Леките му, плахи стъпки отекнаха глухо из утихналата зала.
Пронизващият му, леденостуден поглед обходи преценително цялата стая - от огромна рамка на вратата, през която току-що бе преминал до големите бели колони в другия край на помещението. Колоните, в чиито орнаменти той още не бе успял да намери смисъл стояха все така величествено, прекалено горди за да мръднат от местата си. Големият, изкривен полюлей, както Алис го бе наричала като малка също бе там. "Нищо не се е променило...", с болка в гласа промълви той. Добре, че наоколо нямаше да се намери някой, който да стане свидетел на монолога му.
Позлатените стрелки на лъскавия стенен часовник настойчиво му напомняха, че скоро спокойствието, на което бе имал шанса да се наслаждава цял следобед щеше да си отиде дори по-бързо, отколкото бе дошло. Вече чуваше шума от заострените му обувки, свирещи странната си мелодия по светлия мраморен под. Да, тръгваше си... Бързаше да го напусне, също като всички останали в това семейство... Сякаш самото имение, по някакъв необясним дори за наистина богато окрасените картини, препускащи из въображението на Дейлън, отстраняваше от пътя си всички точно когато почти бяха прозрели истината. Истината, която от толкова години всички се опитваха да разберат. И като че по сценарий на някакъв зле измислен филм, всеки, който успяваше да се докосне до поне една малка частичка от това, което всички търсеха, внезапно изчезваше. В случая с баща му - е, това вече беше друго. Въпреки че изглеждаше точно като поредното малко, нащърбено парченце от пъзела - можеше да бъде решаващо, стига някой да съумееше да го сложи на правилното място. Този някой явно нямаше никакво желание да се вестява наоколо, защото историята, която Дейлън така упорито се опитваше да подреди, продължаваше да изглежда така сякаш постоянно някоя част от нея сменяше мястото си с друга...
Но сега далеч не бе подгодящото време за обмислянето на този проблем. Вярно, напоследък никога не беше, но какво можеше да се направи? Нима той вече не бе опитал всичко възможно...
Тревожно хвърли поглед към стария си ръчен часовник. Вместо просто да провери часа и всичко да отмине, сякаш никога не се е случвало, въображението му отново започна да демонстрира художническата си дарба. Пред очите му изплува денят, в който го бе получил... Десетия му рожден ден. Спомни си гордата усмивка, озарила лицето му, и твърдият поглед на баща му. Той бе хванал ръката му и без да отвръща поглед от ясно сините му очи му бе съобщил, че отсега нататък ще бъде негов. Като всяко едно уважаващо себе си дете и Дейлън обичаше приказките, които баба му бе разказвала, приклекнала до леглото му. И точно благодарение на тези истории, в чиято истиност той доста се съмняваше, знаеше какво означава часовникът...
От тогава отговорността бе негова. И това нямаше да се промени. Та Алис не успяваше да се грижи за собствената си персона, по какъв начин можеше да помогне на него?! Ех, само ако Натаниел бе тук. Не знаеше защо, но някакво странно чувство му подсказваше, че той щеше да знае как да се справи с всичко това.
Тик. Так.
Ето, че часът бе настъпил.
Единственото, което липсваше бе досадната кукувичка да покаже малката си главичка през вратичката на часовника и да оповести началото на празненството, точно като в сцена от някой банален стар филм. Жалко само, че този лъскав часовник нямаше такива възможности...
Край, реши Дейлън. Тази радостно трептяща стрелка щеше да сложи край на всички тревоги - кралицата нямаше да му отнеме всичко, той щеше да й покаже, че не го е заслужил... Та дори не бе сигурен, че тя е стигнала до такова решение - това бяха просто поредните приказки на завистливите просяци, научмерено влачещи дрипите си по улиците около имението.
Просто щеше да сложи усмихнатата маска, която не случайно бе избрал за тази вечер и да посрещне гостите си. За какво иначе бе организирал този бал? Просто за да покаже, че семейството му вече се е съвзело сред смъртта на баща му? Това обяснение звучеше прекалено нереално. А щом дори той не можеше да го възприеме значи имаше нещо гнило. "Този път ще се забавляваш", бе му казала Алис само няколко часа по-рано, когато по неясна причина бе била изключително добре настроена спрямо него. Да, наистина щеше да стане така. Кой знае защо - бе сигурен в това.
"А ето ги и първите гости", развеселени мисли преминаха бързо през съзнанието на Дейлън. С най-широката и дружелюбна усмивка, на която бе способен /тези, които го познаваха знаеха, че това не е никак малко/ той се запъти към портата, хвърляйки един последен преценителен поглед на помещението. Беше се справил. И този път, за разлика от миналия, не виждаше как балът би могъл да се окаже провал.
Гостите продължаваха да пристигат, мъжете - в елеганти лъскави костюми, а жените - в натруфени блестящи рокли, с прически, които най-вероятно щяха да се развалят още в следващите няколко минути. Там бяха и децата, пристъпвайки подире им с цялото достойнство, което успяваха да изтръгнат от сбе си едни три-четири годишни малчугана, Ах, колко му бе липсвала тази обстановка...
п.п: Балът официално е открит. Тук ще бъде главното празненство, т.е танците и т.н. Понеже сте много хора, няма нужда да се ограничавате само с тази тема... Сега ще пусна още няколко от имението и от градините му, където също ще можете да пишете.
Пет Ное 08, 2013 6:16 am by 
