огромната водна маса, служеща за гледка от внушителния френски прозорец в стаята й. В интерес на истината, не за да потъне под слоевете вода, както все по често й се искаше да направи, а за да се срещне с русолявата ухилена главата на натаниел – нейното спасително въже, появило се изневиделица, макар и с кървяща прободна рана в ръката.
Миг преди маргарет окончателно да потъне в лавата от спомени, гласът му я накара да подскочи и я изтръгна от транса в който беше изпаднала.
- Чудя се защо ли все по-често те намирам тук – отново онази наперена усмивка, способна да извика смеха й наяве се появи, току пред стреснатото й изражение.
Естествено, че щеше да дойда. Не би очаквала различна реакция от негова страна. Знаеше, че лицето й може да бъде наблюдавано без проблем от който и да е кораб в околността. Така или иначе, мястото, което бе заела, напомняше за онези хора, копнеещи да станат публично достояние само с присъствието си.
Друг е върпоса че мотивите на Маргарет бяха съвсем ралични, целящи единствено и само въпросният пират да се появи пред очаквателния й поглед.
Както всъщност бе се и случило. Пък и не можеше да скрие, че присъствието му без никакви усилия пъдеше лоште мисли касаещи Дилинджър.
Ръцете й подхванаха диплещият се плат на роклята, докато се изправяше.
- А аз се чудя защо все по-често, докато стоя тук се появяваш ти? – очите й зашариха весело, а така трудно престрашаващата се срамежлива усмивка най-сетне се приплъзна по устните й.