-Да кажем,че още щом стъпих на кораба разбраха,че не се шегувам и че е по-безопасно за тях да не са около мен.
Усмихнах се и отвърнах на целувката й.Сладка като мед и опияняваща като вино.Дръпнах един от чаршафите върхе нея,колкото да завия краката ни,но оставих гърбът й отвид за да мога свободно да плъзгам връхчетата на пръстите си по кожата й.
-Не трябва да се връщаш.Сигурен съм,че ако "си поговора" с Джером ще освободи и двете ви. Сигурен съм,че той ще разбере...
Усмихнах се дяволски.Не разбирам,защо се дърпа,лесно могат да се уредят нещата.
-Какво има?

Поклатих глава.
- Не мога.... - изрекох.Имаше доста причини порди които не можех тукотака да се махна от Джером.Да си поговори с него - което май нямаше да е много говорене - ...и да освободи мен и сестра ми...тогава щях да съм му длъжница цял живот...нямаше да мога да му се отблагодаря,а аз не обичах да дължа нещо на някой...А и бях споделила с един от екипажа плана си...и се надявах д не го раздрънка докаот не се върна.Нямах намерение да го споделям и с други защото всичко можеше да рухне за секунда и...тогава Бог знае какво ще стане.И то като моя "гениялна" идея..моята глава ще изхвърши независимо дали съм играчката на Джером за вечерта.
- Не мога...просто не мога...Трябва да се върна - изрекох тихо.Да...тябва ама трябваше да направя и онова което той беше поискал,а то беше...?!Може би в бъдеще щях да разбера.Така или иначе те след ден-два май щяха да са тук "да ме вземат" .Ден-два,а може би повече...не знам.Дори не знам от колко време съм на твърда земя...бях изгубила представа за времето.
- Ще се оправя..гарантирам ти,че в бъдеще ще се видим отново...и вече няма да съм от екипажа му... - усмихнах се.Не можех да гарантирам - с точност - такова нещо и все пак го казах.

Изгледах я изпитателно и след това въздъхнах.Врях си носът в нейните проблеми,нито ми е мястото,нито се познаваме от отдавна,но най-вече.. нямам причина да й помагам. Ако разберат,че съм се опитал да й помогна всички ще решат,че става въпрос за някой друг.
-Както искаш. Няма да те насилвам да приемеш помощта ми...а и щом си сигурна,че можеш да се справиш сама с мъж който те изнасилва,добре.
Сложих ръцете си под тила и се загледах в тавана. Трябва да намеря пари от някъде и да се добера до кораба.
-Искрено се надявам отново да се срещнем...
На лицето плъзна усмивка,която показваше задоволството ми.Погледнах я,все още ухилен.

"С мъж който те изнасилва" - тези думи не ми харесаха,но си бяха самата истина.Това което правише Джером с мен....мразех го..мразех всичко свързано с него.Въздъхнах и се направих,че не съм чула това.
Той ни беше завил с чаршафа,но аз се развих и легнах до него.Даже малко по-далеч.Беше ми някак..кофти.Не знам какво ми ставаше.След тези думи просто...идеше ми още повече да убия някой.Не някой,а Джером.
- Ще го убия...заклевам се! - казах по-скоро на себе си от колкото на мъжът който лежеше до мен.Дръпнах леко чаршафа за да се завия,но такаче да оставя и за него.Загледах се в тавана...отново.Какво щяхме да правим сега?Да лежим мълчаливо и да зяпаме тавана като..идиоти.Най-вероятно.Размъдах се леко неспокойно на леглото,но после спрях да шавам и продължих мълчаливо да си зяпам тавана.

Въздъхнах тежко и се обърнах на една страна към нея.
-Не мисли за това сега...
Обгърнах я с една ръка и долепих устните си към рамото й.Няма смисъл да си трови нервите с боклуци като капитанът й.
-И какво ще стане като го убиеш? Ще бягаш от екипажът му до края на животът си? Ами сестра ти? Нима ще я подложиш на това?... Може да ме намразиш за това,но казвам истината.На капитан като него му пука за екипажът му стига той да му е от полза,но екипажът ще иска отмъщение за водачът си.Ако ще убиваш..или всички или никой...
Така стоят нещата,разбира се аз все уважавах екипажът си от убийци,крадци и отрепки,но няма да оставя това което им причиниха неотмъстено.

- Ти май не си запознат с хората на кораба на Джером..всички до един го мразят! - казах му.Не знаех някой от екипажа да му се "кефи".От всеки чувах все едно и също.Никой не харесваше това копеле и това си е.Пък и бих го убила дори и от това да зависеше моя живот...,но ако трябваше да въвлеа сестра си в това...не..просто не можех...
- Но сестра ми...прав си,че ако нещо стане... - поклатих глава.Не стига,че я влачех почти винаги с мен,а да страда и то зареди мен...това си беше...нечовешко.Ако имаше някой за който ми пукаше то това беше Кат.
Сгуших се в Джонатан и мислех какво ще стане ако "плана" се провали.Та този план го знаеше един човек...,а да не говорим,че дори не беше доизмислено.Май само "темата" беше готова.И макар да не се знаеше нищо..този един човек се беше съгласил.Молех се само да си мълчи защото ако се раздрънка...той ще умре преди Джером...ако аз не умра преди него.
- Както и да е...нека сменим темата... - изрекох набързо.За какво обаче щяхме да говорим?Нямах си ни най-малка предства каква тема да повдигна такаче...да се надяваме,че той имаше идея за тема на разговор.

