Гората

Оставаше само да заподскача, тананикайки си из гората, за да полудее напълно.
Какво, за бога, се случваше напоследък? Наш Дрейк не бе стъпвал на кораб от почти месец и това го побъркваше. Беше принуден да се прави на ухилен пияница по кръчмите, чиято жена го чака вкъщи с точилката в ръце.
И щом пресушеше въпросната кръчма откъм ром, нямаше с какво да си плати, решаваше да се престува на сърничка, скачаща напред-назад из треволяците, мъчейки се да се измъкне от разгневения собственик.
И, ето го, не знаещ какво да прави, крачейки безцелно в гората, след един "екшън" преживян благодарение на сполучлива кражба, и все пак не достатъчно духодоносен, за да му достави нуждата доза адреналин.
- Йо хо хо и бутилка ром ... на-на-на-на ... - да, тананикащата част не бе за изпускане. И като се има предвид колко ужасен песец бе нашият герой, можете да си преставите каква картинка е представлявал той, клатушкащ се по криволичещата пътека, наподобяващ развален грамофон.
Гордън бе толкова дълбоко погълнат в своите певчески изяви че не бе забелязал как на близо десет метра от него се мъдреше женски силует.
Моментално млъкна, осъзнавайки че плаши гаргите, накацали по близките клони, и направи още една крачка, килвайки глава на страни.
- Печено прасе на три часа - глухо изсумтя той - и жена в чувал на дванадесет часа... - допълни, щом непозната сграбчи един клон, насочвайки го към пирата.
Къде беше виждал това лице? Хм ... не можеше да си спомни ...
И тогава му светна.
- Хей, ти не си ли булката-беглец? - ухили се, за пореден път доказвайки че той страда от липса на онова нещо, наречено спирачки на устата.

Очите на Дрейк се изцъклиха и заплашиха да изскочат от орбитите си. Е, така щеше да улесни мечката с мъчението й да види какво се крие в очната ябълка. А нашият герой нямаше такова намерение.
Беше вярно, че Дрейк не рядко бе имал срещи с какви ли не хора и маймуноподобни откачалки. Беше вярно и че умее да борави с оръжия по-добре отколкото да сваля жени. Ала едва ли щеше да е вярно, ако кажеше че го бива да се бори с мечки. Защо в това отношение бе гола вода.
- Аз предлагам да предприемем незабавна евакуиация. Опознаването - после - размаха ръце, сякаш пъдеше досандите комари, които бяха най-малкият му проблем при наличието на звяр от калибъра на кафява мечка.
Обръщайки се на деведесет градуса, пиратът бутна момичето, което седеше като заковано, с разширени зеници.
- Не, че нещо, но шанса да оцелееш е по-голям ако се движиш - подхвъли той, продължавайки да я ръчка.

ПП: Извиняам се че е кратко ;/

Пак го бях направила..Пак бях решила, че ще подражавам на статуите.Това се случваше изключително рядко..добре де.Изключително често.Изключително често нещо ме бодваше и вливаше доза страх във вените ми..Както сега.
Голямото нещо приличаше на колос.Обгърнато от кафява козина и блещещо се насреща ми.Много рядко нещо можеше да ме накара да си глъттна езика.Все пак бях по жужаща и от комарите.С тази разлика, че те действаха през нощта, а аз бях най-активна през деня..
Естествено, нещото в главата ми, наричащо се мозък, бе спряло да функционира.Каква изненада наистина..Точно когато ми трябваше най-много, той бе решил да спи.
Разтърсих глава с надеждата да съм го накарала да помръдне.Движението ми си остана без особен резултат..Ама какво ли и очаквах.
Броени секунди по късно, или бяха минути, осъзнах, че нещо упорито ме ръчка.
“Когато нещо те ръчка, сръчкай го и ти!”
Нямаше време за ръчкане, това ми нашепна или по-скоро изръмжа действителността.Мецан се бе приближил още по-близо, а жълтите му очи се бяха впили злокобно в моята замръзнала милост.
-Аз нямам дори завещание!-откъсна се тихо от устните ми
“Алис, опомни сее!”
Страхотно вече ми се и причуваше.
Завъртях се рязко и спасението ни ме удари по носа.Дървото чиито клони докосваха земята бе идеално за катерене дори и за надарените с два леви крака индивиди като мен.
-Добре, че облякох панталон-промърморих под нос, вкопчвайки се скоростно в кората на ..
Това дъб ли беше?Зелените, имащи формата на легнала шишарка листа, ме накараха да направя малка ретроспекция в научните си познания.Да, май беше дъб.
Или пък не..дали букът..
-Аааааа!-нечий вик ме накара да се опомня..Нечий?Трънки..Това бе собственият ми вик..а каква бе причината?
Малкото зелено нещо застанало върху носът ми.Стоножката лазеше заплашително къв челото ми, а паническия страх, който изпитвах от насекоми бе излязал на показ..Честно, викът ми стресна дори мечката...какво оставаше за новият ми спътник.
По дяволите, съвсем бях забравила за него.
Все още на земята, той се бе изправил лице в лице с животното.
-Яж шишарки!-изкрещях, мятайки една към мецан
Шишарки?Буковете имаха ли шишарки? А дъбовете? Май сега не му беше времето затези въпроси...

Да .. това приятелче очевидно нямаше намерение на оставя жив Дрейк. Всъщност очевидно беше че няма намерение да оставя жив когото и да било.
- Ау - чу се да вика нашият герой, изненадан от незнайна причина. Всъщност секунда по-късно тя излезе наяве. Пиратът бе обстерлван от множество шишарки, които сякаш падаха от небето. - Ау, ау
Без да се усеща, заръкомаха театрално, по своя си начин и се втурна към дървото на което се беше покатерила паникьосаната непозната, интересуваща се от мястото му сред морско-ограбващото общество.
Покатери се бързо, подобно на маймуна, стигайки до момичето, което трепереше конвулсно.
Гордън се вгледа в лицето й и забеляза малка зелена стоножка, удобно настанила се върху бледото й чело.
Хвърли един бърз, почти уплашен поглед надолу, съзирайки козинестия звяр, подбрял лапи на кората на дървото, ревящ със всички сили.
Но това не попречи на нашият герой да се ухили широко срещу уплашеното момиче, което като че ли се боеше повече от буболечката, отколкото от мечката. Дрейк се засмя леко ехидно и хвана стоножката с голи ръце, мятайки я върху топката косми на земята. Непознатата изглеждаше ужасена.
- Казва се "благодаря"...