Рикард не можеше да се нарече "магнит за неприятности". Самите те по-скоро биха могли да носят определението "магнити". Той бе просто онова мъничко парченце желязо, което, привлечено от силата на нещо, доста по-висше, се озоваваше точно там, където най-малко имаше нужда да ходи.
Същото се бе случило и днес... Всичко бе вървяло нормално, докато нашият герой съвсем спокойно се бе разхождал из сейнт Джон, наслаждавайки се на учудените изражения на минувачите и забавлявайки се от реакциите им, когато той ги поздравяваше така учтиво, сякаш се познаваха от години. Да, такъв си беше Рикард... странен. Тези, които не знаеха, че е пират, едва ли някога биха се усмелили да го нарекат по този начин. Но той бе точно такъв. И именно тази мъничка, ала въпреки това значима подробност, бе попречила на прекрасната му разходка.
Както си вървеше покрай сергиите, изпълнени с какви ли не причудливи неща - от огромни, съмнително изглеждащи плодове и зеленчуци, "донесени от далечни страни", до странни, неясно как функциониращи изобретения, някакъв далечен шум бе привлякъл частичка от вниманието му. Първоначално тя се бе оказала прекалено малка и нашият герой не срещнал проблеми по пътя към пренебрегването й. Но после се появила още една. И още една. Те яростно се заблъскаха в главата му, сякаш заявявайки "Не можеш да избягаш от нас, напълно наясно си кой е шефът тук." Е, за негово огромно съжаление, бяха прави.
Без да се замисля повече /не че в момента бе способен на това/, Блекфир бе поел към центъра на града, откъде предполагаше, че се разнасят съмнителните шумове...
Но... въпреки всичко, той бе пират. Луд пират, ако трябваше да сме честни, но никой не можеше да го вини за това. А случката, която се разиграваше пред очите му просто не можеше да бъде подмината. Но това все пак бе Рикард Блекфир... той нямаше просто да извади шпага и да се втурне към "бойното поле" с яростни викове. И не само защото колкотото по-упорито мислеше, той все повече се убеждаваше, че я е оставил на кораба си. И мислите му не го бяха излъгали. Най-накрая сетил се да провери, Рик бе установил, че любимото му оръжие стоеше сам, самичко на пода на прогнилата му каюта. Колко жалко...
Тогава той усети някакво странно почукване в главата си. Лудостта, да. Няколко секудни по-късно той бе изцяло наясно с това какво ще направи.
Нашият герой се надигна и главата му се показа зад огромната сергия за зеленчуци, която бе използвал за скривалище. /Странно къде ли бе продавачът?/ Извади едно мъничко ножче, единственото подобие на оръжие, което му бе подръка, набучи на него няколко зеленчука, без да поглежда какви са и замахна напред. Те изхвърчаха един по един, а ножчето остана спокойно в ръката му.
В интерес на истината май бе оцелил пиратите... Поне ако се съдеше по червеното петно, появило се на лицето на единият от тях. Е, как да предпложи, че един домат би могъл да причини такива сериозно щети?!
Блекфир се изправи драматично и хвърли разсеясн поглед към обстановката...
Същото се бе случило и днес... Всичко бе вървяло нормално, докато нашият герой съвсем спокойно се бе разхождал из сейнт Джон, наслаждавайки се на учудените изражения на минувачите и забавлявайки се от реакциите им, когато той ги поздравяваше така учтиво, сякаш се познаваха от години. Да, такъв си беше Рикард... странен. Тези, които не знаеха, че е пират, едва ли някога биха се усмелили да го нарекат по този начин. Но той бе точно такъв. И именно тази мъничка, ала въпреки това значима подробност, бе попречила на прекрасната му разходка.
Както си вървеше покрай сергиите, изпълнени с какви ли не причудливи неща - от огромни, съмнително изглеждащи плодове и зеленчуци, "донесени от далечни страни", до странни, неясно как функциониращи изобретения, някакъв далечен шум бе привлякъл частичка от вниманието му. Първоначално тя се бе оказала прекалено малка и нашият герой не срещнал проблеми по пътя към пренебрегването й. Но после се появила още една. И още една. Те яростно се заблъскаха в главата му, сякаш заявявайки "Не можеш да избягаш от нас, напълно наясно си кой е шефът тук." Е, за негово огромно съжаление, бяха прави.
Без да се замисля повече /не че в момента бе способен на това/, Блекфир бе поел към центъра на града, откъде предполагаше, че се разнасят съмнителните шумове...
* * * * *
Да, ситуацията определено бе напечена. Жалко само, че колкото и да се оглеждаше, Рикард не успяваше да забележи някое познато лице. Тези изглежда бяха от другата група... Бе слушал за нея, но, както бе добре известно, той помнеше само неща, които му носеха някаква облага. Като безплатен ром например. А в момента не можеше да се сети как приказките за тези пирати биха му помогнали да се сдобие с такъв.Но... въпреки всичко, той бе пират. Луд пират, ако трябваше да сме честни, но никой не можеше да го вини за това. А случката, която се разиграваше пред очите му просто не можеше да бъде подмината. Но това все пак бе Рикард Блекфир... той нямаше просто да извади шпага и да се втурне към "бойното поле" с яростни викове. И не само защото колкотото по-упорито мислеше, той все повече се убеждаваше, че я е оставил на кораба си. И мислите му не го бяха излъгали. Най-накрая сетил се да провери, Рик бе установил, че любимото му оръжие стоеше сам, самичко на пода на прогнилата му каюта. Колко жалко...
Тогава той усети някакво странно почукване в главата си. Лудостта, да. Няколко секудни по-късно той бе изцяло наясно с това какво ще направи.
Нашият герой се надигна и главата му се показа зад огромната сергия за зеленчуци, която бе използвал за скривалище. /Странно къде ли бе продавачът?/ Извади едно мъничко ножче, единственото подобие на оръжие, което му бе подръка, набучи на него няколко зеленчука, без да поглежда какви са и замахна напред. Те изхвърчаха един по един, а ножчето остана спокойно в ръката му.
В интерес на истината май бе оцелил пиратите... Поне ако се съдеше по червеното петно, появило се на лицето на единият от тях. Е, как да предпложи, че един домат би могъл да причини такива сериозно щети?!
Блекфир се изправи драматично и хвърли разсеясн поглед към обстановката...