Предадох се,нямам желание да споря с когото и да било,а начинът по който се сгуши в мен ме накара да забравя за какво говорехме.
-Добре...спирам. Нека говорим за нещо друго тогава...кога последно си се хранила,защото не знам за теб,но изведнъж адски огладнях.
Засмях се и се изправих.
-Веднага се връщам.
Навлякох си нещо отгоре и излезнах от стаята.Веднага намерих собственичката и й поръчах нещо бързо,топло и вкусно за ядене.Платих и се отправих с подноса към стаята.Сложих храната на леглото и отново се пъхнах под завивката при Изабел.Преди това отново се съблякох разбира се.
-Надявам се да обичаш печено свинско,селски пържени картофи и салата от кисиле краставички и кисело зеле.

Кога ли наистина се бях хранила за последно?Не знам..
- Не знам,но аз тала или иначе не ям много... - признах си.Преди да кажа още нещо той отиде някъде и след малко се върна с подност с храна.Като видях цялата тази храна ми стана лошо.Кой щеше да я яде?Не и аз...беше си..много.Дори да не бях яла два дена или две седмици щеше да ми е много.Добде де..две седмици...за това може да се поспори.А и той беше гладен..сам го беше казал.Взех си един картоф и го поставих в устата си.
- Аз не съм много гладна...както казах...не ям много... - усмихнах се.Целунах го по бузата ей така..без причина.
Излегнах се на леглото и после пак се изправих като взех още един картоф.Много,много не ядях место...все пак..то някога е било животно...,но понякога ядях.Понякога.

Загледах се в нея и отместих храната на масата до леглото.След това се излегнах назад до нея и се загледах в тавана.
-Ако можеше да промениш животът се...какъв би искала да е?
Въпрос над който съм размишлявал стотици дълги безсънни нощи и въпреки това не правех нищо за да променя положението в което съм.Бивш капитан,по-скоро бившо страшилище,пречупено и превърнато в обикновен пират служещ под командването на младок.Мисълта бе невероятно нелепа,изгаряща и приятна едновременно.Но явно такъв е животът сладък и горчив едновременно.
Погледнах през прозореца и отново върнах погледът си върху тавана.Времето минава толкова бързо,а аз...съм си все същият...пречупен,но все още споменът за баща ми витае дълбоко в мен.Какво щях да правя от сега на татък...трябва да реша в следващите няколко дена.

Въпросът му малко ме изненада.Не бях мислила по този въпрос до сега.Какво можех да кажа?Не знам...щях да карам на автопилот явно...
- Ами...не знам.Дори не знам дали искам да го променям...Може би щях да искам да променя това с баща ми и майка ми и това с Джером..всичко друго си е добре... - обърнах се по корем,а после пак по гръб и се загледах в тавана. - А ти?Какъв би искал да е живота ти?
Намерихме си и ние тема за разговор...Е всъшност си беше донякъде интереснно,но пък и мойто "не знам" си беше едно...и после м издрънках някви глупости.Глупоси,глупости,но наистина бих искала да променя това.Но ако го променя сигоно нямаше да съм тук сега...
- И като се позамисля ако променя това с баща ми и Джером няма да съм сега тук...с теб....и нямаше да направим онова... - усмихнах се палаво.Озвъртях се и се озовах върхо него като го целунах по устните.

-Щях да променя всичко...От това,кои са родителите ми до това как ще завърши животът ми,защото съм сигурен,че мен ме чака гилотината в края на пътят ми.Няма нищо в моят живот което не бих искал да променя..нямам дом,нямам семейство...Аз съм над 30 годишен,а все още нямам деца,приятели...Животът ми е жалък и това е единственото наследство което имам от баща си...
Изправих се до седнало положение и я прегърнах.Това е единственият мил момент в целият ми живот и ще ми се наложи да го пусна,защото аз не бива да притежавам такива моменти,забранено ми е.Аз съм неспособен да обичами никога няма да обичам истински.Вече съм приел този факт.Повдигнах я и я оставих на леглото до мен,след това станах от леглото и започнах да се обличам.
-Стаята ще е твоя още три дни,ако се задържиш толкова дълго..ако не искай парите от жената долу и ако ти откаже й кажи да си помисли много добре.

Всичко..уау!Това си беше уау!Не казах нищо,а просто го слушах.Той се изправи отмести ме и почна да се облича.Издрънка нещо за стаята и за парите.
- Къде отиваш?Ъм ако мога да попитам... - не,че беше длънжен да ми каже или нещо такова.Принципно и аз не трябваше да питам,но не го разбирах защо си тръгва...исках да остане още.А и колкото и да беше странно на мен ми беше приятно с него.Въздъхнха и се изправих.Почнах да се обличам на свой ред.
- Надали ще се задържа дълго... - казах накрая.Скоро трябваше да се връщам при Джером и това ме вбесяваше.Като си помисля и това което ще прави с мен за "добре дошла на борда" ми се гадеше.Това което напавих с Джонатан беше невероятно...,а това което правех с Джером беше истински кошмар.
Еее светът обаче е малък..кой знае може да се видим отново някой ден ако сега е решил да ме остави тук самичка...не,че не бях свикнала да съм сама...

Тъкмо сложих коланът и го закопчах когато се приближих към прозорецът и видях нещо което не ми хареса.Бяха ме проследили или по-скоро нея.Напълно сигурен съм,че когато слезнах от кораба нямаше никой друг на кея защото валеше дъжд.Обърнах се към Изабел и се забързах в обличането.
-Трябва да вървим...и двамата....сега!
Казах и двамата се забързахме с дрехите и багажа,който беше малко.Тя не разбра за какво става за това дръпнах към прозореца и й показах.Секунда по-късно бяхме вън от стаята и търсехме изход от таверната.
-Ако се сведе до изход само за единия,това което ще направиш е да бягаш! Ще бягаш докато краката те държът! Чуваш ли!-шепнех докато се криехме в един тъмен ъгъл,а морската стража беше на всякъде.-Няма да мислиш за мен,а за сестра си! Чуваш ли!

Не разбирах защо прави това...до сега никой не се беше грижил за мен или нещо подобно.Не и в последните десет години.Продължавах да върва след него.
- Защо?Защо го правиш?Защо се грижиш за мен...тоест защо искаш аз да се спася ако стане нещо такова? - попитах го тихичко.Все пак не исках да ни чуят защото в такъв случей може нито той нито аз да останем живи.И все пак отвътре ме "гризеше" това,че той иска аз да избягам ако се стигне до това само един от нас да се измъкне...жив.И то да мисля за сестра ми,а не за него...,но защо?Защо,защо,защо?Толкова много въпроси чиито отговори не знаех.Погледнах го.Той се държеше мило с това...мило с менС мен?Не,че в стаята не беше мил,но в подобни ситуаци не съм свикнала някой да мисли за мен преди да мисли за себе си или нещо такова.
- Д-д-добре...аз ще го направя... - казах накрая.Все пак това не бях казала...Беше си вид обещание за думите му.Щеше да ми е малко трудно да го оставя ако се стигне до това...,но може и да не се стигне.Дано не се стигне - помислих си.Все пак ако се измъкнем живи и двамата щеше да е най-добре.

За секунда се обърнах към нея и целунах устните й.
-Това което стана днес...помниго,но следващият път когато се срещнем....се опитай да разбереш и да ми простиш...
Без да казвам повече я поведох тихо надолу по стъпалата и към една от задните стаи.В задният двор имаше обор и и казах да се скрие на вторият етаж на обора в сеното.Тъкмо но време,двама стражи ме забелязаха и се наложи да се върна обратно в таверната,нямах оръжие,а и коршумите с които ме дариха,в лявото рамо и левият пръсец направиха боят още по-труден.Накрая се озовах в окови,докато ме извеждаха през задният вход,не погледнах към обора за да проверя дали тя е все още там,но съм сигурен,че е.Ако е умна няма да се издаде,защото не би направила такава глупост.

Събудих се в затвора,с нищо и никакви си превръзки на кракът ми и рамото ми.Бяха минали едва три дена,а все още усещах коршумите в тялото си.Усещах и студеният каменен под под тялото си и планирах как ще се измъкна от тук и колко вратове ще извия докато си пробивах път към свободата.Ще остана поне още ден-два за да събера сили,едва ли някой оттака наречените ми "другари" ще си мръдне пръста за мен,но съм сигурен,че все пак има кой да дръпне една две връзки и да ме освободи.Лошото е че тя никога няма да ми прости,а аз само си губя времето в подобни мисли.Трябва да намеря изход,не след ден или два,а сега! Веднага!

Скрих се там където той ми каза.Не знах колко време да остана там...все пак трябваше да е безопасно за да си тръгна...
Стоях там в продължение на часове,а може би са били минути не знам.Стоях и мислех за нещата които се случиха през последните двадесет и четири часа."Следващият път когато се срещнем....се опитай да разбереш и да ми простиш..." - думите му отекнаха в главата ми.Той се беше жертвал зареди мен...защо?

След като реших,че е безопасно излезнах от скривалището си и надникнах на вън.Нямаше никой...никой от тях.Върнвах се в таверната въпреки,че това май не беше много безопасно.
- Къде е той?Мъжът с когото бях в една стая? - попитах жената.Тя леко присви очи,а после почна да дрънка за стражите и бля,бля.Поисках и парите и тя като почудо ги даде.Излезнах от таверната и тръгнах на някъде.За първи път исках да се върна на кораба и да съм до Джером,сестра ми и дургите.За първи път в жалкия си живот...